Поезия на просветлението

19.11.2018 2

Рецензия от Антоанета Николова

Новият ръкопис на Румен Леонидов е една наистина необикновена книга. Написана е с много сила, с безжалостна мощ, която плющи от сърцевината на онези дълбини, където психическо, космическо и божествено още не са разделени, които са във всеки от нас и които много рядко се разкриват в сън, откровение или гранично преживяване. Не знам каква опитност и каква изживяна мъдрост са довели поета до тези разтърсващи дълбинни състояния, но без никакви увъртания, болкоуспокояващи или приспивателни той ни запокитва право там – там, където сънят е свръхбудно състояне, а смъртта е обратен живот. В тази съновидна, а всъщност свръхреална реалност поетът се носи с широко отворени сетива, свалил със замах завесата на илюзорността, и ни прави съпричастни на едно невероятно духовно пътешествие, в което

гледаме кадрите на живо, 
смаяни от най-невероятни детайли
и неподозирани подробности

Няма значение как точно ще наречем тези откровения – поезия, сънописи, бдения. Те са всичко това и неговата сплав в най-изконно и силно значение.

Книгата е структурирана в няколко взаимно допълващи се и интерфериращи се цикли. Всеки от тях е невероятно силен, а общото им въздействие е зашеметяващо – като при полет на голяма височина или пропадане в голяма дълбочина – в измеренията, където ни е отвел поетът навлизането в дълбините и въздигането във висините са един и същ процес, така както са един и същ процес животът и смъртта, сънуването и будността.

Бих нарекла книгата му с една изкована от самия него дума – входилище. Входилище в самите нас, входилище в най-дълбинните пластове на психиката, които са и най-дълбининте пластове на творението, а може би и на сътворяването, където ни посреща първото ни лице, „Никой Го няма“, а в далечината се мярка „сянка на мъж с качулка и наметало на въглищар…“

Изплъзващи се и невероятно ясни, съзирани до детайли с изчистено  вътрешно зрание сънописите и бденията ни водят в измерения, където рядко някой се осмелява да пристъпи и за които още по-рядко се осмелява да разкаже:

надничам в отвъдната гледка,
искам да проникна в нея, в живарника й

В тези междупространствия и междувремия, междуживотия и междусмъртия всеки процес е и себе си, и своето друго:

Под мен се вдигат ята от пеещи риби,
розовеят в мъглата, къпят се в нея
пасажи от подводни птици.

Залезът зазорява.
Изгревът трепти,
захожда.

Това е „Ничия земя“, където от един сън може да се влезе в друг и където могат да отидат да ни търсят в предишен живот, защото сме и тук, и там, навсякъде и никъде:

Отгоре съм летателен човек,
отдолу – никой.

Това е състояние, в което паралелните реалности и измерения спокойно си съжителстват:

едното ми същество се събужда,
другото продължава
да бъде непробудно.

Тези измерения не са разпилени и хаотични.

Над нас звъни червеният конец,
опънат между световете

и свързва всичко в многопластов отклик и разноезична симфония.

В това не-времие и не-пространствие смъртта е друг живот, „създава ново мироздание“ и „друго планетарно жителство“. Тя е близко, дори родно, „самотно същество“, „потаен мъж“, жена, момиче, „което тича по земните поляни да събира/ букет от паднали души“, дете, „което тича, тича, тича, тича/ сред радостни пчели и мравчици засмени“... Едва ли в цялата световна литература има друг такъв  образ на смъртта, покъртителен, без капчица сълзливост, неподозирано истинен, до задъхване близък. Само много силен и просветлен човек и много силен и просветлен поет може да се обърне към нея така, както го прави Румен Леонидов:

Ела, разкрий лицето си сред нас,

Ти, образ Божий в съдния ни час,

 Ела, душичко, ела да те прегърна.

 Сиротна скитница и ангелче свенливо…

В примордиалните селения, където ни отвежда поезията на Румен Леонидов, смъртта е рожба на живота/ рожба – вечно жива“, а след живота следва Ново бдение. И този живот с различен знак се отнася не само за човешкото, но и за вселенското измерение. Там „безвремието обръща своето течение/ и тръгва към извора на светостта“, космическото самораждане предстои отново, а

Кръстът на Голгота парченцата си сбира
пак в замислено дърво.

От двете му разлистени напречници
слизат две невидими нозе.

И стъпките им се отдалечават

И това не е просто обръщане на потока на времето, а обръщане на перспективата, при която съзнанието се носи във времето така, както пътува през пространството, и среща архетипните фигури, от които се градят вселени и съновидения. В тези стихове откриваме и ясния рисунък на статичната битийност и задъханото многогласие на непрестанното ставане, невидимото придобива видимост, видимото се преобръща от другата си страна

и безначалието стаява дъх, да чуе          
стихийната симфония на скритите

междусветлинни същности.

Не е лесна за четене тази книга. Не е лесна, защото ни изправя пред дълбини, които обикновено избягваме, довежда ни до самите „подземията на Сътворението“ и ужаса, изригващ отвътре, от собствената ни многопластова, разнородна, многоизмерна и непозната същност. Но ако имаме смелостта да се изправим през самите себе си и това, което сме в дълбинната си, човешка, космическа и божествена, същност, ако последваме поета в неговото сакрално пътешествие към предосновите на битието и ставането, ще преживеем истински катарзис. Защото тази книга е не само входилище, но и чистилище.  След картините, наподобяващи виденията на Йеронимус Бош, поетът разкрива как „бледнавината става /виднина“, а „в зеления сумрак крилати същества“ 

Свирукат, гукат и писукат,

цвърчат, подвикват и се надвикват,
надуват гушки, грачат, плачат, пеят и чирикат,
чуруликат, чуруликат, чуруликат…

Чистилището на срещата със себе си води към светлината, към“ златистия поток“, който „блика от иконостаса“ и „се влива/ в небесното подземие“.

А накрая е и истинската среща. Срещата с изначалието, с онази единна същност, Атман-Брахман, сияен Пуруша, Син и Спасител, „Светъл,/ безплътен,/ безсмъртен,/ насъщен“, на когото всички ние с всичките си животи, междуживоти и следживоти сме само проявления:

Младежът гледа през притворените мигли,
вижда удивлението от небивалата му нирвана,
вижда себе си, по-скоро състоянието си на бъдещ мъж,
лежи във въздуха на храмовия здрач, сред празнични
прашинки, сред радостни рояци дневности... Целият
излъчва бъднина. Не спи, работи, сътворява сънища,
в които влиза. И се усмихва.

Така, преминали през подземията на душата и на битието, надзърнали от другата страна и на живота, и на смъртта, ние, водени от поета, достигаме отвъддуалното единство на Светлината, коята е „повече от всяка Светлина!“ и ставаме съпричастни на едно про-свет-ление, в което е проговорила самата тя.

Антоанета Николова

 Още за книгата тук