Русия е отново на сцената. Това изречение се появява отново и отново по страниците на вестниците, в докладите на изследователските институти и в политическите речи за посткомунистическа Европа. Кризата в Украйна, анексирането на Крим през март 2014 г. и войната в Донбас, както и последвалата конфронтация между Русия и Запада пораждат опасения, че напрежението може да се разпростре на запад от някогашните съветски граници. „Сърбия, Косово, Черна гора, Македония, други райони. Те всички са потенциални мишени (заедно с) Грузия, Молдова и Транснистрия“, заявява държавният секретар Джон Кери пред Комисията по външните работи на Американския сенат на 24 февруари 2015 г.^[1] За Кери и някои други ревизионизмът на Русия поражда заплахи не само в „близката чужбина“, но и в цяла бивша Югославия, където раните от неотдавнашните войни все още не са зараснали. Връзката с Украйна по всичко изглежда също не е случайна: та нали Москва изтъква като основание за завземането на Крим едностранното провъзгласяване на независимост от страна на Косово през февруари 2008 г. Самият Владимир Путин постоянно припомня унижението на Русия по време на конфликтите в бивша Югославия през 1990-те години, когато заклеймява вероломството на Запада.

            Кери не е единственият, който вижда опасност на Балканите. Високопоставени фигури в Европейския съюз (ЕС) споделят неговата загриженост. През март 2017 г. Федерика Могерини, Върховният представител на ЕС по външните работи и политиката на сигурност, определя Русия като източник на проблеми и предизвикателства. „Балканите лесно могат да се превърнат в шахматна дъска за сблъсък между големите сили – отбелязва тя на среща на двайсет и осемте външни министри на ЕС. – Тревога има, и тя е сериозна.“^[2] Германският канцлер Ангела Меркел изразява такива опасения още през декември 2014. В интервю за „Велт ам Зонтаг“ тя обвинява Русия, че „се опитва да направи някои страни от Западните Балкани политически и икономически зависими.“^[3] Меркел отправя това предупреждение само седмици след като Путин, авторитарният политик, когото Германия някога е смятала за заслужаващ доверие партньор, е посрещнат с почести в Белград. По онова време Владимир Владимирович показва на всеки, че въпреки западните санкции Русия не може лесно да бъде сведена до положението на парий. Редица държави и нации в Европа, от Сърбия до Кипър, продължават да гледат на Москва като на изпитан съюзник, а не злосторник или заплаха.

            Путин има право. През април 2015 г. гръцкият министър-председател Алексис Ципрас прави шумно рекламирано посещение в Русия, за да поиска икономическа помощ в момент, когато заплахата от банкрут и принудително напускане на еврозоната („Грекзит“) е голяма. Въпреки западните санкции политици от Хърватия и Словения трескаво търсят възможности за бизнес, също като колегите си от Унгария, Чешката република и Австрия. Дори Турция, някогашният имперски съперник на Русия и важен американски съюзник, не проявява желание да осъди Москва и да скъса изгодните връзки. След като Европейската комисия слага спирачка на „Южен поток“ – ключов проект на Русия за газопровод през Балканите, през декември 2014 г. Путин оповестява от Анкара, че „Газпром“ – монополната газова компания на Руската федерация^[4], ще построи алтернативен газопровод през Турция – „Турски поток“. Цяла Югоизточна Европа сякаш се е превърнала в плацдарм за Москва – също както в дните, когато династията Романови управляват в Санкт Петербург, или в разгара на Студената война.

            Тази книга разглежда отношенията на Русия с Югоизточна Европа от началото на 1990-те години. Тя търси отговор на две групи въпроси. Първо, какво определя политиката на Москва в региона? Какви са стратегическите задачи и цели, които политиците преследват – както преди, така и след идването на Путин на власт през 1999-2000 г.? Успява ли Русия да използва активите и инструментите, с които разполага – военна сила, дипломация, износ на енергия и – не на последно място – мека сила, за да разпространи влиянието си? Второ, какво обяснява поведението и реакциите на държавите от региона спрямо Русия? Защо се обвързват и търсят благоразположението на Москва? Как балансират широките си връзки в областта на сигурността и икономиката със Запада, по-специално с ЕС и НАТО, с връзките си с руснаците? И следователно какво е стратегическото значение за Запада на факта, че Русия като че ли си е извоювала ниша на Балканите и в Източното Средиземноморие.

Господството на прагматизма

Експертите лесно се поддават на изкушението да обясняват влиянието и популярността на Русия с връзки на национална идентичност, религия, език, култура и обща историческа памет. Естествено, твърдят те, страни като Сърбия, Гърция, България или Черна Гора ще обръщат поглед към Русия. В крайна сметка именно Русия е водила не една война заради близките източноправославни народи на юг. Империята ги покровителства поне от времето на Екатерина Велика и дори успява да закрепи правата си в мирния договор, сключен с Османската империя в Кючук Кайнарджа през 1774 г.^[5] Русия е помогнала на сърбите, гърците и българите да се освободят от османското владичество и да изградят собствени държави. Стогодишнината от избухването на Първата световна война през 2014 г. е повод да се припомнят дълбоките емоционални връзки между Русия и балканските й братя; или, в зависимост от гледната точка, как своенравна Сърбия въвлича могъщата руска империя в общоевропейски конфликт, който в крайна сметка слага край на царската власт и запалва искрата на болшевишката революция. През 2014 г. обаче темата за другарството, изковано в беди, стои над всичко друго. За да отбележи годишнината от Голямата война белградската община открива паметник на Николай II, последния самодържец от династията Романови. Също както през 1914 г., Русия се притичва на помощ на южните славяни и православните християни, които и да са техните неприятели: арогантния Запад или радикалния ислям, американския империализъм, Ватикана, безбожния либерализъм, и така нататък. Томислав Николич, сръбският президент, определя това като „нерушимата братска връзка“ (nerazkidiva veza bratstva). Руските лидери, от Путин до патриарх Кирил, му отвръщат подобаващо, като поставят действията на страната си в културен и цивилизационен контекст. След като окупира Крим – мястото, където княз Владимир Велики се покръства и взема византийска принцеса за своя съпруга, Москва изтупва от прахта древните митове за Третия Рим. Югоизточна Европа е мостът към Втория Рим – Константинопол, който пък е източникът на руската цивилизационна идентичност. „Русия е смятана за наследник на Византийската империя след падането й през 1453 г.“, министърът на външните работи Сергей Лавров с гордост отбелязва в статия от 2016 г.^[6] Когато Владимир Путин посещава Атонските манастири през май 2016 г., домакините му оказват чест, като го слагат да седне на трона, на който някога е седял императорът на Източната Римска империя.

            Колкото и да е важен, историческият символизъм обаче е само част от историята. Основната идея на тази книга е, че прагматизмът и собственият интерес са в основата както на руските ходове, така и на реакциите на местните актьори. Фактът, че Русия е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН прави Москва желан съюзник по такива жизненоважни въпроси като разделянето на Кипър, статута на Косово или следвоенна Босна. Освен това политическите елити и техните приятели в бизнеса са привличани от големите руски енергийни проекти заради тлъстите комисионни, които те носят. За правителствата връзките с Русия са гаранция, която им осигурява допълнително пространство за маневриране и козове в отношенията с ЕС и Съединените щати. Това важи за страни, толкова различни, като Сърбия, която се придържа към политика на неутралитет, и Турция, важен член на НАТО. И двете не подкрепят западните санкции, наложени на Русия в отговор на анексирането на Крим и войната в Източна Украйна. Вместо това те предпочитат да не вземат страна и да жонглират с различните опции, както навремето правеше бившият югославски лидер Йосип Броз Тито, който искаше на всяка цена да избегне негативните последици от противоборството между Изтока и Запада, но в същото време жадуваше да се възползва от възможностите, които то предлагаше.

            Повечето анализи грешат, като разглеждат страните от Югоизточна Европа като руски пионки, жертви или исторически заложници. Емпиричните доказателства подсказват друго. Често, когато са подлагани на натиск от страна на Русия – например при определяне условията на търговията с природен газ, тези страни се опитват да променят правилата на играта и да изтръгнат отстъпки. За тях партньорството е средство. Зад възвишените приказки за братство, панславизъм, източноправославна солидарност и исторически връзки често прозира груб опортюнизъм.

            Подходът на Руската федерация също може да бъде разтълкуван от гледна точка на трезвия материален интерес. По думите на политолога Владимир Гелман, „идеологията като такава по всяка вероятност е най-маловажният фактор в руската политика след разпадането на Съветския съюз“.^[7] Това заключение се отнася за вътрешната политика, но дори в още по-голяма степен за външната. В отношенията си с Югоизточна Европа Кремъл търси възможности, които ще му позволят да упражнява натиск в борбата за надмощие със Запада. Той също така защитава интересите на корпорации като „Газпром“, „Лукойл“ и „Росатом“, които са едновременно оръдия и бенефициенти на неговата политика. Благодарение на прагматичния си ген Русия е напълно способна да прави бизнес с всякакви страни и нации, независимо от тяхната религия или етнически състав, историческите им връзки с Романови или Съветския съюз, близостта им до руската култура и други от този род. „На практика всеки може да бъде партньор и всеки може да бъде опонент“, отбелязва политическият анализатор Дмитрий Тренин.^[8] В Югоизточна Европа Русия поддържа връзки с бивши комунисти и с ислямисти, с националисти и с прозападни либерали, с популисти и с технократи, с олигарси и с интелектуалци. Стига да има възможност за сделка, цената да е добра и ответната страна да изпълнява ангажиментите си, Москва е готова за бизнес.

            Трезвият прагматизъм и отсъствието на идеологически скрупули отличават Русия както от Съветския съюз, така и от царската империя. И в това няма нищо чудно. В крайна сметка Русия разполага само с частица от военната мощ и икономическите активи, които притежава в разгара на Студената война. Тя няма войски в Югоизточна Европа и нито желае, нито е в състояние да финансира потенциални клиентелистки държави в региона. От Кипър до Гърция и Сърбия, страните тук са се убедили на собствен гръб, че да се разчита на руското приятелство невинаги има смисъл. Дори когато е готова да вложи много средства за осъществяването на огромни проекти като „Южен поток“, Москва изхожда от предпоставката, че ще получи лъвския пай от съответните печалби. Както ще видим, Русия общо взето предпочита да използва различни хитрини на меката сила: да се представя като заслужаващ доверие противовес на западната хегемония, да прокарва своя наратив за световната политика в местните медии или да апелира към историческите чувства. Този подход не струва много и нито обременява ограничените финансови ресурси на Русия, нито крие големи рискове.

            Ходовете на Русия са в съответствие с приливите и отливите в нейните отношения със Запада. Неведнъж Москва е превключвала от сътрудничество към съперничество и обратно. Стоплянето на отношенията по времето на президента Дмитрий Медведев (2008-2012), за което бе най-характерно рестартирането (перезагрузка) със Съединените щати и така нареченото партньорство с Европа, отстъпват място на ожесточена конфронтация, ако не на нова Студена война, след като Путин се връща на президентския пост. В Югоизточна Европа отношенията също се колебаят. Понякога Русия сътрудничи – неохотно – със Запада, както непосредствено след интервенцията на НАТО в Косово през 1999 г. Югославският президент Слободан Милошевич е принуден да признае поражението си, след като Русия се присъединява към Съединените щати и ЕС, които настояват за дипломатическо решение. В други случаи тя избира конфронтацията: например с антизападната информационна кампания, развихрена след 2014 г. Москва обаче приема – негласно, ако не открито, – че Балканите са част от западната сфера на влияние. Тя очаква, че също като България, Румъния, Хърватия и Словения, целият регион в крайна сметка ще се присъедини към Европейския съюз – или каквото остане от него. Тук – за разлика от съседите на изток – Русия не е в състояние да противодейства на западното влияние. Онова, което тя може да направи, е да упражнява влияние, да намира съюзници и да се възползва от възможностите, когато изникват.

            Или да създава проблеми. „Освен че са задният двор на Европейския съюз, Балканите са слабото място на брюкселската дипломация – българският анализатор Иван Кръстев пише на страниците на в.„Файненшъл Таймс“. – Това е мястото, където Москва трябва да упражнява натиск, ако иска да създава неприятности на европейците.“^[9] Югоизточна Европа е „най-слабото звено в Европейския съюз” – съгласява се друг българин, президентът Росен Плевнелиев, и посочва, че „националисти, олигарси, корупцията, пропагандата и енергийната зависимост“допринасят за подривния потенциал на Русия.^[10] Според Колинда Грабар-Китарович, президента на Хърватия, „Русия води хибридна война в Босна“.^[11] През октомври 2016 г. черногорското правителство обвинява Русия, че крои държавен преврат заедно с престъпни представители на службите за сигурност на съседна Сърбия. Нещо повече, твърди се, че животът на сръбския министър-председател Александър Вучич е бил застрашен. Каквато и да е истината за тази мътна история – а въпросите без отговор безспорно са много, – трудно може да се отрече, че Москва има изгода от нестабилността по периферията на Европа. А фактът, че Черна гора и Сърбия са под прицел, доказва, че дори най-добрите приятели на Русия рискуват да бъдат изиграни, когато се опитват опасно да балансират между Изтока и Запада. Русия може да възнаграждава, но може и да прави труден живота на балканските политици.

Историята е от значение. Дали?

Фокусирането преди всичко върху днешните опасения, идеи, процеси и актьори не означава, че миналото е без значение (иначе казано, „миналото е далечна страна, там всичко става по друг начин“)^[1] и сянката, която хвърля историята, не трябва много да ни интересува. Очевидно случаят не е такъв. Заслужава си обаче да припомним, че „историята” неизменно е по-сложна от резюмето от едно или две изречения, което ни предлагат вестникарските статии – например, „Традиционното влияние на Русия на Балканите“. Една от централните теми в тази книга е нееднозначното наследство от миналото. Въпреки културните връзки и политическите пристрастия Русия никога не се е радвала на хармонични взаимоотношения с клиентите си, реални или предполагаеми. Това е красноречиво изразено от Барбара Йелавич, виден изследовател на балканската история, в превъзходното й изследване за ролята на Русия в региона от началото на XIX в. до 1914 г.

С отношението си, често окачествявано като деспотична добронамереност, руските чиновници на Балканите очакваха местните управници да следват техните напътствия и да приемат техните заповеди с уважение и признателност… За лош късмет, нито едно балканско правителство или политически лидер не гледаше на Русия, руския цар или руските представители по този начин… Политическите лидери правилно преценяваха, че Русия е великата сила, от която най-лесно може да се получи помощ. Веднъж използвани руските военни и финансови ресурси, те обаче искаха благодетелят да си отиде у дома. Те пренебрегваха факта, че дълговете, били те частни, или държавни, обикновено трябва да се плащат.^[12]

Plus ca change, plus c’est la meme chose.^[2] Причини като взаимно неразбиране, различни интереси и излъгани очаквания днес са също толкова валидни, колкото в периода, разглеждан от Йелавич. Романтизираният прочит на миналото е необходимо реторично средство в ръцете на хората, които правят политиката, но то обикновено замъглява преценката за актуалните събития. Руските коментатори, особено онези с националистически наклонности, често твърдят, че балканските народи имат голям дълг към Русия заради пролятата кръв и ресурсите, изразходвани за освобождението им, за последен път от нацистка Германия. „Как можете да се присъедините към НАТО и да обърнете гръб на Русия след всичко, което сме направили за вас?“, упрекват те българите или черногорците. Разбира се, подобни обвинения се чуват и от другата страна. Сред сърбите се шири недоволство, че Русия, колкото и да я обичат и да й се възхищават, е склонна да поставя на първо място интересите си като велика сила, често за сметка на ангажиментите си към своите братя на Балканите.

            Руското отношение към региона и народите в него са също толкова нееднозначни през XIX в., епохата на Великите сили. Романтизмът и възвишените чувства на солидарност със страдащите братя съжителстват с недоверие и демонстрации на имперско превъзходство. Панславистите от 1860-те и 1870-те години изтъкват призванието на майка Русия като защитник на поробените източноправославни народи. Консервативни мислители като писателят Фьодор Достоевски или философът Константин Леонтиев обаче са много мнителни по отношение на братските народи в Югоизточна Европа. Те се страхуват от опасната зараза на европейските социални и културни нрави и институции, която се разпространява на Балканите – процес, който в средата на XIX в. се наблюдава дори в затънтени кътчета на Османската империя. „Русия трябва наистина да е готова, че тези славяни стръвно ще се втурнат към Европа, ще се заразят от европейските политически и социални форми до пълно обезличаване и по такъв начин ще се наложи да преживеят цял дълъг период на европеизъм, преди да постигнат нещо като славяни и именно в славянското си признание като част от това човечество.“^[13]

            Поразителното е, че тези наситени с песимизъм редове са написани през ноември 1877 г., когато панслависткото въодушевление е в своя връх. След въстанията в Херцеговина (1875-1877) и България (1876), обществената подкрепа за южните славяни е достигнала безпрецедентно равнище, подхранвана от пресата и славянофилски сдружения като „Славянско благотворително общество“ начело с Иван Аксаков. Въпреки несъгласието на властите в Санкт Петербург, Михаил Черняев се присъединява към сръбската армия, за да я поведе срещу войските на Портата през 1876 г., привличайки десетки руски доброволци под знамената си. През април 1877 г., Русия вече е обявила война на Османската империя и през февруари 1878 г. войските й са пред вратите на Константинопол – недалеч от мястото, където днес се намира истанбулското международно летище „Ататюрк“. България скоро ще стане държава под руско попечителство, а Румъния, Сърбия и Черна гора – съюзници със Санкт Петербург във войната, ще получат независимост. Но инстинктът на Достоевски – който определено е в разрез с общественото мнение – подсказва, че това Drang nach Süden^[3] крие много опасности:

            Русия няма да има и никога не е имала такива ненавистници, завистници, клеветници и дори явни врагове, каквито ще бъдат всички тия славянски племена веднага щом Русия ги освободи, а Европа се съгласи да ги признае за освободени … Те, повтарям, ще започнат новия си живот след освобождението именно оттам, че ще си изпросят от Европа – да речем, от Англия и Германия – гаранции за тяхната свобода и покровителство, и макар в концерта на европейските държави да участва и Русия, те ще го направят, за да се защитят именно от Русия.“ (подчертано в оригинала)^[14]

Темите за дълга, неблагодарността, предателството и неуместната сервилност спрямо декадентския Запад вероятно ще прозвучат болезнено познато на анализаторите на днешната руска външна политика и начина, по който руските лидери гледат на някогашните съветски сателити в Източна Европа.

            Критиката на Константин Леонтиев е дори още по-остра от тази на Достоевски. Неговият трактат от 1876 г. „Византизмът и славянството“ е фронтална атака срещу национализма, който се шири сред балканските народи, по-специално българите, определен като нежелан импорт от Запада, който разрушава съкровените принципи на религиозния универсализъм и единството на православната църква. За филхелен, или по-точно фило-православен като Леонтиев, панславизмът не е нищо друго освен подривна доктрина, родена на Запад, която подкопава святата християнска традиция, съхранена през вековете в Югоизточна Европа от Константинополската патриаршия, и следователно подрива моралните устои на самата Русия.^[15]

            Опасенията на Леонтиев не са съвсем безпочвени. Руската империя на Александър II сама разпространява западната догма. През 1879 г. Сергей Лукянов, руски юрист, прикрепен към руския императорски комисар на новопровъзгласената българска държава княз Александър Дондуков – Корсаков, разработва конституцията на страната, която утвърждава върховенството на закона и всеобщо избирателно право за мъжете. Това се случва по време, когато самата Русия няма писмена конституция въпреки реформите, които се осъществяват, включително отмяната на крепостничеството през 1861 г. Нещо повече – руските интелектуалци и мислители, които ще окажат най-трайно влияние върху южните славяни, не са онези с консервативни възгледи, а радикалите, които се противопоставят на автократичното управление на царя: анархистите, популистите (народники), социалистите, утопистите, хора като Херцен и Толстой, Бакунин и Ленин. Казано накратко, налице е зле прикрито несъответствие между руското присъствие и въздействие на Балканите – на Русия като Третия Рим, нагърбила се с мисията да изгради една нова Византия срещу това на Русия като част от Запада, пълноправен член на т.нар. Европейски концерт и – в известен смисъл – пропагандатор на неговата mission civilisatrice^[4].

            Преминавайки от сферата на идеологията към практиката на външната политика, Русия се сблъсква с трудни дилеми по отношение намесата си на Балканите. По време на Голямата източна криза от 1875-1878 г. управниците в Санкт Петербург са под постоянен натиск от страна на славянофилското обществено мнение. Призивите към царя да изпълни дълга си на защитник на православните славяни и да си възвърне Константинопол и Проливите обаче пораждат тревога у предпазливи държавници като княз Александър Горчаков, външен министър от 1856 г. до 1882 г. Горчаков се опитва да избегне ново поражение след Кримската война (1853-1856) и препоръчва предпазливост – мнение, което се споделя и от други високопоставени служители, военния министър граф Дмитрий Милютин и дори от царя. И въпреки че Русия влиза „слепешком във войната“, за да цитираме Робърт Легволд, тя не унищожава Османската империя през 1878 г., нито прави обречен на провал опит да установи хегемонията си в Югоизточна Европа.^[16] Берлинският договор, изготвен под ръководството на германския канцлер Ото фон Бисмарк, прави значителни отстъпки за Австро-Унгария и Великобритания, осуетявайки аспирациите на балканските съюзници на Русия. С други думи, реалполитиката се налага над месианството и чувството за морален дълг към братята славяни. Затова пък през съдбовното лято на 1914 г. Русия решава да пренебрегне всякакви задръжки, за да подкрепи Сърбия – надценявайки шансовете си в един военен конфликт срещу Германия и Австро-Унгария, с Франция и Великобритания на своя страна. Но това не е защото руските управници не осъзнават рисковете. През 1912 г. един далновиден дипломат пише:

Руската политика до голяма степен се ръководеше от твърдения и фрази от рода на: историческите задачи на Русия, баланс на силите (…) естествени задължения към славяните, Проливите са ключ към Руския дом и трябва да бъдат в руски ръце…Всички тези клишета бяха опасни бръщолевици, които водеха Русия към общоевропейска война в близкото бъдеще, която щеше да послужи единствено на интересите на революционния социализъм.^[17]

Всички тези дилеми, дрязги, конфликти и колебания илюстрират сложността на историческите връзки на Русия с Югоизточна Европа. За съжаление, те до голяма степен са изтрити от обществената памет, която по определение е селективна. И Русия, и повечето от балканските страни наблягат върху моментите на разбирателство, не на конфликт. В Сърбия например фигурата на Николай II засенчва Йосиф Сталин и разкола с Тито през 1948 г., който ограничава социалните и културни връзки на Югославия с Русия чак до 90-те години. В известен смисъл връзката е по-силна в междувоенния период благодарение на белогвардейските емигранти, които се заселват в Белград и други югославски градове (както и в съседна България, където имат огромен принос за обществото, културния живот и науката). Българите и руснаците от своя страна честват спомена за Освободителната война от 1877-1878 г. Владимир Путин избра за посещенията си в София през 2003 и 2008 г. дати, близки до годишнината от Санстефанския мирен договор от 1878 г. – националния празник на България (3 март/19 февруари по стар стил). Затова пък рядко се споменава Първата световна война, когато двете държави се сблъскват на бойното поле. По същия начин гърците и руснаците изтъкват връзките, изградени от общата религия. Но дългогодишното съперничество между Патриарха на Москва и цяла Русия и Вселенския патриарх и архиепископ на Константинопол за ръководната роля в Източноправославната църква, намерило израз неотдавна в руския бойкот на Всеправославния събор в Крит (19-26 юни 2016 г.), рядко излиза на преден план.

            Трябва да кажем няколко думи и за Втората световна война и как тя се помни в настоящето. Споменът за войната – централен за образа, който Русия изгражда за себе си след 1991 г., – често се споменава от Москва в отношенията й с Югоизточна Европа. Русия не само е освободила региона от османските потисници, но е отблъснала и тевтонските империалисти – първо хабсбургската империя, а след това хитлеровия Трети райх, прогонвайки нацистите през есента на 1944 г. В Югоизточна Европа обаче войната поражда травматични спомени за дълбоки разделения както вътре в самите страни, така и между тях. На Съветския съюз се признава ролята му за поражението на фашизма, но има и нюанси. Така например, когато отбелязва годишнини от войната, бивша Югославия чества по-скоро местната съпротива на партизаните под ръководството на Йосип Броз Тито, отколкото решаващия принос на Червената армия. Същото е вярно и за Албания. В други страни, например в България и в Румъния, съветската победа над Хитлер е почитана от левицата, но оспорвана в други сектори на обществото. Посткомунистическата десница описва нацизма и сталинизма като двете страни на една и съща монета и оплаква десетилетията комунистическо управление, ерозията на националните институции и господството на Москва и нейните местни наместници. Освен това, както и на други места в Европа, не липсват апологети на нацизма в най-десния край на политическия спектър. В Гърция Втората световна война е неделимо свързвана с Гражданската война (1946-1949) и поляризирането между ляво и дясно, които оставят своя отпечатък върху политиката и обществото десетилетия след това, тъй като старите обиди и травми все още са само частично излекувани.

            Поуката от това кратко историческо описание е, че миналото не е монолитно. То е по-скоро хранилище на многостранни, често дисонантни и противоречиви преживявания, събития и спомени. Ето защо онова, което наричаме „история“, може да бъде политически изопачавано или дори направо манипулирано. Лидери, партии, интелектуалци, журналисти, изследователи на външната политика избират по свое усмотрение онези фрагменти или части от миналото, които най-добре им служат в настоящето, определяйки Русия като герой или негодник, Голям брат, маяк на православието, велика европейска сила, наследник на всемогъщия Съветски съюз или империя на злото, която се готви за нов удар. Югоизточна Европа безспорно може да се похвали с дълга и бележита русофилска традиция, която неизбежно прониква в днешната политика. Но връзката между Русия и Балканите никога не е била толкова органична, нерушима или близка, колкото много автори и коментатори, изглежда, смятат.

Какво е Югоизточна Европа?

Фокусът на това изследване е Югоизточна Европа. Това може на пръв поглед да изглежда странен избор. Преди всичко: какво е „Югоизточна Европа“ – дали е едно единно цяло, какво я определя като регион и следователно я отличава от другите региони? Второ, къде е мястото на Руската федерация в тази картина? Защо да съсредоточаваме вниманието си върху този конкретен район, вместо да разгледаме в по-широка перспектива мястото на Русия в междудържавната политика в Европа?

            Като определението на всеки друг „регион“, и това на Югоизточна Европа може да бъде оспорвано. Учени, анализатори и политици са кръстосвали шпаги в спорове къде са неговите граници, коя страна влиза в него и коя не. Настоящата книга подхожда инклузивно и определя Югоизточна Европа като района, който включва бившите югославски републики, Албания, Румъния и България. Той обхваща и Гърция, Кипър и Турция – страни, които не са били под комунистическо управление по време на Студената война. Включването на Кипър и Турция оправдава използването на определението „Югоизточна Европа“, а не „Балканите“, въпреки че то също се среща в цялата книга. Един от проблемите с „Балканите“ е, че мнозинството от западните политици, както и много изследователи, го приравняват с бивша Югославия (или „Западните Балкани“, ако използваме терминологията на Европейския съюз). Повечето от трудовете, посветени на „Русия на Балканите“, разглеждат единствено наследниците на социалистическата федерация на Тито, но не казват почти нищо за по-широкия регион. Това скрито предубеждение възпрепятства анализа. Трудно можем да оценим значението и последиците от трансграничните енергийни проекти на Москва, ако не погледнем на нещата от по-широк ъгъл.

            Какво тогава обединява тези страни – от Турция до Хърватия или дори Словения? Преди всичко, те имат споделено минало, тъй като са били – с някои очевидни изключения (Словения, най-западните райони на Хърватия, Северозападна Румъния, части от черногорското Адриатическо крайбрежие, гръцките Йонийски острови) – провинции или протекторати на Османската империя. Второ, въпросните страни образуват географски континуум. Този факт стана абсолютно очевиден по време на мигрантската криза през 2015-2016 г., когато бежанци и хора, търсещи убежище, от Сирия, Ирак, Афганистан и други раздирани от военни конфликти страни преминаха от Турция в Гърция и бивша Югославия на път към сърцето на Европа. Непосредствената близост на тези страни не означава, че те нямат силни исторически, географски, обществени и човешки връзки с други региони: Централна Европа, Черноморието, Близкия изток (в случая с Турция), и така нататък. Онова, което е определящо обаче, разбира се, е политиката. Макар да се е прочул като място на размирици и кървави събития и да е допринесъл за утвърждаването на термин с толкова негативен подтекст като „балканизация“ в речника на международните отношения, регионът може да се похвали и с доста примери за многостранна дипломация, някои от които датират още от 30-те години на миналия век. Всички държави, обхванати в тази книга, участват в мрежа от регионални институции и системи за сътрудничество, които от края на 1990-те години стават все по-здрави (Кипър е единственото изключение).

            И Балканите, и по-общо Югоизточна Европа се дефинират и формират от европейската интеграция. Започвайки с Гърция през 1981 г., Европейският съюз се разширява, за да обхване части от региона. Кипърската република, както и Словения, се присъединяват през 2004 г., последвани от България и Румъния през 2007 г. и Хърватия през 2013 г. Останалите се редят на опашка пред вратата на Съюза. Дори Турция, въпреки че преговорите й за членство стигнаха до задънена улица, е тясно свързана с единния европейски пазар благодарение на съществуващия между тях митнически съюз. Европейският съюз е главният търговски партньор за региона, с 40 до 80% от търговския обмен в зависимост от страната (вж. Таблица 1 по-долу). ЕС е и главният източник на преки чужди инвестиции (ПЧИ), дори за голям играч като Турция – която се опитва да диверсифицира икономическите си отношения, намалявайки европейския дял, който сега е цели 80%. Намаляването на митата и немитническите ограничения, прието от ЕС, дава безпрецедентен тласък за развитието на търговските връзки в региона, размивайки предишните разделителни линии. Така например и Турция, и Гърция търгуват усилено със съседите си на север. Европейският съюз осигурява политическата и икономическа рамка, която свързва Югоизточна Европа в едно цяло.

            В икономиката Русия свири втора цигулка (в най-добрия случай) на Европейския съюз. Русия е главният доставчик на природен газ и нефт, но не е значим износен пазар, нито източник на ПЧИ. Практически всяка страна има голям търговски дефицит с Русия поради вноса на въглеводороди и изкуствено завишените цени, налагани от „Газпром“. Това е причината правителствата винаги да се опитват да балансират сметките, надявайки се да доведат повече руски туристи на курортите по егейското, средиземноморското, адриатическото и черноморското крайбрежие, да привлекат инвестиции в стратегическа енергийна инфраструктура, да намалят цената на природния газ и да подобрят достъпа до пазара за земеделски продукти, промишлени изделия (например автомобили фиат, сглобени в Сърбия), фармацевтични продукти и т.н.

ТЕКСТ В ТАБЛИЦАТА

ЕС РУСИЯ

Внос Износ Внос Износ

------------------------------------------------------------------------------------------

Босна и Херцеговина 86,2% 81% 3,5% 1,5%

България 63,4% 63,3% 12% 1,6%

Гърция 52,7% 48,5% 10% 1,6%

Македония 76,6% 65,9% 1% 1,2%

Черна гора 42,3% 39,6% >1%

Сърбия 62,5% 65,8% 9,6% 5,4%

Турция 38% 44,5% 9,9% 2,5%

Източник: Европейска комисия, Конференция на ООН за търговия и развитие (ЮНКТАД)

Таблица 1 Дялове на ЕС/Русия във външната стокова търговия, 2015 г.

Това не превръща Русия в ирелевантен фактор, съвсем не. В доклад от 2016 г. ашингтонският Център за стратегически и международни изследвания (CSIS) отбелязва, че икономическото присъствие на Русия е доста голямо – благодарение на ПЧИ в някои случаи направени през членове на ЕС като Нидерландия, Австрия и Кипър. Според авторите дялът на Русия достига цели 22% от БВП в България и около 14% в Сърбия. Нещо повече, „руските компании (в Централна и Източна Европа) обикновено са концентрирани в няколко стратегически икономически сектори като енергетика и преработване и търговия с горива, докато страните от ЕС имат по-диверсифициран инвестиционен портфейл, който обхваща различни промишлени подсектори.“[18] Следователно Русия може да извлече максимален ефект от всяка пара и да използва икономическите връзки за политически цели. Не трябва освен това да забравяме в каква степен руските енергийни компании са зависими от държавата.           

Напоследък Европейският съюз губи влияние. Сближаването с Европа се оказа благословия, но и проклятие за региона. Трусовете от финансовата, икономическа, институционна и политическа криза, които разтърсват Съюза след 2008 г., бяха почувствани и в периферията му. Гърция – европейският първенец в региона, е предупреждение за капаните, които крие половинчатата трансформация, съчетана с приемането на една наднационална валута – евро. Кризата в еврозоната отслаби търсенето на балканския износ, доведе до силно свиване на банковите кредити, ПЧИ и паричните преводи от чужбина. В резултат Сърбия на практика преживя тройна рецесия в периода 2009-2014 г. Международните индекси подсказват, че демократизацията – основната политическа стока за износ на ЕС, – също забавя темпо. В някои случаи се наблюдава явно отстъпление към авторитарно управление. Турция е най-яркият, но съвсем не единственият пример. Бежанската криза, референдумът за „Брекзит“ във Великобритания и избирането за президент на САЩ на Доналд Тръмп, който постави под въпрос ангажиментите за сигурността на европейските съюзници – всичко това допълнително подкопа „трансформативното влияние“ на ЕС върху страните от неговата периферия.

Трите мига на Русия

Икономическата стагнация, нефункциониращите демокрации и отслабващата притегателна сила на Европейския съюз са все възможности Русия да дойде и да запълни празнотата. В доклада на Центъра за стратегически и международни изследвания, цитиран по-горе, се казва: „Русия се стреми да спечели възможността да влияе (ако не и да контролира) критични държавни институции, органи и икономиката и използва това влияние, за да формира националните политики и решения. Корупцията е смазката, с която тази система функционира, фокусирайки се върху експлоатирането на държавни ресурси за разпространяването на руските мрежи за влияние.“^[19]

            Някои анализатори говорят за „путинизация“ или „путинизъм“ като за цялостна идеологическа алтернатива на западната либерална демокрация. Те ни уверяват, че култът към силния лидер, който държи икономиката и силите за сигурност в желязната си хватка, подчинява медиите, подкопава върховенството на закона и задушава инакомислието, е най-успешният износ на Русия. Тези опасения се засилват след анексирането на Крим, както свидетелстват изказванията на американски и европейски високопоставени лица. Всъщност повечето от тези предизвикателства като че ли са по-скоро родени на местна почва, отколкото плод на руско злосторничество. От появата на авторитарни лидери до упадъка в свободата на словото, трудността при реформирането на съдебните системи и изкореняването на корупцията – патологичните явления в политическото развитие имат дълбоки корени както на Балканите, така и в Турция.

            Тази книга показва, че – за разлика от Европейския съюз – Русия няма цялостна стратегия и не преследва идеологическа визия както по съветско време. Тя е сила, движена от амбицията да съперничи на Запада, която същевременно обаче е опортюнистична. Същността на политиката й е да изиграе по възможно най-добрия начин една слаба ръка, възползвайки се от слабостите на другите. Либералните тенденции във вътрешната политика, засечките в разширяването на ЕС и стремежът на Турция към по-голяма автономност в международните отношения не са дело на Русия, но те надуват платната й. Основната цел на Русия е тактическа – да подобри позицията си в европейската политика, не създаването на политически и идеологически ред, основаващ се върху собствената й сила и ресурси.

Руската политика в Югоизточна Европа преминава през три основни етапа. В първия етап, който съвпада с двата президентски мандата на Борис Елцин (1991-1999), Москва се опитва да се наложи като сила на равна нога със Съединените щати и главните западноевропейски държави, от която зависи сигурността на региона. След разформироването на Варшавския договор и СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ)^[20] и след като до голяма степен се оттегля от Румъния и България, Русия се ангажира дипломатически, политически и военно в бивша Югославия, за да запази статута си като важен играч в европейските дела. За тази цел тя трябва да намери деликатно равновесие между амбициите си и необходимостта да поддържа добри връзки със Запада. След неуспехи в Босна и особено в Косово, този етап свършва през 2003 г., когато президентът Владимир Путин изтегля руските умиротворителни сили от Балканите. Деветдесетте години, и особено „унижението“ в Косово, оставят дълбока психологическа следа в Москва. Тази травма определя реакцията на Кремъл срещу Запада в постсъветското пространство.

            На втория етап, който започва с първата газова криза с Украйна през 2006 г., Русия се завръща на сцената. Този път тя се връща като енергийна свръхсила. Югоизточна Европа става основният елемент в стратегията й за отслабване на зависимостта от транзитните маршрути през бившите съветски републики. Целта на Русия не е да се противопоставя на Европейския съюз, а по-скоро да извоюва позиции и да формира европейската енергийна политика според собствените си нужди и предпочитания. Този период бележи върха на московското влияние. Списъкът на постиженията включва укрепването на съюза със Сърбия след едностранното провъзгласяване на независимост от Косово, създаването на широка коалиция в подкрепа на „Южен поток“ и безпрецедентното сближаване с Турция, което се наблюдава от края на 1990-те години.

            Украинската криза от 2013-2014 г. променя правилата на играта. Противопоставянето със Запада кара Русия да избере политиката на конфронтация и в Югоизточна Европа. Русия се опитва да подкопае политиката на Европейския съюз в региона, да се противопостави на разширяването на НАТО и на западните санкции, влизайки в ролята на саботьор. Русия се намесва по-пряко и във вътрешната политика на редица страни, възползвайки се от антизападните настроения. В същото време влиянието й като енергийна сила е накърнено от изоставянето на проекта „Южен поток“, което се превръща в символ на съпътстващите щети от нарасналото напрежение в отношенията с Европейския съюз. Новата руска стратегия се уповава на мека сила, прилагана чрез медиите и стратегическите комуникации. Тази политика е донякъде успешна: редица правителства отказват да се присъединят към санкциите. Въпреки това обаче дори най-добрите приятели на Москва на Балканите продължават да гледат на Европейския съюз като на свой главен партньор.

Преглед на главите

Тази книга е разделена на две части. Част I е предимно историческа и проследява развитието на политическите и икономически отношения на Русия с отделни страни или тясно свързани групи от страни в Югоизточна Европа. Глава 1 разглежда ролята на Русия в югославските войни между 1991 и 1999 г. Благодарение на изтъкнати фигури като външните министри Андрей Козирев и Евгений Примаков (министър-председател през 1998-1999 г.), Руската федерация играе активна роля, опитвайки се да извоюва признание като ключова европейска сила от Запада. В конфликта в Босна и особено в операцията „Съюзна сила“ на НАТО в Косово тази политика обаче претърпява провал.    

Глава 2 разглежда отношенията на Русия с бившите югославски републики след 2000 г., като проследява историята на нейната подкрепа за сръбската позиция спрямо Косово и нарастването на икономическото и политическото й присъствие в Западните Балкани.

            България и Румъния, два бивши сателита на Съветския съюз, са темата на Глава 3. Смятани съответно като проруска и твърдо русофобска, двете страни се придържат към прагматична политика, като балансират своите интереси срещу интересите на Москва, но същевременно развиват връзки с нея. До голяма степен както в Западните Балкани, Русия намира начини да влияе върху вътрешната политика в България.

            Глава 4 е посветена на Гърция и Кипър. Така наречените „Троянски коне“ на Русия в Европейския съюз развиват връзки с Москва десетилетия наред като един вид застраховане срещу съседна Турция. Нито Атина, нито Никозия обаче успяват напълно да се възползват от приятелството си с руснаците и да извлекат значителни изгоди, особено по време на остър икономически спад.

            Част I завършва с глава за руско-турските отношения. Тя проследява произхода и развитието на безпрецедентното политическо сближаване между Москва и Анкара на базата на икономическата взаимна зависимост; краткотрайната криза през есента на 2015 г. след свалянето на руския бомбардировач „Сухой – СУ 24М“ и последвалото бързо помирение, както и въздействието върху съседите на Турция на Балканите и в черноморския регион.

            Част II възприема тематичен подход и разглежда присъствието и влиянието на Русия в три области или измерения: сигурност, енергетика и мека сила. Глава 6 излага тезата, че анексирането на Крим и последвалото милитаризиране на Черно море променя отношенията в областта на отбраната между Русия, от една страна, и членовете на НАТО Турция, Румъния и България, от друга. В останалите райони на Югоизточна Европа, в Западните Балкани и Егейско море ролята на Русия остава по-ограничена, но присъствието на неутрални страни като Сърбия и Кипър е фактор в нейна полза.

            Глава 7 твърди, че руското влияние в енергетиката е в упадък в сравнение със златната епоха през първото десетилетие на XXI в. Политиките и правилата на Европейския съюз, регулиращи трансграничната инфраструктура и търговия с природен газ, наклониха равновесието на сила в ущърб на Кремъл и „Газпром“ и в полза на потребителите.

            Глава 8 дава оценка на руската мека сила. Москва се радва на успех, защото проповядва на вярващите, възползвайки се от дълбоко вкоренения антиамериканизъм и ислямофобия в редица общества. Тя инвестира в медии и стратегически комуникации и във връзки с политически партии и граждански сдружения.

            Епилогът обобщава основните теми и аргументи, изложени в отделните глави. Той същевременно рисува една по-обща картина на сложните отношения на Русия със Запада от началото на онова, което мнозина окачествяват като „нова Студена война“, и разглежда последиците за Югоизточна Европа.