Владо Каперски с нов роман

26.09.2018

"Към виделина"тръгна към читателите

                   КЪМ ВИДЕЛИНА

                   откъс 

На четиридесетия ден от раждането на Мая в двора на старата къща Виктор събра близки хора. Сутринта заведоха отрочето в градската църква, където свещеник Боянов, със светско призвание и треньор по бокс, отслужи водосвет за здраве на новоявилия се човек. Под разтворено бяло платно, веещо се между дърветата като облак, слязъл от небето, седеше Виктор с гостите. Всичко наоколо трептеше в зелена мъгла, дърветата бяха вързали плод, поляните се задъхваха от цветя. Трапезата,  наредили я в буквата П, бе обсипана с всякакво питейно и питателно изобилие. До домакина седеше свещеник Боянов, мълчеше, от сериозното му лице се лееше свенлива доброта. Младото семейсто заемаше другата страна до отчето, Елза се бе отпуснала, изглеждаше недоспала, но очите й блестяха от радост и благодарност. В скута си прегръщаше ококорилото се мъниче, то въртеше главичка и с поизбистрен поглед попиваше хората и света. Пред него на бялата покривка и облегната на красива ваза с горски цветя и здравец, сияеше икона с лика на Светата Майка. Татко Димитър държеше Елза за ръка, навеждаше се към рожбата си, клатеше весело глава, тя го гледаше учудено с живите си очички. Срещу тях бяха Дивна и Драгомир, те се смееха и закачаха бебето, а то се занасяше в някаква посока. Биляна и Богомил Захариеви стояха настрана с дъщеря им Вася. Момичето бе бледо и отслабнало, дългата кафява коса се сливаше с тесните му рамене, нежна тъга и тих копнеж озаряваха лицето й. За разлика от майка си, тя не пръскаше тревога, таеше смирение. Боги бе надмогнал объркването от вестта за зравословния срив на дъщеря си, говореше и се смееше, държеше за ръка чедото си и му преливаше упование. За празненството дойде и Данката с Теменужка, седяха и мълчаха, другарката му се опитваше да го заговаря, слушаше я и трудно доловимо поклащаше глава. До тях се бе настанила рижата овчарка Мара, с дивия си поглед обхождаше гостите и доволстваше, че Виктор я е зачел за освета. Мара се обръщаше към бай Милан Плъхарски, който кротуваше до нея, видът му бе на уморен и отруден работник, но зяпаше несврътливата Мара и живо й боботеше. Проницателният поглед на Виктор долови смътни искри, долетели от непогасен огън, пламтял между двамата из овчарските усои. Присъстваше и вдовицата на Занко Добрев – Милка, тя носеше черните си дрехи, жалеше мъжа си и окайваше себе си. До нея бъбреха синовете на дядо Яне Ристосков, оградени от булките си, излезли бяха от треската по търсенето на баща си. С гипсиран крак и с патерици до тях се бе настанил Панчо, останал бивш кръчмар заради злополуката и загубата на клиентите си Вана и Тиме, на които се крепеше търговията му. Неговата жена помагаше да се обслужва по-леко на масата. Особено забележителна гостенка на тържеството бе Офелия Панайотова, боядисала бе косата си в кафеникаво-червено и старателно бе положила тежък грим върху поовяхналото си лице. Облякла бе старомоден костюм от дълга пола и сако, който подхождаше повече за зимно време. Но това не я притесняваше, пийваше и преливаше от слънчеви чувства. Душеприказчик й бе Тома Кирков, с чиято кола пътуваха до дома на Виктор. Старият приключенец изненада домакина, като дари антични златни обички на бебето и съд от сива македонска керамика за дома, които бе изтърсил от овехтялата си иманярска черга. Томата говореше на Офелия, ръкомахаше, сякаш копае и изравя бисери от думи за скиталческите си премеждия. Офелия, застанала полуизвърната към него, сияше, слушаше съсредодоточена, сякаш й говореше архангел.  Тя изучаваше гостите и срещнеше ли нечий поглед, кимаше с умилително внимание, сякаш му казваше, колко е щастлива и желае целият свят да сподели приказното й преживяване. Имаше и непознати селяни, които Виктор бе канил по кръстопътищата и къра на чезнещото село. Срещу масите, седнали на нисък подиум, свиреха роми, а солистката лееше македонски песни.

         Свещеник Боянов бе извършил освета, къщата миришеше на тамян и босилек, всички прозорци бяха отворени и през танцуващите пердета влизаха топлите талази на ранния юни. Предишната вечер Виктор си писа с Гичи де Грант, обясни й как ще почетат празника на малката Мая и по-късно ще продължат с освета на къщата. Гичи го зарадва, че е купила билети за самолет и след седмица ще кацне със сина си в Бургас. Там ще останат десетина дни и после още толкова време ще бъдат при него в Будишка.

Виктор се отпускаше на стола, когато някой сложи ръка върху рамото му. Бе Офелия, попита го дали е щастлив. Отговори й, че няма ясна представа за щастието, че по-скоро го намира за художествена измислица. Офелия донякъде се съгласи, според нея понятието щастие, люлеещо съзнанието на българите, е дар, привнесен от руската литература. Виктор й напомни Вечната книга, където се говори за радост: „Радуйте ся и веселите ся!”, но никъде не се споменава думата щастие.

-         И все пак, ако го има, за мен е това, което сега ми се случва – повиши глас домакинът.

Офелия го целуна по бузата, погали го по врата и се върна при своя душеприказчик. Домакинът се изправи и даде знак на ромите да спрат музиката. Всички очи се събраха в него. Помоли свещеник Боянов да благослови трапезата и вдигне първа наздравица. Отчето-боксьор бе кратък, изрече благите си слова, прекръсти масата, после се наведе към бебето, прекръсти и него. И вдигна чаша с тежко мелнишко вино от своето, което донесе на Виктор за празника. Виктор високо извика „Наздраве!”, отвърнаха му дружно. Той махна на музикантите да засвирят. Цигулката изписка с игрива мелодия, подкрепи я китарата, изви кларинетът, брабанистът задроби горещ ритъм. Певицата запя с кръшни извивки, настроението отскочи нагоре, извиха се възклицания и пляскане с ръце. Само Биляна, Данката и донякъде вдовицата на Занко Добрев останаха приковани за местата си.

         От време на време Виктор вземаше бебето от Елза, притискаше го до гърдите си, подрусваше го с ритъма на свирнята и пиян от любов го връщаше на майката. След малко Мая напомни за присъствието си с пронизителен рев. Майката я залюла в прегръдката си и влезе в къщата, за да я храни и приспива. Офелия Панайотова отново стана и залитайки, се прилепи до Виктор. Осведоми го с крайно обезпокоителна интонация, че в местния архив и музея не само липсва песента „Дете Малианче”, но и не са чували за нея. Последната й надежда била да се обърне към Института по фолклор, Централния архив и Народната библиотека в София. Попита по-високо Виктор, защото от музиката не се чуваше, дали някой учител или фолклорист е записвал дългата песен. Той си спомни, че дядо Яне му говореше за учения, излязъл от Будишка и работил в края на деветнадесети, и в началните години на двадесети век. Но забравил името му. Офелия попита дали не е академик Ангел Попвоинов, Виктор потвърди, че е той. Дядо Яне го уведомил, че ученият е оставил краткото изследване за историята, бита и празниците на Будишка. Очите на Офелия светнаха, потупа Виктор по раменете и със залитаща грация пое за мястото си. Тома Кирков я следеше със загрижен поглед и с нескривано очакване.

         Изневиделица се изправи архитект Богомил Захариев и с вилица настоятелно заудря по полупразната си чаша. Всички млъкнаха, певицата спря да пее, а оркестърът остана да свири тихо. Боги се усмихваше, от очите му излитаха искри като пчели, поели да донесат медоносен пращец. Биляна го гледаше с тревожно недоумение. Той изчака и подхвана:

-         Когато Виктор ни съобщи, че ще продава градското си жилище, ще избяга от добрата си работа и ще запраши на село, реших, че е превъртял. Да си призная, с известно колебание, мислех така и до днес. Животът ни изсипва нечакани изпитания, някои са ужасно тежки… – усмивката на Боги залиня, наведе глава, въздъхна и отново я вдигна: - Виктор преживя много. Малко са хората, които биха понесли подобни натоварвания. Боях се, че отчаянието ще го сломи, ще клекне под ударите на съдбата. Той има дарби, е, има си и чепатости, но не му е мястото да ги чопля тук. Над светлите му страни се извисява една: Да вижда неща, които на повечето от нас убягват, или ги провиждаме след време, когато Виктор е построил мостове до тях. Сега, застанал пред тази бяла къща, която нашият приятел извади от гроба на запустението, гледам децата му, ангелското му внуче и вас, събрали се около него, разбирам, че съм се лъгал. Вики, братко, намерил си пътя, който те носи към себе си. И навлизаш в твоята Обетована земя. Наздраве!

         Хората мълчаха. С ръце зашляпа Офелия, подкрепи я Тома Кирков, после гръмнаха целокупни ръкопляскания. Виктор стана, бе развълнуван, чувстваше се неловко, не бе подготвен за изненадата на приятеля. Чукна чаша в чашата на Богомил. Всички се изправиха и вдигнаха своите. Ромите усилиха свирнята, гласът на певицата изригна като гейзер. Вася погледна баща си, две сълзи поникнаха на кафявите й очи и разцъфтяха по бледите й бузи. Усмихна му се с безкрайна обич и доверие. Боги остана малко объркан от думите, които изтекоха от душата му, не ги бе мислил, споходиха го изневиделица. Виктор му намигна, после се обърна към отец Боянов и го загледа с подканяща усмивка. Отчето запази строгия си вид и стана. Топлият вятър нагъна черното расо, над главата му се вееше белият сенник. Музиката спря, разтла се тишина като в храм. Духовникът мълчеше, стоеше вглъбен и гледаше в неопределена точка.

-         Драги братя и сестри, Божието слово казва, че устоява онзи дом, който не градим върху пясък, а издигаме на скала. Архитект Пътелев е построил къщата си върху канарата на вярата, любовта и благотворния си взор в бъдещето. Този дом ще устои на съблазните и бричеломните ветрове на времето. Нека Бог бди над покрива му!

Виктор възкликна:

-         Амин!

По него всички повториха:

-         Амин!

Музикантите запяха тежка песен. Гостите отново се върнаха към приказките си. Когато изтече песента, Офелия Панайотова изправи ръка и настоя:

-         Може ли?

-   Който иска да вдига наздравица, да не ме пита – подкани ги Виктор!

         Офелия, която бързо напредваше в пиенето, стана, извини се на Тома Кирков, който увисна с недовършена мисъл от текущия си разказ. Дамата тръгна с чаша в ръка и неубедителна крачка. Застана до Виктор, подпря се със свободната си ръка на рамото му и тържествено извиси глас:

-         Дами и господа, драги селяни!

Милан Плъхарски и рижата Мара се спогледаха, спогледаха се и другите хора от селото, жилнало ги делението на граждани и селяни. Данката и жена му следяха безработната учителка с безразличие. Другите я гледаха в очакване.

-         Никой не избира родителите си и мястото на раждане. Но всеки, при определени обстоятелства, може да реши къде да живее. Някога българският селянин стоеше твърдо на земята. Върху нея, опрял се на корените си, срещаще радости и несгоди, растеше и не я изоставяше. Селянинът имаше свой лик, изкован от изначалните добродетели труд, грижа за семейството, отговорност за възпитанието на децата си. От недоимъка си той издигаше храмове и отваряше училища.

         Хората от Будишка затаиха дъх. Офелия Панайотова се завихри:

-         Днес, когато църквите пустеят, затварят училищата по селата и изхвърлят  на улицата доказали се учители, с тъга се сещаме за онова усилно време… - Офелия се просълзи, но тръсна глава и зае решителна поза.   - Облак от зли демони подгони селяните като обезумяло стадо към града. Там лукавият радостно ги посрещна. Уплашени и объркани, те изявиха най-уродливите черти от нрава си – хитростта, коварството, користта. Тези някога благословени хора, отдадени на простота и смирение, прозряха, че в града ще изкарват хляба си, без денонощно да превиват гръб. Станаха лентяи, нагаждачи, започнаха да крадат.

Офелия просъска:

-         Градът ни замириса на цървули, без да могат скъпите им парфюми, кичозните жилища, лъскавите им автомобили да скрият вонята. Гледам това красиво и печално място и проумявам защо нашият мил приятел, архитект Пътелев избра селото за свое живелище. Стаи се тук, за да избяга от тази безпътна тълпа, която с нокти и зъби се домогва до служби, партийни постове и далавери. Аз… искам още да говоря, но…

Офелия бавно се извърна, държейки се за рамото на Виктор и понечи да тръгне. Но се спъна, залетя и падна, подпряла се на ръце и на едното си коляно. Музиката спря, въздухът изпращя от тишина, Виктор скочи и й помогна да се изправи. Дотича Тома Кирков, хвана я под ръка и бавно се отправиха към пейката. С лице, прегряло от гняв и червенина, се надигна Мара, вятърът разхвърляше рижата й коса във всички посоки, приличаше на праисторическа заклинателка, изпаднала в транс. Килна към повредения си крак, в ръце държеше пастирската си тояга, ползваща я и за бастун. Размаха я. Всички се обърнаха към нея, Мара бе подпийнала, но излъчваше коравост, отвори уста, зад която просветна чинето й в черно-белия си наниз:

-         Значи, ние може и да не сме учени като тая другарка, ама да си кажа право, аз не всичко й разбрах. Не ми хареса гласа ти, драга госпожице. Виж какво, – Мара изгледа свирепо Офелия – и ние знаем по нещо. Докато вие сте учили, ние трябваше без време да оставим школото, за да събираме тютюна и гоним овцете по ридовете. За да ядете  вие от хляба и млякото, които са изкарвали ей тия – Мара подаде тоягата на Милан Плъхарски и разтвори дланите си, напукани и изсушени.

Учителката вдигна ръка и я заклати в знак, че не е искала да обиди овчарката. Мара не спираше:

- Селото си беше мирно и арно, докато не дойдохте вие от града с милиционери, заграбихте ни нивите и подкарахте добитъка ни в общи обори. А в общото куче влачи, диря няма. И кучето все влачеше към града, докато не ни изтече кръвчицата. Така че устата коконо, не ми се прави на небарната девица, ами си затвори гласовитата човка!

Офелия скочи и се устреми към съперницата, Тома Кирков умолително я задърпа към пейката. Офелия се разкрещя, бълваше несвързани думи, иманярът я утешаваше. Тя се обърна към нето и като на изповедник му заобяснява недоразумението. Мара още се мръщеше, заканително клатеше глава и размахваше гегата. Офелия се измъкна от обятията на Томата и се запъти към овчарката. Хората изтръпнаха, Виктор се готвеше да скочи и разбрани жените. Офелия спря при Мара и с разтърсващо покаяние й се извини. Понечи да помилва рижата Мара, тя се дръпна, зяпна гражданката, но поомекна. Учителката я обгърна с ръце и се притисна в овчарката. Гръмнаха ръкопляскания и одобрителни възгласи. Мара се отскубна от Офелия, вдигна чаша с вино и изкрещя с войнствения си глас:

-         Мир да има! Срамота е да се дърляме в дома на тоя паметен човек.

Виктор въздъхна и даде знак на ромите. Те задробиха четворното. Рижата  Мара стана, вдигна високо тоягата и накуцвайки, заситни безгрешно. По нея наскачаха синовете и снахите на дядо Яне Ристосков, подир малко и другите селяни. При първото завъртане Мара задърпа бай Милан, той се опъна, но тя не го пускаше. Мъжът не удържа, вдигна се и с тромави подскоци се повлече до тайната си изгора. На хорото се хванаха Виктор, последва го Богомил и жената на Данката. Дивна и Драгомир хвъркнаха от местата си и се вляха в  хорото, мъчейки се да налучкат стъпките. От къщата излезе Елза, приспала бе Мая, погледна засмяна живия кръг. Мара изви хорото към нея и я грабна,  германката и тя като Дивна и Драгомир се понесе нестройно, гледаше как Мара реди стъпките и се мъчеше да повтаря движенията й. Елза се пусна от хорото и притича до Димитър, за да въведе и него във всеобщото буйство, но той упорито отказваше. На помощ се затече Дивна, двете жени  довлякоха протестиращия мъж и общият вихър го завлече. На пейките останаха Биляна и дъщеря й, Вася си тананикаше, потропваше с ритъма и удивена гледаше развилнелия се баща. На опразнените пейки седеше Данката, подсмихваше се тъжно, но не стана да играе. На масата се прикова и отец Боянов, който с великодушна строгост надзираваше миряните, отдали се на радост и разтуха.

         Времето напредваше, музикантите свиреха, певицата пееше, но гласът й пристъргваше изтощен. Понапили се, гостите понечиха да си тръгват. Станаха Биляна, Богомил и Вася. Първи си взе довиждане Боги, последва го дъщерята. Биляна прегърна Виктор и прошепна:

-         Благодаря ти, Вики! Спокойна съм за теб. Стискай ни палци!

-         Всичко ще бъде наред, мила! Наблюдавах детето, обречено е да живее. Мога да разпознавам тези неща, повярвай ми!

-         Чул те Господ!

-         Няма нужда да ме чува, той си знае работата, защото е чул вашите молитви.

Биляна избърса сълзите си. Виктор малко се отдръпна:

-         Чакам гостенка от Швеция. Дали ще е удобно да ви гостуваме?

-         Охо, поникнало е ново цвете в емоционалната ти градина!

-         Е, поникнало е силно казано. По-скоро едва покълва.

-         Чакаме ви.

Биляна стисна под ръка Богомил, прегърна през рамо Вася и тръгнаха към колата си. Елза,  застанала с Димитър до Виктор, за да изпращат гостите, подскочи, дочула плачът на Мая, втурна се и влезе в къщата. След малко се появи с разбудилото се бебе в ръце. Една по една колите на гостите се нанизваха и смаляваха по пътя.