ХАРТИЕНИ ВЪЛНИ

Безумна оргия на огнени езици,
оставила след себе си
метални катарами от
разхвърлени обувки,
ходещи ръце
и
застинали във въздуха усмивки....

I.
Чувствам се в полусън. Забавено долавям воя на сирени.
Опитвам се да преглътна парещия вкус в устата ми,
но той е залепнал за небцето.
Очите ми лютят, а фокусът ми е размит.
Не разбирам какво се случва. Целувах Елизе. Къде е Елизе?

Мозъкът ми работи на празно-пълни обороти.

Колко странно - пролет е, а всичко е покрито с есенни листа!
Жилите им се движат. Тревожни. Търсещи. Сенчести фигури.

Дочувам гласовете им като далечна миризма от врящ котел:
- Атентат! Взрив! Има ли оцелели?

Гъстият дим ме задушава.
Разрязвам го с червата си.
През пукнатините му нахлува мисълта:
- Жив съм! Тук съм!
Мозъкът ми крещи, но устата ми е зашита с дебели конци.
Не мога да помръдна, нито да говоря.

Каква ирония - спомените ми се натрошиха, а вятърът ги разпиля!

В най-красивия момент от живота ми, безумно, човешко Същество връхлетя в градината на сърцето ми. Наряза я с метални ножици и я запали. С нея изгоряха и мечтите ми.

Болезнено е да изгубиш всичко. Ужасяващо е да изгубиш себе си в мрака. Той разкъсва вътрешностите ти, а вонята от разложената ти плът притъпява сетивата.

Изпитвам няма болка.
Тя е като плодовете на едно дърво. Неузрял, откъснат плод има горчив и кисел вкус. На узрелия плод вкусът утолява жаждата за надежда.
Отпивам лакомо, но се задавям от собствената си кръв.

Керемидено-червеното небе ме притиска.
Не ми достига въздух.
Със сетни сили улавям стоновете на самотната въздишка.
Тя е прозрачна и фина. Мощта на безвучието ѝ разбива небето и аз поглеждам през пукнатините му.

II.
Виждам Времето, обгърнато от багрите на залеза.
Седи на скалист бряг и съзерцава море от хартиени вълни.

- Какво правиш тук? - питам го аз.
- Колаж от хартиени вълни. Събирам ги в Книга - отговоря Времето и посочва хартиеното море. - Хартиените вълни са житейските истории на хора, на които се отне възможността да допишат Книгата си на живота! Плача` на кървящото ми сърце от насилствено-прекъснатото време залепва разпокъсаните им страници в хартиени вълни.

- Какви са тези смразяващи звуци, които идват от морето?
- Стоновете на прекършените им криле за полет.
- Измръзва ми лицето - потрепервам аз.
- Сълзите ти са късове лед.
- Не мога да говоря.
- Но можеш да чувстваш.

Заглеждам се и аз в хартиеното море.
Страховити вълни на пречупени криле, сътворени от лица с насилствено-прекъсната история.
Всяко говори едно през друго, за да разкаже за краткия си път.
А Въздухът им акомпанира, подрънквайки на цигулка, потънала в прах.
Звукът, който изкарва е остро бръснарско ножче, режещо артерия с цвят на узрял мак.

Пред мен се разтваря една хартиена вълна.

Буквите ѝ оживяват и ме сграбчват.
Движейки се турболентно между редове и накъсани срички,
попадам на черна дъска сред забучени на карфици насекоми.
Измежду вирналите им изсъхнали глави съзирам коленичило дете.

То взима от земята кървав нож.
Ножът потреперва с криле,
отърсва се от керемидения прах и литва.

- Ти си малкият илюзионист, който превърна окървавения нож в птица! - възкликвам аз.
- Не - отговаря ми то. -Аз съм любовта по време на война!

Оглеждам се.
Изравнени къщи със земята.
Хербаризирани.
Погълнати от няма пустота.

Детето протяга към мен ръце и се провиква:
- Внимавай къде стъпваш!
Поглеждам в краката си .
- Какво е това?
- Сълзите на нашият дом - отговаря то и ми помага да се отместя.
- Кой ви причини това?
Детето повдига рамене и малките му ръчички започват да рисуват прозорец във въздуха, който оживява и ни пренася в една красива приказка.

Кадрите се нижат един след друг, а усещането е едно.
Краткият му жизнен път,
изпълнен с топлина,
дъжд от радост
и пухкави играчки от облаци.

Следвайки звънливият му смях, се озовавам в китна градина.
Опиянен от слънчевите лъчи и благоухаен аромат на цветя,
не забелязвам, приближаващите тъмни сенки.

Разпростиращите им се пипала, изведнъж поглъщат светлината.

Градината повяхва.
Въздухът се изпълва с безмълвен вик,
угаснали звезди
и
скърцащи звуци,
идващи от самотна, детска люлка.

Усещам остра болка,
но нежният му глас я превръща в дъга:
- Време е. Ангелите дойдоха. Аз трябва да вървя.

Инстинктивно поглеждам в краката си - засъхнала кръв, чертаеща пътека.
Внимавайки да не я изкалям с обувките си,
тръгвам по нея.

В далечината съзирам Времето, седнало на скалистия бряг.

Изцъкленият ми поглед, събрал ужаса от войната и болката на преждевременната смърт, се вторачва безпомощно в него.

- Ако не можеш да ми дариш живот - Моля те! - Върни ми спомените!

Обгърнато от багрите на залеза, Времето залепва на колажа още две хартиени вълни - моята и тази на Елизе.

Събира спомените ми и разшива застиналата ми усмивка.



III.
Елизе стои надвесена над мен и любопитно се усмихва,
а косматата, огромна топка Моли преданно е положила глава на гърдите ми.

Как прекрасно започва денят!

Преди да срещна Елизе бях сив.
Сиви наричам хората, които вечно се оплакват от живота.
Работата не ме удовлетворяваше, а отнемаше цялото ми активно време. Пътувах час и половина в едната посока, час и половина в другата посока и осем часа на бюро.
Работех, за да преживявам.
Преживявах, за да се оплаквам.
Оплаквах се, за да не поемам отговорност за живота си.
Инерцията бе любимият ми приятел, а животът ми приличаше на добре отъпкана пътека.

До деня, в който срещнах Елизе.

Сблъскахме се на летището.
Въздухът около нея ухаеше на лавандула.
Елизе ме погледна и аз потънах в кристално езеро.
Останах безмълвен.
Тя се смееше, а аз вдишвах аромата на косата ѝ.
Натежала от слънцето пшеница.
И двамата си изпуснахме полетите, но намерихме НАС.

Каква магьосница е любовта!

Заспивах дълго време сив, до Елизе се събудих цветен.
Сякаш преди нея съм гледал на живота през прозорец.
Любовта го отвори, а Елизе ме научи как да излетя през него.

Осъзнах, че очите ми са огледало.
Каквото излъчвах през тях, това и привличах към себе си.
„Ех - мисля си аз. - Колко би било прекрасно всички хора да са влюбени!
Тогава усмивките ще са залепнали за лицата им!

Един ден, наблюдавайки хорския поток, Елизе тежко въздъхна:
- Колко забързани лица!
- Огледален образ на динамиката на града-отвърнах аз, а тя тъжно поклати глава:
- Когато лицето бърза, очите не могат да съзерцават. Губят радостта. Превръщат се във вяло носени по течението отрязани дървета.
 Положи ръка на сърцето ми, нежно продължи:
-Търсещи навън хората, загърбват любовта. Любовта тече отвътре навън.  
И отвън навътре те прави по-голям. Динамиката на града е само оправдание. Независимо къде, важното е винаги да си центриран.
- Ти обърка сигурната ми пътека- въздъхнах аз.
Елизе се засмя:
- Отъпканата пътека е смърт за духа. Той се нуждае от предизвикателства.

Спомените са малки светулки в ноща, събудени от утробата на мрака.

Докосвам нежно устните на Елизе и силно я притискам до себе си.
Усещам ударите на сърцето на зараждащият се живот!
Прекрасно е! Да бъдеш баща!
Щастието ми повлича след себе си Елизе и лабрадора Моли.

Въздухът - ухаещ на радост е изпъстрен със смях и весел лай.

Спомням си ярко деня, в който намерихме Моли.

С Елизе се разхождаме в парка.
Слънцето прегаря, а майският ветрец нежно докосва тревата.
Храсталакът до пътеката е обагрен в звуци.
Приближавайки го, откриваме малка топка,
която се оказва лабрадор.

Нарекохме я Моли и тя стана част от НАС.

Моли имаше проблеми с крачето.
Всеки ден го масажирах и раздвижвах.
Когато Моли затича, Елизе възторжено възкликна:
- Ти успя! Отдаден на това, което правиш!
Изстрелях - Винаги съм мечтал, да стана ветеринарен лекар - и се замислих:
 „Къде се изгуби мечтата ми?

Добър въпрос, който закрещя за отговор.

Не след дълго осъзнах:
„Смелият следва мечтите си,
а самотникът няма с кого да ги сподели.“
Елизе ме вдъхнови
и се превърна в свидетел на мечтите ми.
Напуснах работа и започнах да следвам ветеринарна медицина.
Прогоних инерцията, върнах усмивката и
животът ми се превърна във вълнуващо приключение.

А днес - е моето дипломиране!
Моята сбъдната мечта ще отвари пред мен златните порти към предизвикателствата в Живота!
- Готов ли си?-усмихва се Елизе.
Вдишвам дълбоко . Щастието е прилив на благодарност и любов.
В този момент самият аз съм потокът утоляващ жаждата, светлиният лъч носещ надеждата, хлябът заситил гладните. Прекрасно е да си жив!

Университета прилича на бръмчащ кошер от студенти.
Дипломи. Снимки. Надежди.
Горд заставам до Елизе!
Само жена с огромно сърце може да изгради един мъж и да го превърне в нейния герой.

Навън е Пролет!

Моли се спуска към нас и ме събаря на земята.
Докато огромният ѝ език облизва лицето ми, с Елизе се заливаме от смях.
- Ти успя!- прошепва Елизе и се сгушва в мен.
Усмихвам се. Самодоволството е клопка. Ето защо, поглеждам с благодарност назад и впервам любопитен поглед напред.

Небето е толкова синьо!

С група съ-студенти нахълтваме в близкия ресторант, а Моли остава отвън.
Неспокойна.

Не мога да се потопя във въодушевените разговори.
Незнайно защо мисълта ми е насочена към Моли.
Искам да си тръгнем с Елизе.
Тя кимва одобрително с глава и ме поглежда.

Потъвам в очите ѝ.
Кристални езера.
Тя се усмихва, а аз вдишвам аромата на косата ѝ.
Натежала от слънцето пшеница.
Нежно докосваме устните си
и
се изгубваме в НАС....

Злокобна сянка връхлита изневиделица
в градината на сърцето ми.
Изкоренява я и я взривява.
Силният взрив пропуква пространството.
През пукнатините му нахлува
безмълвна мъгла от застинала кръв.
Разкъсана плът.
Изгорели крила.

Огнените ѝ езици рисуват ръждиво небе
с въздух - натежал от воя на плачещи сирени:
- Атентат! Има ли оцелели?

Вървя по овъглените останки от градината на сърцето си
и търся Елизе.
Не откривам и Моли.

Единствения признак на живот
са далечните гласове от врящия котел:
„Има ли оцелели? Атентат! Атентат! Има ли оцелели?“
и
вяло носещите се във въздуха изсъхнали листа,
напоени с история.

IV.
Поглеждам ръцете си. Взирам се в тялото си.
Аз съм прозрачен и излъчвам светлина!
- Мъртъв съм!
- Животът е вечен! Ти промени единствено формата си! - чувам величествения глас на Времето и се обръщам към него.

Обгърнато от лъчите на изгрева, Времето тъче Реката на Живота!
Толкова е красива! Изтъкана е от приказни моменти!

На брега седи един човек! Прилича на Глупака от карти „таро“.
Гледа в реката. Оглежда се в нея, а моментите бягат през пръстите му.
- Какво прави той? - питам Времето.
- Живее в илюзия!
Мислите му се лутатат в миналото.
Погледът му се рее в бъдещето, а той изпуска най-важното - Момента!
Сърцето му знае, че времето му е ограничено, но той е глух за него!
Убеден е, че ще дойде утре!
Оставя любовта за утре!
Оставя благодарността за утре!
Оставя радостта за утре!
Оставя мечтите си за утре!

Той е сит от възможности.
Гладен за предизвикателства,
но сляп за чудесата на божествената си Същност.
Търси навън, а остава вътре празен.
И вместо да се потопи в реката на Живота, предпочита да се оглежда в нея.

Съзирам в реката на Живота приказно дърво.
Стволът му е пееща дъга.
Копринените му листа, грациозно променят формата и цветовете си.
А изсъхналите, смирено се сгушват в прегръдката на майката Земя.
Плодовете му са пъстроцветни мечти,
които се превръщат във вълшебни птици.

Възхитен се обръщам към Времето:
- Какво символизира това дърво?
- Човекът сменя желанията си, както дървото листата си.
Желанията са тленни, но мечтите са вечни.
Те принадлежат на Танцуващия с цвят и звук.

-Кой е танцуващия с цвят и звук?
- Творецът - изговаря Времето и поглежда към короната на дървото.
Вълшебните птици разперват грациозно криле, чуруликайки:
„Да се докоснеш с нежност до Божия копнеж,
сътворявайки
творението му в жизнения път.
Да бъдеш и да полетиш,
изпълнен с вяра,
вдъхновение
и страст....
Това е пътят на твореца,
изваял в звук и цвят
любовта и светлината....
Вестоносец на диханието на Бога,
докосващ в мир и красота
човешкото сърце....“

Белобрад старец, опрял гръб на стъблото на дървото, ми маха с ръка.
Той е разтворената Книга на Живота.
Всяка страница започва с изгрева на слънцето.
Рождението.
Радостта на тръпнещото очакване.
И завършва със залеза.
Смирението.
Величествения преход към свещената тишина.

Четейки книгата, извървявам с него пътя на физическото му тяло:
Раждане.
Младост.
Зрялост.
Старост
и погледът му към Покоя, наситен с аромата на преживяното.

Един пълноценен живот събран в миг!- възкликвам аз!

Скърцащи стъпки, веещи хлад, карат Съществото ми да се обърне.
Съзирам в далечината познатата злокобна фигура, която хвърля сянка върху реката на Живота.
В недоумение повдигам рамене, а Времето ми отговаря:
- Това, което виждаш е Страха.
Агресията, алчността, жестокостта, човешкото безумие са рожби на страха.
Страхът е коварна болест, пуснала оловна котва в хората.
Невежеството, наслоено с безразличие и не разбирането на живота я подхранват.
Имунитета срещу Страха е Истината,
а Истината е любовта.
- Защо го направи? - изкрещявам на злокобната фигура, изпепелила сърцето ми.- Взривявайки своя път, ти унищожи НАС!
В моята Елизе туптеше сърцето на зараждащ се живот!
Невинни хора измряха!
Кому бе нужен този чудовищен, безумен акт?

Зловещата сянка се оглежда в болката ми.

Сгърчва се! Смалява се и изчезва!

- Къде отиде? - питам Времето.
- Отиде да се срещне с Истината.

Насочвайки погледа ми към хартиеното море,
багрите на Залеза ме смиряват.
Носталгичен полъх раздвижва водите
и аз съзирам между тях своята хартиена вълна.

Разлиствам внимателно свещените ѝ страници
и дълбоко въздъхвам:
„Не дописах своята история....
Но може би в някой друг миг....“

Усещам по гърба си деликатно потреперване.
Изгрев!
Светлина!

Любов изпълва Съществото ми!
Елизе, нашето дете и Моли ме чакат!

Разгръщам устремен крилете си!
Политам към тях
и се разтварям
в Единното сърце на Безкрая!

Свободен!