Моят Бургас

27.08.2018 4

Из бъдещата книга "Аврамов мост" на Вивиана Асса

 МОЯТ БУРГАС

Пристанището, гарата, Морската градина, театърът, "Тройката", площадът, часовникът... Това са явките, където бургазлии се срещат и… разделят, където поумняват и... оглупяват, където се обикват и... намразват. Но най-голямото събитие в живота им, както казваше поетът Христо Фотев, е морето. То ги прави свободни. Ако те притеснят панелите, ти се надигаш и виждаш безкрая, ако множеството по улицата те задъха, можеш да се спуснеш по улея и да скочиш в хоризонта. Защото всички улици тук водят до морето. То е нещо като четвъртата стена в театъра - сцената. Затова краят на главната улица "Богориди" завършва с перила. И хората в Бургас по един негласен сценарий завършват разходката си тук, почти ритуално облягат лакти и поглъщат най-красивия спектакъл - играта на морето. Това е свободата, но с нея също трябва да се внимава, защото тя е като наркотик. Свръхдозата може да те убие. Мисля, че чарът у бургазлии е точно в тази алхимия, те владеят дозата в рецептата мечти + рацио + малко цинизъм. Но по колко от всичко - не знам. То е като с плуването. Тук никой не помни кога се е научил, а като се гмурнеш, плуваш сякаш наизуст.

 

УЧИЛИЩЕТО

 

Навремето дядо ми Михаел казваше: "Много е важно, моето момиче, да имаш "аркан кавидер". Думичките са на турски и означават "здрав гръб". Моят читав гръб е Бургас, морето, родът ми, приятелите, детството... Те са моята патерица в живота, която ме е подпирала в кризите, те са шамандурата, която ме е спасявала от разочарованията, вълноломът, който ме е пръскал с оптимистични сълзи в мигове на отчаяние. Защото "сълзите смазват душата", ме учеше един приятел адвокат, чичо Карекин, също стар бургазлия, баща на мой съученик. И той се засели в света на сенките. Там, в Бургас, край брега на морето, открих, че животът е едно вечно състезание и че сантиментът не е чувство, от което трябва да се срамуваш. Че успехът не е самоцел, че когато се изкачваш, е здравословно да спреш, да погледнеш надолу и ако си слънчасал от успеха, да се откажеш от състезанието. Защото загубата е също част от твоя живот. Загубата не е позор. Толкоз за училището - Бургас.

 

МОРЕТО

 

Когато бях малка, не можех да проумея, че има градове без море. И когато лятото изсипеше летовниците в града ни, аз разпитвах дълго новите си приятелчета защо събират така старателно мидички, та те нямат ли си там, откъдето идват, море. Къщата ни беше в центъра на града, до музея. Децата от махалата - един шумен рояк, скачаше от двор в двор, пропъждани и от най-търпеливия възрастен. Най-тихо беше сутрин, когато отивахме групово на плаж. И бяхме най-щастливи, когато знамето беше черно. Няма по-вълнуваща игра от бурното море. Хващахме се за ръце и с писъци скачахме в пяната. Вълните се тръшваха в брега и ни разпиляваха. Един следобед научихме, че Емо не се е прибрал. Морето го глътна. Емо говореше лошо и малко несвързано, защото като малък бе преболедувал от менингит. Но ние го обичахме такъв, какъвто е, и когато от съседната махала му се подиграваха, го бранехме. Това бяха първите ни уроци по солидарност.

 

МЕЛАНХОЛИЯТА

 

Не познавам друг град като този, който да е влюбен меланхолията. Да изпитва удоволствие от тъгата. Лятото и пролетта е град на забавлението и атракциите. А есента и зимата – на съзерцанието. Май наистина има нещо болезнено и депресивно в това противоречие. През зимата Бургас е като антикварен магазин, наблъскан с непотребни неща с отминала хубост, спомени от някакъв лакиран, но прашасал, бивш живот. Неслучайно е град, предпочитан от поетите и самоубийците. Помня, че от време на време се разнасяха слухове, че някой от Стара Загора или от Пловдив взел влака и дошъл дотук, за да сложи край на живота си. Какво ли са си мислели, докато пътуват. Каква е тази тежест, която са мъкнели в душата си? И дотътрят чак дотук, за да я хвърлят заедно със себе си в мастилената бездна. А зимата морето е много красиво. Вълнуващо, но тягостно. Огъва се като тенекия, с металически оттенък и грохот. А под повърхността му бушува много опасна енергия. Нещо като затишие пред буря. Зловещо затишие, когато вълната набира сили, преди да се тръшне в брега. Четяхме много. Връзката ни със света бяха книгите, филмите и театърът. Но кината ни бяха само четири и в седмицата идваха един или най-много два нови филма. А в единствения ни театър имаше три-четири премиери на сезон. Но спектаклите ние ги гледахме по няколко пъти. Може би затова, като чуех подобен тягостен слух, по „Богориди” отивах до мостика, вървях, а отстрани бушуващата вода ми разказваше някаква любовна авантюра или тежка изневяра... или друга някаква житейска драма. А аз се взирах в перилата, за да видя закачено шалчето на Дама Пика или воалетката на Анна Каренина, или порцеланово бурканче със стрихнина на Мадам Бовари... за да си пофантазирам... Или си рецитирах стихотворението на Христо Фотев. „Морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега... Ах, момичето, което морето не изхвърли на брега”. В едно интервю с поета го попитах как е написал това стихотворение, имал ли е нещо предвид. Разказа ми, че е бил в Морското казино с приятели, когато е видял от горе струпване от хора по брега. Така беше, когато морето изхвърли някой удавник, разбирахме по навалицата разтревожени лица на плажа. Момичето, което се е самоубило, била далечна позната на Христо. И разбира се, любовна драма е била в основата, за да посегне на най-скъпото си. Поетът много се развълнувал от тази история и написал стихотворението.

Целият град бе съсипан и най-много Христо, когато се самоуби Петя Дубарова. Беше изпратена под тежкия съпровод на призрачния вой на шамандурите в морето. Чудя се, ако в Бургас го нямаше Христо Фотев, какво ли би останало от нашия прекрасен и много меланхоличен град...

 

ВЕЧЕРИТЕ

 

Когато станеше тъмно и топката вече не се виждаше, започвахме да играем на криеница. И тъй като тъмните ъгли на улицата ни бяха безинтересни, започвахме да се крием по мазетата. Най-страшната изба беше в къщата на Юлето и Емо. Дядо им беше бивш фабрикант и цялото им жилище заедно

с тавана беше заселено с квартиранти. Затова мазето им беше претъпкано с бюфети, кошници, бохчи, чували, дърва и въглища. Стълбите бяха дървени и скърцаха призрачно, можехме да пропаднем и пропадахме. Но това беше част от чара на тази страшна игра, защото вечерта завършваше с вампирски истории, които си измисляхме. Най-талантливите разказвачи ни караха да пищим от ужас. А после, докато се приберем по къщите, търчахме подивели от страх от собственитe си измишльотини и в тишината току се чуе сблъсък я в казан или в забравена кофа, като заблудени прилепи в нощта. А вкъщи вечерта завършваше с конско или порция шамари заради необузданото ни детство.

 

ОРАКУЛЕ, ОРАКУЛЕ, КАКЪВ ЩЕ СТАНА АЗ?

 

От една екскурзия - награда в Съветския съюз, татко ми купи възможно най-голямата цигулка, виолончело. Беше лишил цялата фамилия от подаръци. Няколко посивели глави - музикални корифеи в града, посъветваха родителите ми да се трудя над нотите. По това време в града ни бяха вкарали едни боклукчийски коли, които по автоматичен начин прибираха

казаните и изсипваха отпадъците в търбуха на камиона. Децата бяхме просто влюбени в тези боклукчийски коли. Търчахме след тях, помагахме на циганите, като връщахме празните казани пред портите. Когато вкъщи идваха гости, пред които трябваше да изсвиря нещо, те ме питаха каква ще стана, като порасна. Аз им отговарях естествено това, което искаха да чуят - челистка. Но тайно си знаех, че ще стана боклукчия.

 

ХАЛИТЕ

 

Отдавна вече ги няма. Намираха се съвсем близо до хлебозавода, до птичия пазар и Грозевата болница и родилното отделение. Май там съм изплакала и аз.

Бях в аптеката срещу часовника, когато се разнесе вестта, че е починал синът на д-р Грозев, също хирург. Несполучлива операция от апандисит. Видях и съсипания му баща, който навремето е спасил баща ми със същата диагноза, а по-късно и сестра ми бе оперирана в същата болница. Тогава за първи път чух да коментират, че лекарските фамилии първи ги застигат лекарските грешки. Имах четирима чичовци доктори. Братовчедите ми също наследиха тяхната професия. Един от тях си отиде толкова нелепо, като по време на операцията му преляха кръв, различна от неговата група.

А халите, халите бяха една голяма и страшна за децата атракция. Триъгълна сграда. През детските ми очи изглеждаше направо гигантска. Вътре във формата на елипса бяха разположени каменните тезгяхи, където бяха проснати рибите и разфасованите меса. А труповете на животните висяха окачени на ченгели и се поклащаха като манекени от филм на ужасите. От тях се стичаше вода с лед и кръв.

Воня и акустичен пронизителен шум. От тавана се спускаше на снопове слаба светлина през малките кръгли прозорчета в типичен ориенталски стил. Мразех да ходя там, защото няколко пъти се губех. Мама и гранмама обикаляха сергиите, сравняваха цените и се пазаряха, а аз се заглеждах по животинките и ги губех от погледа си. Ако някоя риба се размърда или заподскача, продавачът с един дървен чук я млатваше по главата и всичко застиваше. Веднъж от пръските върху лицето ми се залепи парче от люспа. И мама се развика на продавача. Ставаха и кавги. А акустиката утрояваше децибелите на крясъците. И тогава и аз реввах. Мама ме извеждаше навън и ме оставяше при някоя селянка, която продаваше на стълбите лапад или магданоз, или марулки. Приказвахме си така, седнали върху камъка, докато излезеше отрупаната с мрежи мама.

А първият политически виц, който чух, беше също за халите. Бях още дете, когато ги събориха по някаква архитектурна недомислица. Вкъщи дойде чичо Нико, който беше голям зевзек, и каза: „Знаете ли, че в мазетата на халите са открили купища часовници“. Мама отвори едни големи очи и се тюхна: „А стига бе! Какво, какво са открили?“ – „Ами години наред всеки, който е влизал вътре, е цъкал с уста - цък! цък! цък! Ех – пак няма месо! Цък! Цък! цък! Пак няма нищо...“ И така... ха-ха-ха! Вече хали няма, за радост на децата, но пък има един безсмислен подлез, в който никой не влиза.

 

МУЗИКАТА

 

До площадчето „Баба Ганка“ се намираше Концертната зала. Там се случиха моите първи уроци по звуци. Понеделник бяха клавирните концерти, в четвъртък  – симфоничните. Пак там видях на живо легендарната Катя Попова. Много талантлива и красива оперна певица, която загина при самолетна катастрофа. И Емил Чакъров, неведнъж е дирижирал тук, преди да стане ученик на Кареян под покровителствената палка на Иван Вулпе. Бях сигурна, че един ден ще се оженя за музиката, но когато започнах да свиря, мама не беше разбрала, че трябва да ходя и на солфеж. Така загубих почти цяла година. И не можах да наваксам. Трудно ми беше. Не можех да си представя тези ладове, диези и бемоли... Геометрията ми беше интересна, но като цяло математиката не я понасях. Сега съм убедена, че музиката и математиката са много свързани. В логиката на цифрите има много фантазия и поезия, и хармония, но някой трябва да те въведе в тайнството. А аз бях калпазанка. Не обичах да си давам много зор. Така замених нотите с думите и сбърках.

 

БАНЯТА

 

Турската баня ми беше любима. Гранпапа Михаел ми казваше, че още дядо му Михаел, на когото е кръстен, е живеел до турската баня. Бил е дребничък мъж и е ходел с един дълъг пояс, увит около кръста, и вътре си държал около 30 – 40 твърдо сварени яйца, по еврейски. И това му е била храната. Обикалял е стария Бургас, въртял е своя дребен алъш-вериш и се е ослушвал около банята и около пристанището, защото навремето тук са били местата, където са се разнасяли новините. Като на мегдана. В центъра имаше две бани – турската и арменската. Малко пò към театъра беше и Дорината. Имахме и Лъджи. Близо до село Житарово, на десетина километра от Бургас, в местността Лъджите имаше Минерални бани със санаториум и голяма пералня. Веднъж месечно се ходеше там на излет. Правехме си пикник в Маймундере, майките ни си носеха прането и всичко се изпираше и простираше на слънцето. После се изкъпвахме в банята, където имаше и минерален басейн. Жените се бутаха да се настанят под чучура, там водата била най-лековита, и подлагаха под струята болното си място. И застиваха в някаква поза на преклонение и блаженство, с надеждата да се случи чудо и водата да отмие болката. В края на деня се прибирахме, нарамили и бохчите с полуизсъхналото пране. Веднъж бях дошла с леля Клара, приятелка на майка ми. Докато тя переше, аз си играех пред пералното помещение. Жените така обезумяваха от изобилието от топлата минерална вода, че перяха всичко пред погледа си. Като си тръгнахме привечер, леля Клара ми прошепна, че е без гащи, изпрала ги е. Само басмената рокличка си е оставила на мира.

Като бях малка, дори и да имаше някой в дома си душ, задължително веднъж седмично, обикновено събота, се посещаваше градската баня. И когато се прибереш вкъщи, ти честитяха удоволствието - къпане.

Баба ми Виктория си плащаше за кушетка и след като телякинята Кина я изтъркаше хубаво, тя си почиваше, покрита с хавлията. И не мога да проумея защо всички се хвалеха каква дебела кир е изкарала телякинята от тях. Кина беше дребничка циганка, но много жилава и добра жена. Аз винаги я молех да не закача бенките ми, за да не ги разрани, и тя все ми кимаше: знам, знам, и после забравяше. Натискаше се да ми изтърка и лицето, но аз се гнусях и не ѝ позволявах. „Другия път” - ѝ казвах, защото не исках да я обидя. В края на това упражнение тя разтваряше черното кесе и ми смигваше, за да ѝ пусна бакшиша дискретно. Защото ченгета имаше навсякъде, и в женските бани, по безгащи, но пагоните лъщяха в мозъците им като баняджийски тас. Ако беше днес, Кина щеше да си отърка хубаво бакшиша в мургавата брадичка... но други бяха времената!

Имаше нещо много призрачно в тази баня. Вътрешното помещение беше подгизнало от пара, която се стелеше през всички отвори, като фина паяжина, изплетена от някой неспокоен Дух. А в средата беше изграден един голям каменен постамент с размерите на басейн. Там сядаха жените, за да им изтъркат кирта, която се сипеше се като фиде. Кина викаше: „Ухаааа, машалла!”. Аз никак не обичах да влизам там, защото беше много задушно, от парата се виждаха само силуети и беше тягостно. Плашех се. Веднъж две телякини изнесоха през мъглата една припаднала жена. Беше посиняла и изглеждаше като мъртвец, а те я проснаха отвън върху една пейка и я поливаха с тасове студена вода, докато се свести. Приличаше ми на сюжет от картините на Йероним Бош. Сякаш я изнасяха от преизподнята. Голи жени, обути в дървени налъми, се движеха напред-назад. Само тасовете блестяха в мъглата. Понякога имаше и кавги. Телякините се караха на цигански за някоя клиентка. А веднъж, когато нямаха работа, друснаха един кючек, качени върху постамента, като пляскаха с ръце по месинговите тасове. Пееха и танцуваха с едрите си кълки. Беше наистина смешно, но ми стана и мило. Бяха отрудени и сърцати жени, гъбясали от водата, с по много деца и доста тормозени от мъжете си. Едната, по-хубавичка, беше с избити предни зъби. И въпреки това имаха настроение да се веселят. И да създават настроение, за да си заслужим поздрава „Честита баня!“.

 

ВКЪЩИ

 

По времето на сталинизма десетилетия наред четири семейства обитавахме един етаж с обща тоалетна. Мама, татко, сестра ми и аз се "ширехме" в една стая и кухня. Но пък беше весело. Тъй като живеехме в самото сърце на града, къщата ни беше притегателен център за всички приятелски семейства на родителите ми. Не минаваше и вечер без гости. Затова "К. Фотинов" №26 съвсем заслужено си беше спечелил прозвището "еврейското клубче". И сега се чудя как се побираха толкова много хора в тези няколко квадрата. Колко смях и песни, вицове и политически спорове са просмукали стените на тази кухничка. Не им беше нужен нито алкохол, нито грамофон, а сладкогласите песни се лееха от устите им "като елмази и едър маргарет", както пишеше в приказките. Най-забавен за мен беше чичо Нико (Нисим Варсанов), мир на праха му. Той идваше често вкъщи, говореше с баща ми за политика и ухажваше майка ми. Беше метранпаж по професия и разказваше страшно увлекателно най-различни истории. Чичо Нико обичаше децата и умееше да говори с тях. Освен това беше запален левскар, имаше лодка, с която пореше вълните и ловеше риба. Беше фронтовак от войната и едното му око беше стъклено. Освен това беше един от малкото спасили се евреи по време на корабокрушението на гемията "Салвадор" в Мраморно море благодарение на това, че беше бургаски плувец. Защото перфектният плувец може да се удави в морето. Тази героика в образа му внасяше допълнителна романтичност, която не се забравя. С чичо Нико станахме приятели и често си говорехме разни неща, които бяха скучни за света на възрастните. Жена му беше гъркиня и в тяхната къща по Нова година имаше винаги пищна елха, а по Великден козунаци с бадеми. Това обстоятелство правеше дома им още по-привлекателна за мен, тъй като в нашата къща тези езически красоти бяха забранени. По време на едно от изданията на "Златният Орфей" се разчу, че ще идва и актрисата Даниел Дарийо. Поколението на родителите ми я обожаваха. Чичо Нико имаше едно раздрънкано "Балканче" и ми предложи да отидем в Слънчев бряг, за да разгледаме елитния свят. Задниците ни се сплескаха от тази уморителна авантюра. Все пак се добрахме до изискания ни курорт. Изядохме по един сладолед и тръгнахме обратно, за да не ни застигне по пътя нощта. Когато се прибрахме, чичо Нико заразказва надълго и широко на възрастните колко хубаво сме прекарали, как сме видели знаменитата актриса и той дори ѝ е целунал ръка. Аз кимах съучастнически, защото този ден ние бяхме глътнали малко въздух от парфюмирания свят на Запада. Това беше едно цветно парченце в провинциално скучния пъзел на живота ни.

 

ДЯДО МРАЗ

 

Дори не бях чувала за Дядо Коледа. А в еврейската традиция това вълшебство около шетнята на джуджетата, които творят подаръци за послушните деца, и добрия белобрад старец с големия чувал не присъства. Но като равновесие на казаното мога да добавя, че в социалистическото ми семейство еврейските празници също особено много не се почитаха. Добре че бяха родителите на родителите ми, та понаучих нещо. Вкъщи се честваше много пищно посрещането на новата календарна година, и толкоз. У нас никога нямаше елха. Живеехме четири семейства в една къща и по Нова година всички украсяваха домовете си. Помня и до днес всяка играчка в квартирата на съседското дете. Блестяха като скъпоценни камъни върху дръвчето. В училище също майсторяхме играчки от станиол, разтегателна и гланцова хартия и аз си ги пазех, но нямаше къде да ги окача. Питах родителите си, но те, вечно забързани за нещо, все отклоняваха този въпрос.

По това време мама работеше в „Културен отдих и украса” и по тяхна инициатива в Кукления театър организираха някакво детско представление и накрая Дядо Мраз заедно със Снежанка трябваше да раздадат подаръци за добрите деца. Живеехме близо и мама ме прати да гледам представлението гратис. Беше вълшебно, а накрая чувалът с подаръци направо ме омагьоса. Чаках, чаках, чаках да си чуя името, но... нищо. Помислих си, сигурно защото ми е сложно името и Дядо Мраз не е могъл да ми го прочете. Така се случваше често в училище. Нямаше учителка, която да не ми сбърка името, и тогава целият клас прихваше. Накрая героите от приказката започнаха да си говорят делово и да прибират реквизита. Отидох плахо при Снежанка и я попитах: „Аз не съм ли била послушна? Вижте по-добре в чувала!“ - и им разчлених името си. Те започнаха нещо да си шушукат. Събраха някакви остатъци от торбички с разноцветни бонбонки и Дядо Мраз ми ги даде с отегчение. Прибрах се много разочарована и унизена. Вкъщи мама переше нещо, беше пред мивката. Показах ѝ „подаръка” – „сигурно не съм била послушна”, ѝ казах, а тя се плесна по хълбоците си и измърмори нещо, което не помня и май не разбрах. Тогава за първи път се усъмних съвсем лекичко във вълшебствата в света. Но си давах кураж, измислях си своите обяснения, не исках да ги изгубя завинаги.

 Веднъж мама донесе елхови клонки и ги сложи във вазата на масата, и завъртя около тях един гирлянд. Аз започнах да ги украсявам с дрънкулките от училище и дори със стотинките, които имах, купих някаква играчка. Избирах я дълго, хем да е евтина и в същото време пищна. И като се прибрах вкъщи, една приятелка на сестра ми я счупи. Без да иска, разбира се. Но на мен ми идеше да я убия. Взе ми я от ръцете, за да я сложи уж на по-хубаво място, защото е по-висока. А после, като дойде баба ми вкъщи и видя „букета” от клонки на масата, се обърна към майка ми: „Ке ес есто?” (какво е това?). И после продължиха да си говорят нещо нервно на ладино. Разбрах, че е против елхата, и хванах мама за ръката, исках да ѝ вдъхна кураж. А гранмама се обърна ядосана към мен и ми извика: „Ние сме евреи и тези езически глупости не ги почитаме, разбра ли?”.

„Много е красива!“ – казах тихичко, и толкоз. Същата година ми подариха за Нова година томче с приказките на Андерсен. Сигурно по-голямо удоволствие не съм изпитвала в живота си. Имах едно местенце в кухнята между печката и бюфета, където беше сложено малкото ми столче. Там погълнах цялото вълшебство и на Братя Грим, и особено на Андерсен. И до днес, когато понякога съм натъжена, обичам да си спомням за малкото ми столче и моята хралупка и една красива картина, която мама, без да иска, направи за мен. Подреди играчките ми и в една стара кутия за бонбони с целофанен капак напъха перлите от стари изпокъсани гердани. И я облегна до стената. Беше толкова красиво... И до нея бумтящата печка и пукотът на сухи съчки, които ми разказваха с много страст вълшебствата на най-големия разказвач на истории.

А когато вкъщи ставаше напечено и имаше някакви разправии, аз изтичвах до магазина за играчки на „Богориди“. Съзерцавах дълго витрината. Там имаше голяма елха и Дядо Мраз, и еленчета, впрегнати в шейна. Стоях с часове отвън и се самосъжалявах, мръзнех пред стъклото, понякога валеше и сняг и тогава си представях, че съм малката кибритопродавачка. И виках: „Бабо! Бабо! Къде си, да ме отнесеш...“.

 Доста мелодраматично. По това време все още нямаше турски сериали, май още нямаше и телевизия, та ние, всъщност аз, си захаросвах живота със съзерцания пред витрините...

Но когато отидох студентка в София, първото нещо, което направих за Нова година, беше да си купя елха и много играчки. Веднъж висях с часове на опашка пред Женския пазар за красиво клонесто дръвче. После се разболях, а Румен ме обяви за луда.

И до днес елхата е била винаги на почит в дома ми. Децата отдавна не са при мен, но екодръвчето всяка година се украсява с нови и още по-нови украшения. Тази година си взех и моите израелски принцеси и им направих страхотен коледен тур с всякакви езически вълшебства... Елхи и подаръци под елхата и куклен театър, с „Малката кибритопродовачка”, и накрая дойде и Дядо Коледа с чувала. Е малко попрекали с речта си... но какво да ги правиш, артисти, обичат сцената. И аз се поизложих в бързината с опаковката на подаръците. След като си получи пакетчето, с целувка и снимка с добрия белобрад старец, внучката ми Лирика ме дръпна за ръката: „Виви, тази найлонова торбичка ми е позната!”. Ай, ай!

 

ГЛИСТИТЕ

 

По-голямата част от детството си преживях при гранмама и гранпапа в Коджакафалията, на улица „Места“ 37. Сега тази улица я няма, а на мястото на бедняшките къщички се издигат панелни блокове. А църквата, която тогава ми се виждаше голяма, днес е направо схлупена, в двора на Бургаския университет.

Сестричето ми Жаче, с най-хубавите сини очи в Бургас, с най-жизнерадостния характер в задръстеното ни семейство, с най-бързата мисъл сред братовчедите и с много други неразвити таланти, беше покосена от лоша болест. Защо точно нея? Много пъти се питах и чувствах вина, че не аз! Но кой решава тези неща? Понякога съдбата е крадец на съдби, а друг път разхищава... Мама, тогава съвсем млада жена, тръгна с нея по болници и санаториуми да търси лек. Всеки в семейството ни изживя посвоему тази семейна драма, но най-трудно беше за сестричето ми.

Аз живеех в малката къщичка с баба ми и дядо ми в Коджакафалията. Стоях до престилката на гранмама, а тя, милата, объркана от хилядите грижи, които се бяха стоварили върху нещастната ѝ глава, въздишаше често и говореше предимно на себе си, отколкото с мен. Не ме пускаше да играя с другите деца, за да не се разболея. Пазеше ме от всичко и от всеки. Лятно време ми връзваше люлка на кайсията и тогава хвърчах в небесата и виках: по-високо, и по-високо... искам до небето. В тази къща имаше много тъга. Зимата стояхме до печката и единственото ни разнообразие беше да гледам красотата и измамните езици на пламъците, а следобед се настанявахме пред прозореца и гледахме кой минава по улицата. Вечер си лягахме заедно с гранмама в едно много красиво легло с месингови топки. Върху таблата пред мен имаше нарисувана една миниатюрна лодка. Това беше моето време, надувах платната и литвах, където си поискам. Май хората страдат чрез образите. Креех за мама. Гледах снимките ѝ, пишех въображаеми писма, плачех, а веднъж от яд ѝ надрасках снимката и баба ми ме шамароса. Наричаше ме унищожителна. И наистина бях такава. Късах ѝ цветята, пипах ѝ часовника и всичко, което обичаше. Отмъщавах си. Обвинявах нея за това, че не съм с мама. Завиждах и на сестра ми, че тя се е разболяла, а не аз. Затова по-ценните неща бяха заключени в спалнята. Веднъж, по време на една люта зима, вкараха с дядо ми в кухнята едно агънце. Майка му беше умряла и няколко дни го държаха вътре на топло в един дървен сандък. Хранехме го с биберон и го наричахме Хайванчо. Така се привързах към него, беше толкова сладко и игриво, а също така оприличавах съдбата си с неговата. То също беше без майка. Целувах го по муцунката и усещах, че си съчувствахме взаимно. Но май го заклаха, така и не разбрах. Казаха ми, че е умряло.

Бях доста злояда. Имах от дете отвращение от месото, както и към всичко лигаво. Но си спомням, че с огромно удоволствие стържех варта от стената и я ядях. Криех се зад вратата, защото ми забраняваха. Била съм сигурно на три или четири години и помня, че бая стена отнесох в стомаха си. Поглъщах я от ноктите си, които осмуквах. Беше ми много вкусно. Възрастните решиха, че това е от липса на калций, но аз съм убедена, че това е детска депресия. В доста по-късна възраст прочетох „Сто години самота” и същото поведение видях в една от героините, Ребека. Веднъж седмично татко идваше да ме види и реши, че имам глисти. Заведе ме на лекар. Бръкнаха ми в дупето, за да ми вземат секрет. Много се обидих и се разревах. Питаха ме учудени дали ме е заболяло. Неее – продължавах да рева аз. Нямах глисти. Никой не се сети да ми бръкне в душата. Там се беше охранил червеят на самотата. И с годините свикнахме да не си пречим. Така се научих да се справям сама с депресиите и по-нататък в живота.

 

БЕЛОГВАРДЕЙЦИТЕ

 

Гледали ли сте филма „Бяг”, по пиесата „Бяла гвардия” на Булгаков. Спомняте ли си очите на полковник Хлудов. Тази тъга до лудост в погледа му аз я видях още в детството си. Видях я в къщата на гранпапа Михаел. Когато веднъж те прониже този поглед, той остава завинаги в теб. Нямам дарбата да го опиша, а вероятно и сетивата да го почувствам, както заслужава. Но е нещо наистина много вълнуващо. Там има синева типично по руски, сдържана влага, много тъга и чувство за неизбежност и съдбовност. В Бургас бяха се заселили много белогвардейци. Морето ги делеше от тяхната любима Русия.

Никита и Яшката бяха донски казаци. Попаднали са в редиците на армията почти деца. По каква причина и как, не говореха. Израснали са с конете почти от люлчина възраст. Изглежда, така е било с всички подрастващи на Дон. Как са дошли точно тук, също не знам. Но бях сигурна, че искаха да са близо до морето. И чакаха момента, за да доплуват първи към своята любима Русия. Често отиваха с дядо ми до брега, да изкъпят конете. И плуваха с тях навътре, навътре, развели грива, със светнал поглед. А после се връщаха честити, за да ги подсушат. Изтръскваха се от солената вода. И се взираха в далечината точно като полковник Хлудов, с любов и обида, и копнеж... После отиваха в кръчмата и се напиваха. Тук те преживяваха някак си. Отказваха да живеят. Въпреки че съдбата им отреди да оставят и костите си.

Яшката беше добряк, с по-примирен характер, по-склонен да угодничи и слугува. Докато в погледа на Никита имаше повече острота и непримиримост.

Гранпапа Михаел също беше кавалерист от армията, но твърдеше, че по-добри ездачи от казаците няма. Веднъж в двора на къщата обяздвали едно по-буйно жребче. Никита казал на дядо ми: „Остави тази работа на мен”. И яхнал кончето, което било много неспокойно. Дядо ми, който е водил дълги препирни с Никита кой от двамата е по-добър ездач, решава да му свие номер по зевзешки. Докато оня обяздвал жребчето, дядо ми се навежда под корема му, уж да му оправи стремето, и го шибва силно по задните крака. Нервното и малко уплашено животно скача високо на задните си крака с болезнено цвилене. Но Никита бил залепен като кърлеж за кончето. Изправил снага, успокоил жребчето и полуобърнат, казал тихо, с подигравка: „Эб - твоя мать, я донский казак”.

Баба ми Виктория винаги е съветвала мъжа си да плаща на работниците си веднага след свършената работа. „Дай му парите на работника, за да му вземеш потта от гърба - чувам и до днес думите ѝ. - Другото е грехота.“ Чудя се, ако бяха доживели до наши дни тези достойни хора, как биха се оправили в сегашния измамен и мутренски свят.

Веднъж, когато дядо ми давал заплатата на Никита, той му казал, че е взел решение да си събере малко повече пари, за да си купи нещо по-прилично за обличане, искал да се установи някъде, а всичките си пари пропивал в кръчмата. Затова го предупредил, ако пак се напие и отиде при него, за да му иска заплатата си, да бъде непреклонен. Така и станало. След няколко дни, добре почерпен, руснакът почукал на вратата. Гранпапа му припомнил думите, но опияненият Никита настоявал. Но и моят дядо бил непреклонен и му затръшнал портата. Който има представа от пиене по руски, а напоследък и по български, знае, че влезеш ли в дните на запоя, измъкването е много трудно. Един мой приятел, руски възпитаник, ми сподели тайнството: „От запой се излиза много тихичко, на пръсти, за да не те усети, че му бягаш, и да те грабне за косата и обратно в кръчмата”. Така се случило и с хлътналия в пиячката Никита. Върнал се в кръчмата и започнал възмутен да ругае дядо ми: „Този стиснат евреин има да ми дава пари, той ме измами, аз му работя, а този еврейски батакчия лев не ми е дал, ще види той... и т.н.”. Стигнали тези думи и до ушите на гранпапа. Вбесен, отишъл в кръчмата и му хвърлил парите в лицето, като му казал повече да не му се мярка пред очите. Навън вилнеела люта зима. Парите удължили запоя на Никита. Вероятно той е бил и гузен и не е искал да се прибере при дядо ми, където си имаше стаичка до яхъра (обора). Вероятно са го пъдили и от други места. Вероятно е бил мъртвопиян. Паднал в някаква канавка или снежна преспа и заспива завинаги със сънищата за руските степи, частушките... и неговия непрежалим Дон.

 

ТАЛИСМАНИТЕ НА ГРАДА

 

Някои хора имат ампутиран крак или ръка, а казват, че местните идиоти били с ампутиран акъл, но духът им си беше цял. Аз съм свидетел. В Бургас имаше няколко веселяци: Изито, Коко, Жоро и тяхната дама Софка. Те се движеха свободно в центъра на града и никой не ги закачаше. Обратното, обичахме ги и когато имаха нужда, им помагахме. Такива бяха нравите тогава. Съчувствахме си. Оставяхме си домовете отключени и никой не се осмеляваше да влезе в къщата на съседа си да краде. Сутрин идваше млекарят много рано, докато спяхме. Оставяхме от вечерта стотинките под празната бутилка и на сутринта закусвахме с чаша мляко. Така живеехме, без телевизия, без телефон, с разказите на сладкодумците и книгите от градската библиотека. Хората в махалата се познаваха, знаеха проблемите си и се втурваха да си помагат. Жоро беше дребничък мъж, със състарено лице, но душата му беше на момченце. Така и не остаря. Живееше близо до пристанището и беше влюбен в театъра и в децата. Обикаляше безцелно улиците с ведрата си усмивка или стоеше с часове при гардеробиерките в театъра. Имаше много изразителна мимика и беше вечно ухилен. Къде-що видеше дете, се спираше и започваше да му се радва, а очите и веждите му се движеха нагоре-надолу по сбръчканото му лице в радостна гримаса. Но в това също имаше нещо неестествено. Бях много малка, сигурно на около три годинки. Стоях до фотото на „Богориди“. А там работеше една моя леля. Мама ме остави пред витрината и влезе вътре, за да ѝ каже нещо. Аз гледах изложените фотографии, нагиздени в красиви рамки. И в това време ме нападна Жоро с усмивките си. Залепи се за мен и започна да ми се радва и да гримасничи. Но аз, изглежда, съм разпознала, че в тази радост има нещо неестествено. Качих се на бордюрчето пред витрината, разплаках се и се напиках. Мама излезе и започна да му се кара. А той беше толкова добър и безобиден безумец. По-късно се радваше така и на дъщеря ми и аз му позволявах да я гали. Лудостта му се състоеше в това да се любува на децата и наистина го правеше от сърце.

Изито беше в доста по-тежко състояние. Мисля, че беше със синдрома на Даун. Пълничък и винаги много чист. Късно разбрах, че е мой сънародник, Изидор Коен. Родителите му бяха учители и се грижеха много самоотвержено за детето си. Живееха на улица „Славянска“, до фурничката на бай Боньо, който продаваше криминално много вкусен слънчоглед, увит във фишеци от вестник. Подаваше ни ги тайно изпод тезгяха, като преди това старателно оглеждаше улицата за „вражески елементи“. А Изито обикаляше центъра на града, като непрекъснато си говореше нещо сам, но аз нищо не му разбирах. Държеше дълги речи срещу някакъв въображаем събеседник. Хората му се смееха, но никой не го тормозеше.

Коко беше по-вглъбен. Той беше влюбен в своя транзистор и ходеше навсякъде с него, като главата му беше наведена на една страна, за да е долепена до музиката. А когато предават новини, да е по-съсредоточен. Обичаше много да го разпитват какво се е случило по света. И зевзеците го правеха постоянно, като се смееха шумно. В Бургас повечето мъже работеха като моряци. Кръстосваха моретата и океаните и разбира се, от време на време акостираха в някое западняшко пристанище. По тази причина много от моите съученици имаха модните за времето си транзистори, тавите на най-известните групи и певци. Не говоря за шушляците и джакитата (както ги наричахме тогава),и модните джинси. „Желязната завеса” беше спусната и тук, но поради морето беше малко открехната. Вероятно така се е снабдил и Коко със своя любим транзистор, с който бяха неразделни. Навремето родителите му са имали магазин за четки в центъра на града, до аптеката на Райчев.

Софка, единствената дама сред тях, беше сестра на моя съученик Карло. Баща им беше обущар, а майка им чистачка във фризьорския салон. Много сърцата и добра жена. Тревожеше се за Софчето и все я наставляваше. А тя беше много сладка, винаги ходеше с една дамска чантичка и се гиздеше с червило. В един безгрижен и безрадостен следобед двама зевзеци събраха Софка и Коко, залепен до своя транзистор, и ги накараха да се прегърнат и да ходят заедно под ръка. Момчетиите се кикотеха, а нашите талисмани им правеха шоу. Подиграваха Коко с неговия вечно пеещ транзистор. Софка се поклащаше със своята чантичка. В един момент тя я отвори, извади оттам една станиолена капачка от бурканче с кисело мляко и каза: „Ям плочи и пърдя музика” и лапна станиолчето. Всички се превиваха от смях. А нашите герои осъзнаха, че ги подиграват, и се разделиха, като се скараха. Малко обидени, те поеха подир стъпките на акъла си.

Всички тези възрастни деца живееха вглъбени в своята „неравностойност”, както е модно да се изразяват днес. Те не пречеха на никого. Градът беше свикнал с тях, както и те с нашите уж големи, но твърде несъществени проблеми. И ни съчувстваха.

 

КАЛИМАНКАТА

 

Докато трая тази разправия, на главната улица „Богориди“ до Музикалното училище покрай нас с полюшваща походка и присмехулен поглед премина като лъскав автомобил Калиманката. Величка Калиманова е дъщеря на успешен за времето си строителен предприемач. Била е много красиво момиче с весел нрав и независим характер. По-късно се оженва за Кошев, също много красив младеж, но всички я знаеха като Калиманката. Обичаше да се разхожда по Главната, като оставяше след себе си диря от скъп парфюм, лак за коса и следи от гордост. Беше със силно изрусена коса в розови оттенъци и облечена винаги в предизвикателни ярки дрехи по последна мода. Сякаш свалена от страниците на „Некерман“, списание-каталог, който по онова време момичетата жадно разгръщахме. Величка се носеше с нахаканата си походка като едно цветно петно в черно-бялата, почти графична действителност на тогавашния Бургас. Беше красива жена, но най-хубавото в нея беше нейният независим характер. Това беше нейният протест към сивия цвят на статуквото, към скучно-провинциалния комсомолски пръст, който с едно шишенце ацетон старателно изчистваше лака от всеки вражески, чуждопоклоннически маникюр. Тези ексцентрични пресечки на Калиманката по главната улица много ме привличаха. Някои я мислеха за куку, но аз я харесвах. Харесвах нейния интелигентен протест. Обичах да наблюдавам къщата ѝ, която беше една от най-красивите в града, пазена от два каменни лъва. Сядах върху перваза на оградата и си мислех разни неща, а тя понякога ме изненадваше, като минаваше покрай мен, кимваше ми усмихната и отмяташе фризирания си перчем с неизменната насмешка в погледа.

Смъртта ѝ също беше сензация в града, както и краткият ѝ живот. Паднала от стълбичка, докато чистела прах. Имала е вроден порок на сърцето, но никой не разбра за страданията ѝ. Беше нахакана и горда жена.

 

ЛЕЛЯ КЛАРА

 

Една вечер някой тревожно почука на прозореца на къщата ни. Чух женски плач и шушукане в коридора. „Стерче, приеми ме да остана у вас тази вечер, Гого ще ме убие!“ Така за първи път видях леля Клара. Беше учителка. Много способна. Децата я обожаваха. В града беше известна като другарката Пулева, но е от стар еврейски род, от Сливен. Разказвала ми е за къщата си, за семейството си. Баща ѝ Нисим бил търговец. Живеели са в турска къща с голяма порта. Обичаше много да си спомня за дома, за по-голямата си сестра Бука, която била акушерка, за брат си и племенниците си. Всички те вече бяха се изселили в Израел. Само дъщерята на сестра ѝ, Корина, емигрирала със семейството си в Аржентина. Поддържаха кореспонденция и Корина ѝ се е оплаквала в писмата от злощастния си брак и труден живот. А леля Клара обмисляше как да я изтегли заедно с децата ѝ в България. Но племенницата ѝ внезапно почина и тази вест съвсем я съкруши.

Леля Клара беше много сладкодумна и артистична жена. Обожавах да я слушам. Имаше пълни, чувствени устни и изхвръкнали напред големи зъби, но много живи очи и чаровна усмивка. Като бях по-малка, така си представях да изглежда вълкът от „Червената шапчица“, който се прави на бабичка с големите си зъби. Тя редовно ми проверяваше уроците и понякога ми се караше. Беше много забавна и прекрасно имитираше. И тя, милата, сигурно е имала комплекс от големите си зъби и когато поостаря и се наложи да си сложи изкуствено чене, специално си поръча да ѝ направят малки подредени зъбки, които обаче никак не й отиваха. А горната ѝ устна се сбръчка и целият ѝ чар, заедно със сексапила, който излъчваше, отиде по дяволите. Разказваше образно, пееше и правеше най-хубавите детски спектакли. Почти като професионален режисьор-сценарист. Те бяха спектакли-оперети. Гледала съм някои от тях в Синагогата. След 9 септември тя беше се превърнала в нещо като културен дом. По-късно я преобразуваха в картинна галерия.

След като закриват еврейското училище, назначават леля Клара да учи децата в Кумлука (циганската махала). Там тя организира хор и детски театър и нейните деца печелят първа награда в конкурса за художествената самодейност. Помня, че по цяла нощ шиеше костюмите им, за да бъдат с еднакви униформи, и рисуваше реквизитите от картони, за да се представят в пълния си блясък. Била е и главен художествен ръководите в художествения състав „Иля Еренбург“ към Еврейския дом в Бургас. И въпреки че не беше партиен член, Министерството на просветата я награди с орден „Кирил и Методий“ за особени заслуги в образованието.

 Споделяше ми живота си, сякаш ѝ бях приятелка, и аз наистина я чувствах такава, въпреки че можех да ѝ бъда внучка. Така се беше стекъл животът ѝ, че нямаше деца, но всички ученици обичаше като свои деца. И особено мен, а аз я обожавах, можех да я слушам с часове, без да мръдна от стола.

 Веднъж ми разказа, че още като живеела в Сливен, посред нощ пред портата им спрял файтон с двама мъже с маски на лицата си и черни наметала. Като във филмите за „Зоро“. Искали помощ от сестра ѝ, акушерката. Но с молба за дискретност и анонимност. Лицето на родилката също било покрито с маска. Явно били богаташи и мистериозното раждане се състояло в някаква вила извън града. Къде? Също не разбрали, защото гюрукът на файтона бил спуснат. После вкъщи си обсъждали, че вероятно ставало дума за извънбрачно дете на някаква високопоставена личност, и умували как ще постъпят с бебенцето, което било много хубаво момченце. Дали няма да го убият, или ще го подхвърлят на някого. Тази история много ме развълнува. Вече знаех, че сюжетите във филмите и книгите имат своя житейски еквивалент. Може би затова много по-късно като репортер повече ме е привличала неосветената страна в живота на хората, а не лъскавата.

Клара всъщност означава „светла“. И моята Светла приятелка имаше щастлив характер, но много нещастен живот. Не съм срещала по-голяма оптимистка и фантазьорка от нея. Никога не съм я виждала хвърлена в дълбоко отчаяние, въпреки че животът ѝ много често ѝ даваше поводи за това.

Преди да се ожени за Георги Пулев, е имала няколко любовни авантюри. Гого според мен беше най-неподходящата партия за милата ми леля Клара - по-млад от нея с около седем-осем години. Много красив, приличаше малко на Ален Делон, но голям хъшлак и пияница. Юмруците му бяха едри и тежки, сякаш излети от чугун. По професия беше леяр, но основното му занимание беше да кисне в кръчмите или в един гараж на негов авер – Брадата, на ул. „Антим |”, до къщата на актьора Христо Сутров, където се събираха барабите на града, които основно пиеха и се фукаха. От време на време оттам се разнасяше бурен смях на препили мъже. Леля Клара боготвореше мъжа си и беше основният спонсор на неговия лентяйски живот. Много пъти съм я питала защо не отиде в Израел, където я викат много сърдечно нейните роднини. А тя ми отговаряше съвсем сериозно: „Ами чичо ти Гого? Какво ще прави той без мен?“. А пък на чичо Гого въобще не му пукаше за нея. Обиждаше я невъздържано пред всички с ужасни епитети и редовно я биеше. Но след поредния скандал, в който се втурваха и съседи, за да я спасяват, тя пак го оправдаваше, като извиняваше и себе си. „Ами такава ми била съдбата...“ Очите ѝ плуваха в сълзи и още преди да се търкулнат от клепките ѝ, тя вече е усмихната с някаква смешна история и готова да имитира Ходжоулу или Декалото, или някоя друга капия с поредната житейска хумореска. Имаше дарбата да жонглира с мъката си като със стъклена топка и накрая с един финт да я прати зад завесата… Затова и присъствието ѝ и на сцената, и в клас бе толкова завладяващо. Нямаше равна в скечовете.

Като днес я виждам седнала в двора под огромната райска ябълка с някакво ръкоделие, примерно разчепква пуха на възглавницата и покрай нещото, което майстори, реди с широко отворени очи поредната мистификация. Например: Някаква млада булка, след като се оженила, започнала от ден на ден да унива и да я напускат силите. Аленият цвят по бузите ѝ също чезнел. Близките ѝ започнали да се тревожат и тръгнали да я водят по доктори и баячки, но нищо не помагало. Жената малко по малко гаснела. Докато накрая умряла. Минало времето на траур и започнали да прибират постелите ѝ. Решили да изперат пуха от възглавницата. И като разпорили калъфката, оттам се изтъркалял ето такъв голям паразит… И леля Клара събра шепите си, за да ми покаже, а очите ѝ станаха по-големи и от юмруците ѝ. Ето затова трябва редовно да се разчепква пухът и в юрганите, и във възглавниците – добави тя. И се разсмя.

Клерчето, както я наричаше майка ми, се разболя от рак и след няколко години ни напусна. До края на живота ѝ Гого я тормозеше. Но лекуващите лекари и персоналът в болницата се грижеха самоотвержено за нея. Живеех вече в София, работех и дори бях станала майка на малко момиченце, когато веднъж отидох в Бургас специално да я видя в болницата. Беше вече доста отслабнала. Направих подарък на лекуващата ѝ лекарка, казах ѝ, че ми е много близка и бих искала да положат повече грижи за нея. Не беше необходимо, те я обичаха, но шансове за изцеление нямаше. Докторката ме попита каква съм ѝ. Махнах с ръка, но тя ме спря, за да ми разкаже нещо, което е шокирало целия персонал: Веднъж, когато леля Клара се почувствала много, много зле и Гого е бил случайно на свиждане, тя изстенала и поискала да го целуне, за да се прости с него. И в това време обожаваният от нея Красавец я бутнал грубо и започнал трескаво да вади пръстените от ръката ѝ, като ѝ казал, че те вече няма да ѝ трябват.

Но след като умря, чичо Гого от сутрин до вечер се тръшкаше от рев. Направи ѝ хубав паметник. И нямаше ден, в който да не я е оплаквал. След по-малко от година и той я последва в гробищата заедно с цирозата си. 

Така, примигвайки като позанемарена витрина, угасна Светлинката в клепачите на моята леля Клара. Неотдавна отидох в Бургаското гробище. Още от аутобана се виждат няколко грамадни кипариса, които бдят над гробовете на близките ми. Преди много години ги посади баща ми, за да ни показват пътя към еврейските гробища. Сега и татко се настани между тях. През деня хвърчат загрижени коли по магистралата. От върха на клоните им се вижда и морето. Какво ли си говорят нощем с мъртвите? Взех си малка шишарчица и положих камъче и цвете и на гроба на леля Клара. И тя ми се усмихна от портрета дяволито. „Винаги ще те помня! – казах ѝ. – много си ми важна!“

 

РЕБЕКА

 

Когато бях малка, бях сигурна, че в Ямбол къщите на хората са пълни догоре с играчки. Не знам защо така бях решила, може би защото колкото пъти леля ми Ребека ни идваше на гости, ми носеше подарък. По тази причина този град много ме е привличал от дете. Бях 7 – 8-годишна, когато с трепет отидох за първи път у леля Ребека. И бях много разочарована. В къщата им нямаше нито една играчка. Но пък имаше една много игрива котка, за която веднага се залепих. Лелка беше най-малката сестра на баба ми Виктория и май единствената ни роднина по линия на майка ми, която не емигрира в Израел, защото се беше оженила за българин. По тази причина семействата ни бяха много свързани.

Къщата им на улица „Мати Рубенова“ беше невероятна. Не знам защо, но докато четях „Спасеният език“ на Канети, винаги съм си представяла тяхната турска постройка. Отпред със стълбичките, които водят до голямата порта и огромен ключ, голям колкото моя лакът. И дворче, към което се отива през салона на къщата. И няколко грижливо подрязани и варосани дръвчета, и малка тоалетна в дъното, до която се отиваше по една пътечка, направена от плоски камъни, а между тях растеше свежа тревичка. Имам спомен, че улицата им беше много кална, и затова ние вървяхме по бордюра в колона по един. Беше доста смешно. Никога няма да забравя разходките в градината около река Тунджа. Там за първи път видях истински светулки. Тичах по тревата, събирах ги в шепите си, а те светеха през пръстите ми като скъпоценни камъни. И колко бях разочарована, когато видях, че след няколко минути се превръщаха в грозни буболечки. Сигурно за да ми напомнят, че най-същественото е невидимо за очите. „Малкият принц“ вече ме беше предупредил, но тогава още не знаех как да вниквам в думите. И пак в Ямбол започнах да осъзнавам, че красотата е измамно нещо, че сегашната хубост може да се превърне в утрешна болка. Че ако искаш да прибереш при себе си всички красиви неща, всъщност се затрупваш с отговорности. От тогава насетне никога не съм гонила светулките, радвам им се отдалеч.

Ребека беше хубава и много будна жена. Останала е сираче в ранна възраст, по тази причина не успя да се образова, колкото заслужаваше интелектът ѝ. Беше весела и винаги си тананикаше някаква песен, въпреки че животът ѝ беше доста безрадостен. Но точно тези хора ме научиха да се радвам на живота дори когато нямам поводи за това. Да не унивам и ако искам да съм щастлив човек, да бъда доволна и от малкото, което получавам.

Започнала е работа в банката като чистачка, но като видели колко будна жена е, я издигнали броячка. Там се и пенсионира, а малко след това синът ѝ, братовчед ми Васил, стана директор на същата тази банка и леля ми беше много горда. У тях готвенето беше ритуал. Имаха огромен дървен тезгях, където се подготвяха продуктите. Съпруга ѝ, който бе доста по-възрастен от нея, кой знае защо, наричахме Бате Даньо. Той беше професионален готвач. Бил е придворен сладкар на румънския цар.

Леля ми имаше много силна интуиция. Разказваха, че една сутрин се събудила от странен сън. Присънила ѝ се нейната сестра Дуда, която по това време живеела със семейството си в Кавала. Приближила се до нея и ѝ казала на ладино(архаичен испански): “Ребекита, идвам да се простим!“. Леля ми се събудила плувнала в пот и разказала съня на мъжа си. Бате Даньо, който бил прогресивен човек и слушал нелегално по онова време радио, ѝ казал, че по всяка вероятност наистина няма повече да се видят. Всички евреи от Беломорска Тракия вече са интернирани с ешелоните към Полша. А в нощта, когато е сънувала сестра си, са преминавали от Кюстендил към Лом.

 И леля ми Ребека, като почти всичките ѝ сестри Лиджи, живя бързо и си отиде много рано от този свят. Без да я чуя да каже дори „ох“! Въпреки че целият ѝ живот беше една непрестанна битка за оцеляване, където красивата ѝ глава е била винаги потопена в бъчвата с помия и от време на време е събирала сили да я повдигне, за да глътне малко въздух. И в тези мигове на кратко щастие тя умееше да му се радва. Слава богу, тя напусна този свят месеци преди да се спомине синът ѝ. Господ я пощади.

 

КРАСИТО И КОЛЬО ИСКЪРОВИ

 

Моите страхотни приятели, без които Бургас вече наистина не е същият. Толкова ги обичам. Случвало се е да дойда за половин ден в града, но не се е случвало да подмина къщата им или поне кантората на Краси. Обичах ги много. И сега в безсънните си нощи често си говоря с тях. Може би месец преди да загинат, бях в Бургас и с Краси отидохме на плаж. Говорихме си за приятелите, за прекрасните нощи в Иракли. Насядали пред огъня, а отгоре тенекия с миди или други някакви морски вкусотии. За пловдивската ни компания. За финансовите ни възходи... и падения. Смеехме се на себе си: ”Вън търговците от храма”. А нашият храм беше безсребърен. Обсъждахме децата. Мислехме ги и се тревожехме за тях. Споделяхме опит. Нейните бяха по-големи от моите и тя често ме съветваше. После се изпращахме дълго и седнахме в едно капанче на „Богориди“. Май вече го няма. Уж на кафе, а пък си поръчахме и бутилка вино. И пак с приказките за Иракли и момчетата ѝ, Соня, Живко, Шишо, Тропа, Жоро Майката и Дечо Пора, и вековните липи до плажа. И изгревите и радостта на делфините, които идваха почти до нас и ни махаха с опашките си. А палатките ни бяха на брега и вечер заспивахме с ритмичния плисък на вълните. Тогава и сърцето ми биеше в ритъм. Въпреки че си падахме по неравноделния джаз. Тактувах си и спях. А една сутрин Румен се провикна в просъница: „Помощ, огромен съм!”. Не можех да му помогна, наистина беше огромен, а на моменти - джудже. Или май на моменти огромен, но го обичам и като джудже. И онези весели автостопове до Обзор за салам, картофи и алкохол. Правехме го по двойки. И колко пъти сме минавали през това ужасно място по шосето с тази дяволска издутина, откъдето по някаква глупава случайност отлетяхте към небето завинаги, далеч от нас. И се смеехме и плачехме. А сега си плача сама...

Последното нещо, което ми каза, преди да се разделим, беше: „Виви, знаеш ли, младежките ми приятелства се оказаха най-истински и качествени. Явно сме имали много силни инстинкти, за да се разпознаем и открием в онези времена. Все пак бяхме почти деца”.

Миналата година се събраха момчетата. По мъжки. В Пълдин. Старата, незабравима компания. Плешиви и побелели, с тежки диагнози в гърдите и изхвръкнали над джинсите шкембета. Но бяха прекрасни. Взеха с кола и Живко от Стара Загора и се грижиха по братски за него. Помниш ли? Душата на компанията ни. Сега говори трудно. И Соня до него, най-красивата и талантлива, и непредсказуема жена… Толкова я обичам! Шишо от плакатист стана живописец, вече има няколко много хубави изложби. Жоро Майката пък вече е доцент. Желю Желев, който плажуваше до нас, стана президент. Помниш ли, бяхме му се ядосали, че с Гатьо Гатев си опънаха палатките на нашето място. Но после вечерите прекарвахме заедно с рибата, която ловеше с кофи, селянчето от Славяново. И Пешо Стоянов, който свиреше на китара и пееше като Висоцки, също стана президент. И бяхме спокойни с него някак си, не ни изложи. Сега нещата се оплескаха.

И Кольо Искъров бе с тях. Цяла вечер са си говорили, с чашка в ръка. Той от Небето, а те почти до Него. Само дето той е бил с коса и със старите си джинси… Този наш прекрасен „негър от Алабама”.

Това исках да ти кажа, мила Краси, още сме в състава, в който ни помниш. Колкото – толкова. Все по-рядко ходя в Бургас, а все по-често душата ми е там. Повечето мина. „Не горюй!”

 

ЕДИН СЪДЕБЕН ПРОЦЕС

 

Бях 24-годишна. Пишех дипломната си работа в Бургас, в края на лятото. С една приятелка решихме да отидем на плаж. Беше много горещ ден. Моите съученици и приятели се събирахме под Летния театър. Нещо като негласна парола, като свирукащ с уста сигнал. Прибирах се към къщи по най-прекия път през Морската градина. Точно срещу паметника на Пушкин стоеше един чичко с кантарче, на което пишеше: „Точно тегло”. До него се беше облегнал дежурен по обществения ред милиционер, отегчен от безвремието на горещия следобед. Говореха си нещо, а човекът на властта намотаваше едно синджирче около пръста си – ту от едната, ту от другата страна. Пред нас вървяха две момичета по бански и държаха дрехите си в ръце. Искаха да се претеглят. Но това очевидно много раздразни скучаещата до този момент фуражка. И той започна много активно да си влиза в ролята на служебно лице. Започна да обижда момичетата, да ги унижава, че са „никаквици”, да им търси сметка, че са с оскъдно облекло пред плажа. Момичетата, почти деца, се притесниха. А аз се разгневих. Започнах да споря с Фуражката, като се мъчех да му обясня, че тези деца не са извършили нищо лошо. Ще си проверят теглото и ще се облекат. Безгрижният следобед изсипа цялата кръв на старшината в пагона му и той остави момичетата и се нахвърли срещу мен. А те, доста изплашени, бързичко офейкаха. „Я се виж ма, как си облечена, тарикатка такава...” Бях в плажна рокля, но кръвта ми преля отвъд презрамките и започнахме да се замеряме с обиди. Годината беше 1978-а. Бяхме натрупали доста възмущения, по комсомолска и житейска линия. Милиционерът ме арестува и ме закара в районното да давам обяснение. Там пък за голямо мое нещастие дежурен по смяна беше бащата на една моя съученичка, отрядната председателка на класа, която никак не ме обичаше. С мен дойде и моята приятелка, като свидетел. И двете писахме дълго. Бях дълбоко омерзена, но смятах, че светът е справедлив. Не отрекох, че го нарекох простак, но после разбрах, че той като служебно лице има право не само да ме обижда, но и да извади оръжие срещу мен. Грешката ми беше, че не казах нищо на баща ми. Наш добър съсед и баща на моя приятелка беше окръжен прокурор. Но аз бях убедена в правотата си. До момента, в който не получих призовка. Съдеше ме прокуратурата. Делото беше насрочено за последния работен ден на годината, 30 декември. Румен се уплаши много за мен. Баща ми за една вечер почти побеля. Аз се почувствах страшно виновна, затова че разочаровах целия свят с поведението си. От тук нататък до началото на делото изживях ужасни дни. С татко ми обикаляхме адвокатските кантори и никой не искаше да се захване с това дело. Започнах здравата да се тревожа. Красито и Николай Искърови, мои приятели, юристи, ми отвориха кодекса и там видяхме, че ако ме признаят за виновна, ме грозят от 3 до 8 години затвор за обида на служебно лице по време на изпълнение на служебния му дълг. А в показанията си аз не отричах, че съм го обидила и него, и властта. Казаха ми, че трябва да се надявам само на обществена защита. Кабинетът на младия писател студент прати своите защитници: Марин Балтов, Иван Странджев и Владо Левчев. КЕВ-ът (Клуб за естетическо възпитание към СУ „Климент Охридски“), където две години бях председател на дискусионния киноклуб и организирах кинолектории, също ме защитиха с писмо. Но най-голямата защита дойде от сакралната дата на делото. Старшината Тодор Тодоров, като главен обвинител и свидетел по делото, вместо да си остане в Бургас и да ми натрие носа, е предпочел да отиде на свинско погребение в селото, откъдето е родом. Така моите мойри ме отърваха от въжето. „В името на народа”, изправена на подсъдимата скамейка, бях осъдена на глоба, която трябваше да заплатя в определен срок. Всички бяхме толкава щастливи, че татко ми я плати предсрочно. Но и до ден днешен в съдебното ми досие пише „осъждана“. Най-хубавото беше, че след Процеса, почти по Кафка, на улица „Фотинов“ 26 в Бургас извъртяхме страхотен купон. Почти докарахме нещата до нов съдебен процес. И до нов основен ремонт на къщата.

 

ЕСЕНТА

 

Няма по-красиво нещо от есента в Бургас. Както казва най-бургаският поет Христо Фотев, "сезонът на легендите и чашите". Бях в родния си град и пишех дипломната си работа за Христо Фотев. Исках да я завърша с подробна анкета, като бях сигурна, че това ще бъде единственият съществен принос в това задължително упражнение. С Христо се познавахме и всеки ден той ме викаше в Клуба на дейците на културата и изкуството, или както го наричаше един друг бургаски колорит – Венко Пиперов (светла му памет), - Клуба на изкуствените дейци. В продължение на месец всеки ден се срещахме с поета, поръчвахме бутилка "Сунгурларски мискет" и масата ни тутакси се отрупваше с бургаските капии, предани негови почитатели – рибари, спасители, моряци... Те го обожаваха и идваха при него като на поклонение. Анкетата, разбира се, не успях да направя. Бях на ръба да проваля и дипломната си работа, но пък научих много повече, отколкото през цялото си стерилно образование, над което се трудих години наред. В един застинал от алкохолно безвремие следобед, когато всички се бяха омаломощили да разказват истории, една муха кацна върху чашата на Христо. Той направи няколко вяли опита да я улови. После ме погледна и каза: "Такава носталгия изпитвам по лятото, че ми е жал за мухите, ха-ха".

 

ГАРАТА

 

Когато ме приеха студентка, ме качиха на влака с три чанти. В едната имаше дрехи, в другата книги, в третата храна. Татко ме прегърна и каза на мама: "Ами това е, от тук нататък ще се изпращаме и посрещаме". И така стана. За мен след морето гарата е най-вълнуващото място в Бургас. Оттам идват надеждите и пак оттам си отиват. Оттам се изсипва лятото и оттам си отива. Пак тук може да се види най-хубавото нещо, на което му викат провинция. Като че ли в един-единствен миг се събира колоритът на града. И колко мило и старомодно се издига куличката с часовника отгоре. Нищо че стрелките невинаги са точни, важното е, че взаимоотношенията ни са верни.

Обичам този град, защото той ми внуши чувство за Отечество и пак той ми създаде емигрантски комплекс. А комплексите са важно нещо, не е нужно да четем Фройд, за да повярваме в това. Обичам го, защото и Бургас е като онзи парфюм "Be you" - нито скъпарски, нито модерен, но с прекрасното име: Бъди себе си.

 Вивиана АССА