В търсене на Новата левица

14.11.2018

Петър Волгин предизвика политическите елити с нова книга

Увод

          Живеем във фалшив свят. Дъвчем фалшиви думи. Изговаряме неща, в които не вярваме. Искаме да минаваме за европейци, евроатлантици, мултикулти либерали, да сме цивилизовани comme-il-faut. Затова затъваме в клишета. Словесни и мисловни. Вече налагаме цензура не само на думите, а и на мислите си. И после се чудим, защо животът в България е провал. Лицемерно незнание е това. Провал е, заради лъжите, в които обличаме идеите си. Бягаме от истината. предпочитаме щампата. За да ни харесат. Най-вече онези, които раздават индулгенции за цивилизованост. В Брюксел и/или Вашингтон. Влезли в спиралата на политическата коректност, дори не разбираме, че колкото повече фалшивим, толкова по-малко ни уважават онези, на които се стремим да се харесаме. Те ни презират. Смеят ни се. Така се подиграват на лакеите, които се опитват да приличат на господарите.

         Този път, пътят на подражателството, е безсмислен. Никъде не води. Затова трябва да го напуснем. Да станем политически НЕкоректни. Това означава да говорим истината. Да престанем с лъжите. Да спрем с клетвите за вярност към господарите на смета. Не би трябвало да е толкова сложно. Или страшно. Не бива да ни е страх да сме себе си. Защо да ни е страх? Какво ще загубим? Какво толкова спечелихме досега с лъжите си, че да се притесняваме да не изчезне? Пролетариатът може да загуби само оковите си, пишат Маркс и Енгелс. Ами ние не сме пролетарии, ще възроптаят много хора. Преди да възроптаят, нека да помислят дали наистина не са. Да, не сме закрепостени  по 12 часа на ден до някоя машина. Мислим се за много свободни, защото можем да ходим по празниците до Гърция. Само дето никаква свобода няма в нас. Парадоксалното е, че се изгърбваме от работа и изразяваме радост от този факт. Така ни учат.Да изобразяваме удоволствие от статуквото. Каквото и да е то. Да сме послушни и кротки. Само така ще бъдем възнаградени. И ще можем да пазаруваме в Мола. В противен случай ще бъдем отлъчени от консуматорския Рай. Богът на пазарното общество ще се разгневи. Ще ни прокуди от Едемската градина на безкрайното потребление. А това е най-страшното наказание. За да не ни застигне, сме готови на всичко. Да слушаме и изпълняваме до безкрай. Да лъжем - другите и най-вече себе си. Да се цамбуркаме в застоялия бульон на политическата коректност. Докато се удавим в него.

         Удавянето обаче не е задължително.  Можем и да изплуваме. Можем да се освободим от оковите. Достатъчно е да направим едно-единствено нещо. Да напуснем щампите и да почнем да мислим. Не е лесно. Но е задължително. Можем да бъдем свободни, само ако живеем в истината. Ако изговаряме ясно действителността, а не я изкривяваме. Да говориш правдиво означава да си политически НЕкоректен. Какво пък, нека  бъдем такива.

         Веднага ще забележите, че тази книга няма претенциите да бъде "обективна" или "безпристрастна". Не обичам тези понятия. Нешо повече, намирам ги за вредни. Те са лъжливи. Зад всеки опит да се направиш на "безпристрастен" се крият пристрастия. По-добре, а и по-честно е, да изказваме пристрастията си. Да не ги крием. Тази книга е откровено лява. Няма как да бъде друга, защото такива са ценностите, които споделям. Ще е смешно, ако се опитвам да се направя на друг. На нещо, което не съм.

         Развивал съм някои от идеите в книгата в различни печатни издания. Най-вече на страниците на списание A-specto. Други пък обсъждам за първи път. Общото между едните и другите  е реабилитацията на Левия разказ. Тя е крайно необходима, ако искаме България да тръгне напред.  Близо трийсет години страната ни се лута като един ментално увреден Тезей из лабиринта на десните теории и практики. Стените на този лабиринт  са твърди като главите на български либерали.  Нишката, която държим с надеждата, че ще ни помогне да стигнем до светлия изход, е изтъкана от няколко  клишета. Ето тези.  Държавата е лоша,  пазарът е прекрасен. Всичко държавно е отвратително. Всичко частно е великолепно. Държавните служители са глупави, мързеливи и корумпирани. Честните частници  са талантливи, креативни и алтруисти. Всичко трябва да се приватизира. Земята и предприятията. Също така културата, науката, образованието, здравеопазването... Почти три десетилетия  повтаряме тези мантри и не спираме да се чудим,  защо това не ни помага нито да убием Минотавъра на несправедливостта и бедността, нито да излезем от лабиринта на Прехода.  И напук на всякаква логика продължаваме да храним  ума си с отровата, която го скапва. Десният буламач, който поглъщаме на закуска, обед и вечеря, много прилича на онази адска смес, забъркана от трите вещици в  "Макбет". Само дето вместо вещерската рецепта в Шекспировата трагедия, включваща  "змийска люспа, вълчи зъб, пръча жлъчка, свински пъп", тук имаме ястия, доставени директно от кухнята на Милтън Фридман и неговите чикагски момчета. Да напомня, че техните кулинарно-интелектуални продукти бяха  любими на Аугусто Пиночет, Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. За по-емоционално настроените десни души има и десерт, обилно поръсен с цитати от Айн Ранд. Там  блудкавата сантименталност е съчетана с възхвалата на егоизма и на, необезпокоявания от никаква държавна намеса, капитализъм. А колкото и природно интелигентен да си, не е възможно да запазиш здравия си разум, ако останеш малко по-дълго на такава диета. Ефектът върху съзнанието ти ще бъде също толкова опустошителен, какъвто е ефектът от прекаляването с хамбургери върху тялото /вероятно сте гледали филма "Super Size Me"/ Напълно подкрепям идеята цигарените кутии да бъдат облепени със снимки на скапващи се бели дробове. Обаче настоявам със също толкова стряскащи картинки да бъдат съпровождани и ултрадесните четива. Защото те отравят мозъците със същата ефикасност, с която цигареният дим унищожава дробовете .

         Нямаше да напиша тази книга, ако не вярвах, че е възможна  промяна. При това  радикална. Сигурно сте забелязали, че през последните няколко години дори и ние в България започнахме да изтрезняваме от либералния запой.  Вече не приемаме с такава охота посланията на глашатаите му. Настроени сме доста по-критично към умозаключенията на десетките фондации и тинк-танкове, щедро захранвани от своите презокеански донори. Различни са причините за тази повишена критичност. Например световната криза от 2008 г., доказала за пореден път, че оставен сам на себе си, пазарът ражда чудовища, а не всеобщо добруване. Или пък протестите на хората в Мадрид, Рим, Лондон, Атина, Квебек, Ню Йорк през последните години, нежелаещи да се примирят с постоянно прокарваното от властите внушение, че е по-важно да бъдат спасявани банките, а не работните места.

         Само че за да бъде излекувано  политическото мислене и  политическите действия у нас, е нужно нещо много по-голямо от разкази за "Окупирай Уолстрийт" и за други протестни движения. Необходима е цялостна реабилитация на Левия разказ за света.  Хората, в чиито глави има собствени мисли, а не заучени формулировки от семинарите на Института "Катон" и други подобни развъдници на либерален планктон, ще се съгласят, че Лявото не е синоним на тирания, мракобесие и ГУЛАГ. За другите се налага да припомним, че  постиженията, с които толкова се гордеем днес - осемчасовият работен ден, свободата на медиите, стачките,  всеобщото право на глас, безплатното образование и т.н - не са дар от Бога, нито от просветените милионери.  Постигнати са в резултат от дългогодишните борби на леви партии и движения. Левицата, а не десницата е тази, която разширява пространствата на свободата, която събаря стените на социалните, националните и расовите гета. Благодарение на левите политики милиони хора се спасиха от нищетата, унижението и дискриминацията. Тъкмо прилагането в действителността на левите идеи позволи на гражданите по целия свят да живеят несравнимо по-добре от предшествениците си. Капитализмът от средата на 19-ти век, с неговата безжалостна експлоатация на наемния труд, няма почти нищо общо с капитализма сто години по-късно. И тази промяна става възможна именно заради дългогодишната борба на левите партии и профсъюзите за достоен живот на работниците.  А това е борба, която се крепи не върху разсъжденията на  Едмънд Бърк или Жозеф дьо Местр. Тя се вдъхновява от трудовете на  Русо,  Маркс,  Сартр,  Маркузе и още много други леви философи и интелектуалци.

         Левите решения не просто подобряват бита. Лявото, освен всичко друго, е  и територията на мечтите - за повече справедливост, за повече права, за повече възможности за всички, а не само за привилегированите. А много от тези мечти, независимо от огромната съпротива срещу тях, се сбъдват. И в резултат на това сбъдване всички ние, които живеем от труда си, можем да се чувстваме като нормални хора, а не като експлоатиран до смърт добитък, както са се чувствали работниците преди 150 години.

         Разбира се, днес нямаше да се налага да говорим за възраждане на тези идеи, ако през последните трийсетина години Лявото и по-специално политическите му проекции в лицето на различните социалистически и социал-демократически  партии не бяха изпаднали в състояние, силно наподобяващо старческото слабоумие. Вместо да се борят за правата на хората на наемния труд, голяма част от тези, продължаващи да се наричат " леви" партии, предпочетоха да се присламчат към идеите и практиките на доскорошните си опоненти вдясно. Лидерите им заговориха за "придвижване в центъра", за "достойнствата на пазара", за "трети път". Не стана много ясно от какво точно са привлечени "левите" политици - дали от дълбочината на десните идеи или от количеството хайвер в чиниите на колегите от десницата. 

         Е, крайно време е тази оядена "левица" да изчезне.  Мястото на истинските леви хора не е при огъващите се от курвоазиета, камамбери и трюфели шведски маси. Левите трябва да са там, където се водят битките. Битките за работни места, за по-високи заплати, за по-добро образование и здравеопазване, за по-достойни пенсии. И тези битки трябва да бъдат водени навсякъде - в парламента, в медиите, на улицата.  Тези битки няма как да бъдат спечели нито от отделни индивиди, колкото и светли да са намеренията им, нито от малобройни леви организацийки, които по-често воюват помежду си, отколкото срещу истинските си противници. Радикалната промяна на обществото може да бъде извършена само от една обединена Нова левица. В нея трябва да има място за всякакви хора - за комунисти, троцкисти, социалисти, социал-демократи, еколози, алтерглобалисти, активисти на обществени каузи... Изобщо за всички онези, които имат смелостта да поискат тотална ревизия на дясното статукво и на либералния модел на прехода. Една подобна радикалната левица не бива да се бои да използва понятия  като социална справедливост, солидарност, национализация. Тя трябва постоянно да развенчава либертарианските догми за "моралното превъзходство на пазара и на егоизма". Това е важно, защото разбойническата приватизация, криминалният начин, по който едни хора станаха милионери и "честни" предприемачи, бяха морално оправдани именно от либералните  клишета, според които не бива да има никакво държавно участие в икономиката и всичко трябва да се остави на инстинктите на пазарните играчи. Ами ето, сбъдна се тази мечта или, както казваше Остап Бендер "мечтата на идиота" - държавата не участва, стои безучастно и всичко зависи от "честните частници". И какъв е резултатът от тази сбъдната мечта - 1 процент свръхбогати и 99 процента хора в затруднено материално положение. Това всъщност е естественият резултат от неуморната работа на десетките либерални неправителствени организации. Техните акивисти постоянно обясняват как всичко трябва да се приватизира, как непрекъснато трябва да се замразяват заплати и да се уволняват хора. Тези идеи  се проповядват не  само в България. Това е съзнателно насаждан модел в целия свят. Този модел, в чиято основа е отменянето на основните контролиращи функции на държавата, обслужва единствено интересите на мултинационалните корпорации, на транснационалната политическа класа, която иска максимално да използва човешкия и природен ресурс на всяка държава, плащайки възможно най-малко за това.

                Една Нова левица трябва да се противопостави именно на тази грабеж, извършван от мегакорпорациите. Разбира се, експлоатацията, извършвана от големите икономически играчи, не е възможна без покровителството на световния политически елит. Политическите представители на големите държави в някоя по-малка страна не са нищо друго освен агенти на транснационалния капитал. Да ги гледаш с влажен поглед, да вярваш, че те, милите, са се загрижили за демокрацията и всеобщото добруване - това е доста наивно, ако трябва да се изразя по-меко, или направо глупаво, ако реша да се изразя директно. Глупаво е също така България да бъде рекламирана навън като страна с евтин труд. Една радикална левица не бива да се възторгва от този факт, както правят десните партии. Тя трябва да работи преди всичко за създаването на такива условия, при които  хората ще имат нормални условия на труд и достойно заплащане. Ако искрено служи на тази кауза, Новата левица е осъдена на успех.