Кладенецът

22.08.2018

Разказ от Явор Цанев

 

 

Раздрънканият автомобил друсаше по черния път зад селото, оставаше след себе си облак от прахоляк, който дълго се носеше във въздуха, издавайки, че сме минали оттам. Дядо лекичко изохкваше от време на време на задната седалка, опитвах се да карам внимателно, но просто нямаше начин. Мама се обръщаше през минута-две и го поглеждаше с онзи поглед, който неизменно бе в очите й, откакто съобщиха диагнозата. Бяхме опитали всичко, но без резултат. Дядо гаснеше въпреки грижите ни, ние се чувствахме безпомощни по един особено тежък и ужасяващ начин.

Бяхме чули за кладенеца и лековитата му сила и вкопчени в тази последна възможност, бяхме предприели това пътуване. Очаквахме, че като наближим, ще е пълно с хора, дирещи изцеление, както се бе случвало при билкарите, народните лечители и всички знахари, които обиколихме преди това. Пътят обаче бе пуст, наближавахме вече железопътната линия, прелеза и малкия схлупен кантон, а не се виждаха други автомобили. Кладенецът трябваше да е съвсем близо, ако можеше да се доверим на обясненията, които ни бе дала тъжната слаба женица, с която се запознахме, докато чакахме при един от поредните лечители. Неин съсед се бил излекувал преди десетина години, нищо друго не помагало, но водата от този кладенец имала скрита сила.

Набих спирачките и отбих встрани от прелеза, колата поднесе леко върху дребните камъчета и прахоляка. Казах на мама да изчакат, обърнах се и опитах да се усмихна на дядо. Той бе притворил очи и свитото му тяло показваше, че болките са трудно поносими.

Извърнах поглед, слязох от колата и закрачих към близкия кантон. Вратата му се отвори и от нея излезе старец с железничарска униформа, леко накуцващ с единия крак. Като приближих, кимна вместо поздрав и зачака да проговоря. Аз се зачудих за миг как да формулирам въпроса, после казах направо:

– Тук имало лековит кладенец...

Кантонерът веднага промени изражението си. Кожата на лицето му като че ли се изпъна и напрегна. Погледна оттатък прелеза, посочи с ръка и отговори:

– Ей там, само на сто-двеста метра беше, момче...

Беше...

Сякаш рязко слънцето ме напече и изпържи мислите ми. Стоях закован, а той ме гледаше, както ми се стори, разбиращо и със съжаление. Свали фуражката си и приглади оскъдната си бяла коса.

– Още си е там, но няма да ти помогне, момче...

Нещо в мислите ми се срути, сгромоляса се, без да останат отломки. Само пепеляк и прах, полепнал по небцето ми.

Усетих, че има още нещо, което иска да ми каже, но се колебае. Думите му изпълваха съзнанието ми – кладенецът е още там, но не може да помогне... нямаше вид на човек, който би се шегувал с тия неща. Погледът ми се спря на жалейката, закачена на униформата му. Човек, загубил близки, не се майтапи с тия работи.

Преглътнах, но буцата в гърлото ми си остана там. Трудно проговорих:

– Не разбирам...

Кантонерът приближи накуцвайки, като дойде съвсем наблизо, прошепна:

– Не е за теб, нали, кого водиш?

Замаян от пътя, от рухването на последната надежда, стърчах и дълго не казах нищо. Кантонерът ме гледаше в очите с погледа на честен човек. Въобще не се съмнявах, че това, което ми казва, е жестоката истина.

– Дядо ми е много болен, нищо друго не помогна – успях да проговоря накрая. - Една жена каза, че преди години съседът й пил вода от този кладенец и оздравял...

Кантонерът кимна. После присви устни и заклати глава в знак на отрицание.

– Преди време беше точно така – лековит беше кладенецът – заразказва. Гласът му стана глух и далечен. – Идваха хора от всички краища на страната. Дори и чужденци съм виждал, те откъде бяха разбрали, не знам. Обаче като се домъкна онзи, големецът, и като се излекува, вместо благодарност само алчност изпълни душата му. Прави – струва, нали е големец, някъде по министерствата работеше, успя да вземе кладенеца.

– Как да го вземе? – прекъснах кантонера. Нищо не разбирах. Бях зашеметен и леко ми се виеше свят. Първо – кладенецът няма да помогне, после – още е там, накрая – взели го.

– Ами някакви постановления ли какво прокараха там, горе, но един ден дойдоха и оградиха кладенеца. Аз все тук си бях, от 40 години съм в тоя кантон, такова нещо не се беше случвало – багери, булдозери, като заопъваха едни мрежи, огради... Попитах един от работниците какво ще става, а той вика: „Ще разработват кладенеца”. Аз не разбрах веднага какво означава да го „разработват”, хората и без това си идваха и пълнеха от лековитата вода, някои повтаряха след месец отново и така, докато им помогне... Онзи беше решил да прави пари от водата, да бутилира и да продава.

– Добре, а сега с кладенецът какво става? – бързах да разбера.

Кантонерът явно се чудеше дали да ми каже нещо. Имаше още за разказване. Усещах, че отново се двоуми. После изведнъж каза:

– Остави твоите тук и да те водя, по пътя всичко ще ти разправя, става ли?

Погледнах го питащо. Отново нищо не разбирах. Той закуца към колата, където чакаха мама и дядо. Тръгнах след него и чух като каза:

– Изчакайте тук, госпожа, аз ще заведа момчето до кладенеца и ще напълним вода, ама пътят е много лош, трудно се минава, останете вие тук с... – за момент потърси по-подходяща дума – с болния...

Реших да му се доверя, определено имаше вид на добър човек. Взех от багажника пластмасова туба и поех след него. Той накуцваше към прелеза, чак когато го преминахме, заговори:

– Напълни вода и не казвай на твоите това, което ти разправям. Нека имат вяра, надежда, то друго не им е останало. Това майка ти ли беше?

Кимнах, после се сетих, че не ме вижда, така както вървя отзад, и казах на глас:

– Да, майка ми, и тя се поболя покрай него. Ако знаете само... какво ли не опитахме...

– Знам, синко – отвърна кантонерът – видях те като се загледа в жалейката ми, тя е за съпругата. Пред очите ми си отиде, ей там, в кантона – махна с ръка назад.

Някак се почувствах длъжен да попитам:

– Какво стана?

– Болест, от тия нелечимите... – отвърна. – Ако беше се разболяла по-рано, можеше да се излекува, тогава кладенецът още лекуваше...

Буцата пак бе заседнала в гърлото ми. Не казах нищо. Само го следвах по пътечката. Изчаках го сам да продължи.

– Затова ти казвам, не споделяй с тях, че водата вече не е същата, нека им остане надеждата...

– Какво е станало с кладенеца? Като са го взели, какво?

– Работата е там, че в кладенеца наистина имаше нещо, което лекуваше – заразказва кантонерът, докато ме водеше нататък. – Истина ли е, не е ли, не знам, но старите хора разказваха, че не е от водата, а самият кладенец лекувал. Може и да има нещо вярно, защото като почнаха да бръмчат с машините, като замачкаха наоколо с веригите, самото място сякаш се промени. Преди идваха хора, но всеки с болестта си, тих и смирен, виждал съм върволици, а шумът бе нищожен. Чакаха си реда, всеки зачиташе другите...

Рехавите дървета свършиха и пътеката излезе на огромно равно място. По средата, малко повдигнат, веднага се виждаше кладенецът, а около него бе буренак и изглеждаше запуснато.

– Ето го, ей там – посочи кантонерът. Закуцука нататък, а аз го последвах. В мен още напираха въпросите.

– Не разбрах, защо вече да не е лековит... – подсказах, че има още да разказва.

– Ще ти кажа, момче, но не ме вземай за изкуфял. На възраст съм, вярно, ама съм съвсем с всичкия си, да знаеш... И за мен е загадка, от години си блъскам главата и само едно нещо се върти в нея.

Гледах го и се чудех какво толкова ще ми каже. Той приближи до кладенеца, аз след него. Подпря се на каменния обръч и се надвеси. Като заговори, гласът му леко кънтеше, отразен от дупката.

– Един работник, от първите, дошли тук, ме попита още на третия ден, дали съм чувал нещо за кладенеца. Това ме учуди, защото не можеше да не знаят какво правят и защо са тук. После разбрах, че има друго, за което иска да попита. Първата вечер, като пристигнал, останал до късно да пуши пред фургоните, които ползваха за временни жилища, знаеш как е по строителните обекти. Времето било приятно, но усещал смътна тревога и не му се спяло. Чул някакво плискане, драскане, нещо да се провлачва и да шльопва звучно. Шумовете идвали откъм кладенеца. Всички други отдавна спели, той отишъл да провери и това, което видял, го уплашило: имало следи, мокри следи, сякаш нещо едро се е измъкнало от кладенеца, тупнало е до него и се е провлачило към храсталаците. Не се чувал никакъв шум оттам, но имал усещането, че го наблюдават. Погледнал в кладенеца и видял отражението на луната. Танцувало. Водата още се движела. Отстъпил назад и се ослушвал до сутринта. Не посмял да говори с другите работници, да не го вземат на подбив, ама дойде при мен, закле ме да не казвам на никого и попита чувал ли съм за нещо такова по тия места.

Следях разказа на кантонера и не знаех какво да кажа. Бях дошъл, за да помогна на дядо, а не да слушам страшни истории. Не смятах, че старецът е изкуфял. Не разбирах обаче защо ми говори тези неща.

– Не трябваше да ти казвам, но пък така ми е по-леко, от години все за това мисля... – сподели той в настъпилата тишина. Задърпа въжето и извади пълна кофа. Чуваше се как капките падат надолу в гърлото на кладенеца.

– Дай тубата насам, да я напълним – протегна ръка и разбрах, че повече нищо няма да ми каже, ако не го попитам.

– Защо не са разработили кладенеца? – подхвърлих след малко, когато тубата бе пълна вече до половината. Исках да разбера, разказът му ми се струваше доста объркан.

– Виж, момче, онзи големец го застреляха, преди да успее да направи нещо повече от това да разчисти и отъпче терена. После започнаха да оспорват дали легално и законно е добил права над кладенеца. Идваха да правят проби, защото вече и децата знаеха, че водата тук е лековита, толкова шум имаше – по телевизии и къде ли не. То си беше скандал. Но най-лошото бе, че водата спря да лекува. Ако е вярно, че не тя, а самият кладенец или нещо друго в него лекува... то си бе отишло... каквото и да е било... вече го нямаше... – въздъхна. – Тогава се разболя жената. Обикалях и аз като вас, къде ли не ходих... а кладенецът – ей го, съвсем до нас, всеки ден вода от него пиеше... докато се спомина. Вече не бе лековит. Лечебните му сили бяха прогонени. Оттогава все за това мисля. И все разказът на работника изплува в мислите ми.

Тубата бе пълна, закрачихме обратно към колата, където мама и дядо чакаха и се надяваха. Аз, разбира се, нямаше да им кажа и дума от това, което бях чул. Водата в тубата обаче ми тежеше по друг начин.

 

 

Мама беше излязла и чакаше пред колата. Гледаше към нас с такава надежда, че аз извърнах поглед. Кантонерът също дойде с мен и преди да му поблагодарим, предложи:

– Ако искате, оставете адрес, мога да ви пращам вода от кладенеца от време на време...

Настръхнах.

След всичко, което ми бе разказал, нямаше причина да предлага това. Звучеше като гавра.

Погледнах го.

Кантонерът имаше същия добродушен вид, както когато го видях за първи път. Погледът ми отново спря на жалейката върху куртката му. Не беше възможно такъв човек да се подиграва. Вероятно искаше да поддържа надеждата и вярата. Както попита самият той – какво друго ни е останало?

– Запишете си номера ми. Като получа съобщение, ще ви пращам от водата – продължи да говори, а ушите ми забучаха. Не знаех какво да мисля.

Мама се разбърза, извади писалка, записа адреса на някаква хартийка, после номера на телефона си и като му я тикна в ръката, понечи да я целуне.

Кантонерът дръпна бързо ръката си и видимо се притесни:

– Моля ви, госпожо... недейте така, аз съм преживял същото и просто искам да помогна.

– Ако ви потрябва нещо, се обадете – каза мама – нямате представа колко сме ви благодарни!

Като насън се качих в колата, запалих и потеглихме обратно. Не помня дали се сбогувах, бях вцепенен, дори отначало не поглеждах към дядо в огледалото. Само чувах как изпъшква от време на време.

 

Сега отново бяхме прекосили половината страна, за да дойдем до лековития кладенец. Дядо бе починал преди няколко месеца, мама беше болната.

Може би ще попитате защо сме дошли, щом кладенецът вече не лекува....

Ще ви кажа.

Онзи ден получихме съобщение от кантонера: „Върна се. С очите си го видях как влезе в кладенеца. Водата пак ще стане лековита”.

Мама не разбра какво означава това, но аз знаех.

 Още разкази от същия автор тук и тук