Ръкописите не се изтриват

31.08.2018

Познаваме се с Ели Видева от студентските години и затова мога да твърдя, че съм свидетел на творческото ѝ развитие така, както и тя на моето. Освен всичко тя бе носител на националната студентска награда „Димчо Дебелянов“ за 1976 г., т.е. на втората годишнина след учредяването ѝ, ето защо премиерата на книгата ѝ „Палимпсест“ тук, в двора на къща-музей „Димчо Дебелянов“ в Копривщица, ми изглежда напълно уместна.  Всъщност миналата година тя получи и голяма международна награда.

Освен лирика, Ели пише още хумор и сатира, което отговаря точно на нейния темперамент. Не е нужно човек да я е познавал от много години, за да го установи.  Това нейно светоотношение  - едновременно лирическо и сатирическо – е една от причините да смятам, че нейната поезия е повече на поет, отколкото на поетеса, което по припцип е трудно обяснимо, но лесно доловимо.

Ели пише главно класически стих, добре владее стихотворната техника, погледът ѝ към живота и света е прям и открит, вълнува се от минали и съвременни проблеми и не ги заобикаля и подминава, ето защо темите, сюжетите и идеите, които опоетизира, са многобройни и разностранни.

Новата книга на Ели се нарича „Палимпсест“. Думата е от гръцки език и, както е известно, с нея се обозначава стар ръкопис, основно пергамент или папирус, от който е изтрит първоначалният текст, за да бъде написан друг; някога папирусът и пергаментът са се добивали трудно, не е като с хартията сега, затова вероятно тогава и графоманията е била по-слабо застъпена.

В новата книга на Ели преобладават свободният, а понякога и белият стих, доколкото мога да съдя, защото често пъти има своебразна смесица между тях, така че стихът всъщност си е на Ели и става  още по-свободен, освободен даже от свободата си...

Тематиката е много разнообразна, като прави впечатление засиленото философско осмисляне на нещата. Това е естествено поради натрупания житейски, социален, човешки опит на авторката.

Особено се откроява стихотворението, дало заглавие на книгата. Освен че е оригинално като хрумване, то е и двойно метафорично, съотнасяйки се към съдържанието на самата книга. Лирическият герой иска да изтърка като от пергамент не само всичко написано, а и всичко станало до момента, за да започне наново, на чисто, съвсем свободно, да срича живота така, както срича първолакът, който започва да трупа знания в училище, но тук училището са светът, животът, природата. Така много силно изразенно онова чувство, което обхваща хората, когато им се прииска да започнат всичко отначало и отново. Не е тайна, че всички понякога изпитваме такова желание…

Проблемът обаче се състои в това, че за да стане то, е необходимо като с магическа пръчка да се премахне всичко досегашно, което означава пълно отричане от себе си, от постигнатото до момента, от целия досегашен живот. Възможно ли е това? Нито е възможно, нито е нужно, защото човек вече е обвързан с всичко около себе си и за да се осъществи „премахването“,  трябва да се променят и всички други неща, като при това трябва да се съгласят и всички засегнати.  В този смисъл нещата заприличват на фантастично връщане назад  със специалнатата машина на времето на Хърбърт Уелс, но пътуването да е в миналото, а не в бъдещето, както в едноименния роман.

И тъй като това е възможно само в поезията, „изтриването“ на миналото става по друг начин – чрез философско преосмисляне на вече преживянато, като го допълва и обогатява, а не го премахва, издига го на по-високо, по-мъдро, по-мащабно равнище.

Ето защо нарекох това откритие на Ели двайно метафорично, защото веднъж насочва вниманието ни към условното изтриване на стария ръкопис, за да се започне всичко на чисто, с детинско сриачен, с детинско у„узмавне рли опознаването на света; вторият път е, когато „изтриването“ е всъщност вторично осмисляне на всичко чрез по-богата философска рефлексия, постигната чрез опита.

Така че ръкописите не само не горят, както твърди Михаил Булгаков; те не се и изтъркват!

Славимир Генчев

12 август 2018 г.

Копривщица