Багряна след Словения

16.12.2018

Дали в българската литература е възможна метафората за таралежа и лисицата?

БАГРЯНА СЛЕД СЛОВЕНИЯ

Людмил Димитров

Макар заглавието да реминисцира с наслова на документалното изследване „Багряна и Словения“, осъществено от Людмила Малинова-Димитрова и мен (Ljubljana 2011, София 2013), в този текст ще става дума за българското битие на Багряна, което – в духа на заявеното – ще нарека постсловенско: по време и по специфика. Припомням, че поетесата се озовава в Любляна през 1932 г. и за последен път е там, посрещайки новата 1940 г., когато над Европа вече надвисва Втората световна война. Сама определя този период като най-щастливия в живота ѝ, върнал ѝ „пак съня, звездите и простора / след толкова беди, що лиха орис“ ѝ е стоварила. От януари 1940 до смъртта си през март 1991 Лиза живее малко повече от половин век: време, измеримо със средно дълъг човешки живот. Но тогава ѝ се налага с кратки прекъсвания (бягства) да понася все същата онази „лиха орис“, напълно отменяща идиличната картина от цитирания триптих „Словенски вечери“. Условията – социокултурни, идеологически и екзистенциални – са радикално променени и целенасочено и методично позволяват нейното подценяване, отричане и охулване. Обърнете внимание – талантът ѝ се атакува с компромати от личнно естество: запазена и до днес марка за Bulgarian Style. Въпреки безрезервната отдаденост на родината си, Багряна се оказва проблем тъкмо в българския контекст и в предстоящото изложение ще се опитам да предположа кое предизвиква това.

Ще се спра на няколко аспекта от един основополагащ за нашата литературна ситуация казус: защо въпреки привидно немалкото признания – ордени, звания и чествания, пълноценното вписване в канона на най-голямата ни поетеса все още среща свиреп отпор. Овластените (образователни и културни) институции не желаят да ѝ отдадат дължимото като равностойна на авторите от съставения през тоталитаризма и ревностно препотвърждаван списък – както през програмите на основния и гимназиалния курс в училищата, така и през уж отричащите класово-партийните, но също толкова оспорими, повърхностни и скучни интерпретации на творчеството ѝ. Едва ли ще изненадам някого, ако припомня, че след падането на Берлинската стена ние се „споразумяхме“ без особена съпротива и твърде безалтернативно с комунистическия канон, независимо от идеологическите му извращения и манипулации и печалните последици от този „нов обществен договор“ са видими навсякъде, най-вече в стерилната ни безпаметност, изразяваща се в отказа (в страха) необременено да (пре)прочетем класическия литературен корпус и да го преосмислим / преподредим. Плахите опити на отделни учени не толкова да разбутат статуквото, колкото да повдигнат темата, останаха глас в пустиня, или получиха „тежки забележки“ от блюстителите на традицията – същите, ползвани като „вещи лица“ от службите по отношение на хората на изкуството. По думите на руската поетеса Юна Мориц: „…всички „черни списъци“ в литературата, винаги, както и сега, се съставят от едни писатели срещу други, тъй като репресиите са твърде доходоносна работа“ (Мориц 2007: 5).

Върху рецепцията – масова и професионална – на литературната класика днес основно влияят две активни семиотични полета: персоналните митове с техния по-широк или по-тесен сугестивен обхват и степента на канонизиране на авторите – доколко сме десемантизирали и (о)простили в културното ни съзнание приписваните им „грехове“. При Багряна, струва ми се, и едното, и другото „буксуват“. (Колкото до опитите да се възкресят умишлено забравени имена, тук се изправяме пред „бараж“ не само от литературни, но и от непробиваеми идеологически формули.)

Да тръгнем последователно.

В „Багряна и Словения“ застъпваме позицията, че за тоталитарната държава от неосталинистки тип, каквато е България след 1944 г., е характерен двойният стандарт в отношението към хората на интелектуалния труд. От една страна, се създава ядро от послушен, партийно обвързан „елит“ на храненици на режима във всички сфери на изкуството, науката и културата, ползващи се с относителна свобода и материални облаги, но самоналожили си угодническа автоцензура. Немалка част от тях биват вербувани като доносници, за да следят по-непокорните си колеги. На другия полюс остават неутралните, аполитичните и независимите, създали литературния си авторитет преди комунистическия период (те също са принуждавани да се определят като благонадеждни, влизайки или в някоя от официалните партии, или членувайки в партийно контролираните творчески съюзи). Всъщност за авторитарното мислене на политическия апарат тъкмо те се оказват сериозният проблем и властта много внимателно обмисля подхода си към тях и творчеството им.

Да не забравяме, че ХХ век все още залага преди всичко на писаното слово като разпространяване на идеи, така че хората на науката, изкуството и особено на литературата са възприемани до голяма степен за неформалните духовни лидери на обществото. За справянето с тях практиките обикновено са две, протичащи паралелно: официална, с раздаването на държавни награди, ордени, материални поощрения, финансиране на преводи и участия в международни форуми в чужбина, и подмолна – с фабрикуването на злепоставящи слухове, клевети и полуистини, разпространяващи се мигновено и провокативно насаждащи съмнение, дистанция и омраза. Веднъж получил високо държавно отличие, поетът символично се примирява с идеологията на присъдилата му го институция и така по косвен начин се компрометира / губи своята независимост (2013: 164–165).

Тъкмо през комунистическия период към повечето присвоени от режима мъртви поети (невинаги гладко и безпроблемно, но в крайна сметка успешно) са „прикачени“ и развивани / подхранвани техни персонални митове – основателни или не. Най-често при онези с трагична съдба: митът Яворов (измислен и систематично налаган от Ганка Найденова), митът Гео Милев, митът Вапцаров. Те обикновено се идеализират за сметка на други личности, оставащи задълго, да не кажа завинаги, в сянката им, или служещи като изкупителни жертви, осигурили звездния блясък на положените в пантеона: за едните се пишат „похвални слова“, на другите се завеждат досиета. Тук, макар и далеч не в същата парадигма, може да се добави митът Дора Габе, създаден от самата нея. Истериите – невинаги анонимни – разразяващи се в медиите и интернет форумите, ако някой си позволи да оспори мита, издават както болезнена привързаност към статуквото (на казаното се реагира като на лична обида), така и нежелание да се приеме по-достоверна, алтернативна теза по съответния казус. Нещо повече, всяко новопоявило се писание за споменатите поети – добро или посредствено, академично или художествено, мигновено се обявява за явление, получава купища награди и се поставя на сцена или се екранизира. Багряна, разбира се, не е сред тях. През тоталитарния период силно недолюбвани остават и д-р Кръстев, Пенчо Славейков и Кирил Христов; Вазов и Смирненски се представят едностранчиво, с внимателно подбрани творби, върху които се напластява актуална идеологизация; за „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин не се говори, оригиналният вариант на „Тютюн“ е табу, Каралийчев и Разцветников са обявени за детски писатели, Константин Константинов е познат предимно като преводач от френски, имената на Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутфова, Яна Язова, Борис Шивачев, Матвей Вълев са „заключени в мрачен затвор“, по-точно – няма такива писатели. Няма и такива литературоведи: Владимир Василев, Борис Йоцов, Димо Кьорчев, в много отношения Боян Пенев и Константин Гълъбов...

На този фон случаят Багряна е особен и дори уникален – нейният персонален мит е антимит: той не утвърждава доброто ѝ име, а я демонизира: противопоставя му се само поезията ѝ. Веднага правя паралела: озоваването ѝ в Словения е попадане в друг културен контекст: чужд, но добронамерен, за разлика от българския – свой, но враждебен. Там целият пласт от дребнави и злонамерени слухове се оказва невалиден и тя бива възприета сама по себе си, необременено и обективно – като жена и като поетеса. Пардоксално е, ако се примирим да бъде оценена другаде по-високо, отколкото в България, още повече четена не в оригинал, а в превод. Но и това се случва – достатъчно е да наложим фактите, което ще направя след малко.

Замислих се дали в българската литература е възможна метафората за таралежа и лисицата? Тя е формулирана от сър Исая Бърлин в едноименното му есе от 1958 г., посветено на Лев Толстой. Цитирайки стиха на древногръцкия поет Архилох: „Лисицата знае много неща; едно, но най-важното, знае таралежът“, Бърлин разделя литературните гении на две групи: „таралежи“, предвождани от Данте, и „лисици“, начело с Шекспир. „Таралеж“ е още Достоевски, а „лисица“ – Пушкин. Единствената дихотомия се наблюдава тъкмо при автора на „Ана Каренина“, или по-точно: „Толстой по природа е лисица, но с увереността, че е таралеж; неговите дарби и постижения са едно, а убежденията и собствените интерпретации на творчеството му – съвсем друго“ (Берлин 2001: 141). По тази логика бих оприличил Багряна на таралеж, който постоянно вземат за лисица: нейните дарби и постижения са едно, а интерпретациите на живота и творчеството ѝ – съвсем друго. През онзи период голямата част от писателите бързат да заявят (кои по-йезуитски, кои съвсем директно) предаността си към властващата идеология и олицетворяващите я вождове: Сталин, Червенков, Живков. Ще спомена най-знаковите: А. Геров, В. Петров, Б. Димитрова, Д. Габе; към тази компания гравитира и старият лисугер Хр. Радевски. В този смисъл у нас метафората се трансформира в метаморфоза: мимикрират всички, но едни намират начин да удържат и за „еженето“ си плащат висока цена, други се правят на умрели лисици и спасяват кожите си.

На този фон единствено „лисичият“ ход на Багряна не проработва. Съзнателно компромисната ѝ книга „Пет звезди“ е сочена като порицаващ пример за сервилността на авторката и готовността ѝ (римува се с „поетеса“) да бъде на всеки режим [...]. Но бих се обърнал към аудиторията: може ли някой да цитира по памет „соц“ стихотворение от тази сбирка? Или поне част от него? Например от „Гласът на Сталин“[1]? (Аз не съм в състояние, но затова пък мога да цитирам четиристишие от Геров, посветено на Т. Живков: „В теб има нещо от Левски, / в теб има нещо от Ботев / и моето сърце ръкоплеска / във името на живота“.) Други притурки към „уличаващото“ поведение на поетесата са откровено жълти, крайни и издевателски, но се поддържат с неистов хъс. Ще припомня само една: не стига, че имала безброй любовници, но и във всеки град на България криела поне по един ухажор. Ако това е скандално, бих попитал: коя съвременна поетеса може да произведе поне една любовна история? И кой днешен наш поет е прочут и като неудържим мачо? Камо ли пък да завърти роман с чужденка? Доста скопена ми изглежда братията... Но, като сме на темата. Подобна преднамерена натрапчивост демонстрират почти всички европейски автори от първата половина на ХХ век, при някои – французи, немци, англичани, руснаци – дори с откровен привкус на хомоеротика, има ги и у нас, но за никого другиго това не се оказва проблем, освен за Багряна. А в действителност любовното разкрепостяване е екстатичен (ексхибиционистичен) елемент от отстоявания в личния живот и артикулиран в поезията гестус на освободеност, неограниченост, на воюваща-за-себе-си воля, предхождаща сексуалната революция през 60-те и е концепт на модерната екзистенция, поведенчески код, за първи път превърщащ битието на поета, художника, музиканта, артиста в сюжет, протичащ в реално време. Далеч изоставащият в това отношение, но отмъстителен Далчев, също скрито иронично апострофира / заяжда Багряна: „Вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях“ („Камък“).

Всъщност, „Пет звезди“ започва да се изтъква като „компромат“ по-късно. С какво Багряна дразни?

Големият обрат в съдбата ѝ настъпва през 1962 г. На 14 януари във в. „Народна армия“ излиза известната статия на ген. Крум Радонов „За книгата „Срещи и разговори с Никола Вапцаров“. Коментира се текст на Георги Караславов, публикуван предишната година от „Български писател“. От тук нататък името на Вапцаров завинаги бива „пришито“ към биографията на Багряна и тезата, че едва ли не тя е основната виновница за издадената му смъртна присъда, макар да е пълен фалшификат, ще се утвърди като „неоспорима“ истина и в обществото ще се тиражира не само от масата, но и от голяма част от литературния „елит“. Нямам намерение да разнищвам подробно процеса срещу Вапцаров. Това вече е правено няколко пъти, а през 2012 г. излезе и самото досие на поета. Ще споделя отнасящото се до Багряна. Още повече, че с цялата тази кампания нито Вапцаров, нито поезията му, имат нещо общо: тя се разгаря 20 години след неговата гибел. (Мога с голямо съжаление да допусна, че ако е бил жив, това никога не би се случило и той първи би защитил своята свидетелка, която сам посочва.)

Както стана дума, Лиза създава литературния си авторитет преди 9 септември и то с три изключително приносни стихосбирки: „Вечната и святата“ (1927), „Звезда на моряка“ (1931) и „Сърце човешко“ (1936), въвеждащи нова експериментална поетика – и нейна, и за поезията ни оттогава – възходящо, дори в много отношения уникално и ненадминато (не казвам неповторено, тъй като един от епигоните ѝ е тъкмо Вапцаров). Три поредни години в началото на 40-те нейното име е сред номинациите за Нобел. Но за разлика от творбите на други автори, новата власт не намира в текстовете ѝ нищо, което безпроблемно да адаптира към своята изначално куха и плакатна идеологическа платформа. С мъртвите е далеч по-лесно; не е така с живите (тук включвам още Далчев, Лилиев, Фурнаджиев). В „правоверните“ стихове от „Пет звезди“ ясно личи, че поетесата отбива номер: това не е нейното мислене, не е нейният свят, тя просто трябва да оцелее и, както споделя в едно късно писмо, да спасява син царски офицер. Постепенно, тъй като не върви и съвсем да се премълчи, в конюнктурата попадат единствено няколко стихотворения от „Вечната и святата“ заради подражанията на народно-песенни мотиви, което и до днес остава единственото по-известно от авторката.

Съвсем накратко. На процеса от призованите свидетели: Константин Щъркелов, Елисавета Багряна и Таско Стоилков се явява само Багряна. Задават ѝ три въпроса (цитирам по непубликувания ѝ отговор, открит от актрисата Нона Йотова в архивите на баща ѝ, п-к Кръстьо Йотов Кръстев, бивш главен редактор на в. „Народна армия“, и отпечатан през 2015 г. в сборника „Обич безумна и свята“): „1. Познавате ли поет Никола Вапцаров? 2. Вие лично цените ли поезията му като художествено постижение? 3. Представлява ли тя принос в българската литература?“. На всички тях тя изрича „да“, както предварително е инструктирана от съда – да отговаря само с „да“ и „не“. Следва още един важен момент: „...откъм десния ъгъл в дъното на залата се чу глас – Вапцаров поиска от съда разрешение да ми зададе един въпрос. […] Въпросът на Вапцаров беше: – Има ли в моята поезия родолюбиви мотиви?

Отговорих по същия начин: – „ДА“!“

Писмото на Багряна е от 27 януари 1962. Позовавам се на него, тъй като показанията ѝ от досието на Вапцаров липсват. Приблизително по същото време опровержение пише и Бойка, но и то не излиза. Като право на отговор е дадена трибуна на официално засегнатата страна – Г. Караславов, чиято статия е поместена в същия вестник цели два месеца по-късно – на 18 март. Имайки предвид манталитета на комунистическата власт и пълното заглушаване на свободата на словото, е обяснимо, че на двете натопени жени не им е позволено да се защитят публично. С това навярно историята е трябвало да приключи, по-точно да се потули. Но без тяхното мнение в общественото пространство отеква подозрение за действителната им вина. В книгата си „Да се чете след смъртта ми“ Бойка споделя нещо любопитно: „Но когато бе прочетено заключителното обвинение срещу Кольо – Щъркелов се уплаши, а Т. Стоилков се измъкна, без да могат да му връчат призовка от съда. И двамата отказаха да свидетелстват за Кольо. Само Багряна има смелостта да каже няколко думи за него. Но по ирония на съдбата след 9.ІХ.1944 г., със съдействието на семейство Вапцарови, Борис и мама простиха на Щъркелов, повярваха на неговите сълзи и насочиха гнева на хората срещу Елисавета Багряна“ (124). Тези редове правят чест на съпругата на поета, но остава друг многозначителен момент: никъде, включително и в току-що цитираното, тя не напада, но и не защитава Багряна. И винаги отваря вратичка за подли съмнения. По въпроса мълчи, независимо че също е била в залата, и актрисата Иванка Димитрова, която умира през 2002 г. В този ред от мисли възникват поне още няколко съществени питания: кой е адвокатът на Вапцаров и каква е неговата роля в процеса, как е защитавал клиента си? Защо този човек е толкова неизвестен и никой не се интересува от него? Съответно – кой е адвокатът на Младен Исаев, успял да го отърве? Съвсем кратък детайл. Не формулира ли Вапцаров твърде двусмислено въпроса си към Багряна: „Има ли в моята поезия родолюбиви мотиви“? Ако под „родина“ съдът разбира България, което е и конституционно оправдано, то какъв български патриотизъм можем да намерим в „Моторни песни“? Там определено се визира не просто Македония (което би било нормално), но Македония в граници, предвиждани от Коминтерна. И Багряниното „да“ не е ли в този смисъл своеобразно лъжесвидетелство?

Изброявам само фактите. Убеден съм обаче, че никакъв Вапцаров и никакъв процес не са първопричината за този удар. Полуграмотната статия на Радонов също не е използвана веднага срещу поетесата, а след известно „опомняне“. Просто някой се сеща, че така Багряна може да бъде оклеветена и за целта е добре дошло да се използва новоканонизираната икона Вапцаров срещу една не само жива (във всякакъв смисъл) личност, но и продуктивна, с международна известност, поетеса. Извън съмнение е, че става дума за активно мероприятие на ДС с мълчаливото съгласие на СБП. В България няма поет, убит заради поезията му, но има поети, насилствено маргинализирани и премълчавани заради написаното от тях – и досега валидни и особено предпочитани форми на репресия. По-нататък голямото оръжие на Багряна, нейната непробиваема защитна броня, ще стане мълчанието. И още обстоятелства: през 1963 г. предстои нейният 70-годишен юбилей. Очаква се, че около него ще се разшуми. Според тогава действащия закон на Писателския съюз всеки член, навършил 50 години, може да публикува „Избрано“, а 70 и над 70-годишните – „Събрано“. Това е причината за 60-годишнината ѝ през 1953-та да излезе „Пет звезди“, а в поздравителен адрес до нея Вълко Червенков ѝ разрешава официално да преиздаде старите си неща, което се случва през 1957 г. („Избрани произведения“ с предговор от Блага Димитрова). През 63-та Багряна губи майка си и е силно потисната. Уязвима е и с контактите си в Словения – по-голямата част от приятелите ѝ са репресирани, някои убити от Титовите партизани още в края на войната, семействата им са подложени на преследване, а от Белград ѝ изпращат книга със стихотворения на току-що реабилитирания Раде Драинац. В края на 50-те пък тя дава сериозна заявка за връщане към голямата поезия отпреди войната с интимния „Боянски цикъл“. Но основният ѝ „гаф“ е посещението на ПЕН-конгреса в Бразилия през 1960-та. Няма защо да се съмняваме, че сянката на ДС е дишала във врата ѝ през формалната част от пътуването и я „изпуска“ в момента, в който тя решава да остане значително по-дълго от траенето на форума и гостува за две седмици на своя стар приятел Педро Русев в Бело Оризонте. Русев по тогавашната терминология е „невъзвращенец“ и това само по себе си е смъртен грях в очите на копоите на соца. Две години по-късно пък е написан „Бразилският цикъл“. През 1963 умира и Педро. (Да си припомним, че при гостуването си в България през октомври 2011 г. Дилма Русеф във всичките си официални изказвания цитира Багряна и това не направи никакво особено впечатление на медиите у нас.) Самата поетеса в анкетата с Иван Сарандев не споменава Русев, а говорейки за него, умело завоалира спомена си, като замества името му с това на Джон Добрев, служител в нашето посолство в Бразилия. Тя много добре знае в какво е „вината“ ѝ – не само гостува на политически емигрант, но на връщане остава и по-дълго в Париж. А с „бразилските“ си стихотворения си позволява не само лична, но и творческа свобода, за което е трябвало да бъде наказана.

И бива наказана. Може на някого да прозвучи пресилено, но убедено твърдя, че в този случай са видими почеркът и методологията не само на ДС, но и на неофициално действащото „македонско лоби“ срещу поетесата, разчистващо сметки с нея вече четвърт век след смъртта ѝ. Не само това. Заложници на нестихващия „Вапцаров гейт“ са както Багряна и съпругата на поета Бойка, така и автори, писали неортодоскално за него, като Марин Георгиев и Цвета Трифонова. Потърпевш от цялата афера по косвен начин е и самият Вапцаров. Поетиката му се формира под въздействието и със съучастието на поетиката на Багряна до степен, че понякога, четейки ги анонимно, ни е трудно да ги различим. Вярно е, че гласът на Багряна е заглушаван отчасти и затова – образите, внушавани ни като Вапцарови, до голяма степен са въведени от нея. Известно е, че единствената награда, която Вапцаров получава приживе, предизвиква огромна изненада, когато се разбира чие е стихотворението, защото комисията е убедена, че награждава Багряна. През 1937 г. сп. „Летец“ обявява анонимен конкурс за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет и Вапцаров го печели с „Романтика“ („Аз искам да напиша днес поема“), отпечатана в кн. 4–5 за 1936–37 на списанието, стр. 8.

Обещаните паралели.

„Багряна и Словения“ излезе в Любляна през 2011 г., посветена на 20-годишнината от смъртта на Лиза. Тя предизвика следните събития:

·               На 23 март 2011 г. – деня на Багрянината кончина – основните материали, непознати за българската публика, бяха представени на възпоменателна вечер в София (съвместно с Националния литературен музей).

·               През ноември 2011 г. по словенско предложение и под егидата на българското посолство в Любляна бе организирана научна конференция с дублиращ книгата наслов, в която взеха участие авторитетни учени филолози, изкуствоведи и архитекти, представители на писателската общност, на словенския ПЕН и др., добавили нови факти за основните събития и личности, включени в нашия текст.

·               През пролетта на 2012 г. ни потърси режисьорът Амир Муратович и сподели намерението си да снима документален филм за Изидор Цанкар, като за отправна точка в сценария използва разказаната от нас история. Година по-късно филмът вече бе факт. Неговото заглавие е „Люблянско утро, венецианска вечер“[2], продукция на Словенската национална телевизия, премиера – 10 октомври 2013.

·               На 24 февруари 2015 г. в Българския културен център „Дом Витгенщайн“ във Виена се състоя тържествената вечер: „Багряна и Цанкар – една 80-годишна история за поезия и любов“ по инициатива на словенския посланик в Австрия, д-р Андрей Рахтен, и с участието на нашето посолство и лично на посланик Елена Шекерлетова. Интервю и репортаж от събитието засне журналистът Бойко Василев и го излъчи в „Панорама“ по БНТ на 27 февруари 2015.

·               В главата „Стърмол“ от книгата описваме първата си среща с Петер Хрибар, племенник на зверски убитите от Титовите партизани в началото на 1944 г.  съпрузи Радо и Ксения Хрибар, собственици на замъка и покровители на Багряна (стр. 146). И изказваме следната мисъл: „Сподели ни [П. Хрибар – б. м., Л. Д.], че знае кой е убиецът, че лично е разговарял с него tête-à-tête и му е обещал до смъртта му да не разгласява името му. Наясно бе и с точната възстановка на събитието – къде, по какъв начин се е случило и защо. Колкото и още веднъж да преживяхме потреса от този сюжет, останахме удовлетворени, защото истината се знаеше и в лицето на Петер срещнахме човек, твърдо решен да направи всичко възможно, за да реабилитира чичо си не само на думи“. На 17 март 2015 г. Словенската национална телевизия излъчи репортаж, че тленните останки на двамата са открити.

·               На 22 май 2015 получих SMS със следното съдържание: „Пробите на ДНК се потвърдиха официално – Радо и Ксения са. Поздрави! Петер Хрибар“.

·               На 16 октомври 2015 по време на символичното погребение на съпрузите, организирано за роднините, на което едиствените други поканени бяхме аз и Людмила, Петер се приближи до нас и ни прошепна: „Изпълних обещанието си“.

·               На 29 октомври в Стърмол бе поставена паметна плоча на Радо и Ксения и на тържестеваната церемония президентът Борут Бахор поднесе от името на държавата извиненията си на роднините за необяснимото „убийство на словенци от словенци без никакви основателни причини“. Отново бяхме сред гостите. Това бе и официалната реабилитация на Радо и Ксения.

·               В края на юли 2015 в издателство „Младинска книга“ бе публикувана кореспонденцията между Изидор Цанкар и художника експресионист Вено Пилон. Съставител и редактор е Аленка Пухар.

·               В средата на април 2016 г. отново „Младинска книга“ издаде албума-монография на А. Пухар „Изидор Цанкър – майстор на здраво заплетените изречения“. И в двете книги има обширни цитати от „Багряна и Словения“.

·               На 7 октомври 2016 г. по повод 80-годишнината от излизането на стихосбирката „Сърце човешко“ в замъка Стърмол се състоя вечер под наслов „Пролог“ от Багряна“ с  участието на певицата Льоба Йенче и актьора Иван Петернел. Инициатор и организатор бе Културен клуб „Либерус“ в Церкле.

·               На 25 юли 2017 г. по време на държавно посещение в Словения президентът Росен Плевнелиев заедно с президента Борут Пахор откриха пейка на приятелството в град Медводе и паметна плоча на Елисавета Багряна.

·               На 25 април 2018 в библиотеката в Медводе се състоя вечер, посветена на 125-годишнината от смъртта на поетесата.

Така изложена, хрониката може да се назове и „Словения след Багряна“.

 Съответно. „Багряна и Словения“ излезе на български през 2013 г. и бе посветена на 120-годишнината от рождението на поетесата. Освен премиерата ѝ в СУ на 30 януари 2014, на която говори писателката Теодора Димова, не последва нищо. Вместо това се случиха две други събития:

·               На 14 януари 2013 г. в кино „Одеон“ се състоя премиерата на „Пет разказа за един разстрел“. Документален филм за Вапцаров. Сценарий Ивайла Александрова, Режисьор Костадин Бонев. България 2013, 84`. В него е отделено скромно внимание на Багряниното участие в процеса. Ето какво се казва:

55.35``–57.01`` „От призованите свидетели на защитата на Никола Вапцаров се явяват единствено художникът Константин Щъркелов и поетесата Елисавета Багряна. И двамата са притискани от обвинението да променят показанията си. Щъркелов го прави и години наред ще търси прошка от майката на Вапцаров. […] За разлика от другите призовани свидетели поетесата Елисавета Багряна има куража да се яви на процеса. Но там практически не проронва и дума. Кимването ѝ с глава и до днес е обект на жлъчни коментари. Но каквото и да беше казала Багряна, според ЗЗД показанията ѝ не биха имали никаква стойност за крайното решение на съда.“

Думите, изречени зад кадър, трябва да внушат обективност и дистанцирано възстановяване на истината „без маска и без грим“. Но нищо от казаното не отговаря на истината: Щъркелов не се явява в съда и в този смисъл никой не го притиска да промени показанията си, защото той не дава такива. Багряна „проронва“ една дума, но три пъти. Тази дума, а не кимване (никой съд в света не приема жестомиика), е „да“ в полза на обвиняемия. Филмът събра огромна аудитория, но възможността въпросът да бъде изчистен, бе пропиляна; напротив, за пореден път се преповториха фалшификатите. Останахме с впечатление, че авторите силно се съмняват в невинността на поетесата, макар да се отнасят с „великодушие“ към постъпката ѝ. Да припомня: Багряна не е някаква незначителна личност, попълваща процедурно изискване. Тя е сред най-авторитетните български литератори и мнението ѝ би натежало сериозно. Неслучайно Матей Вълев и Борис Ангелушев я молят специално да се яви, дори ѝ намират екземпляр от „Моторни песни“, с какъвто тя не разполага. Още повече, че самият Вапцаров пожелава тя да бъде негов свидетел и писмено излага мотивите си за това. Във филма бяха показани много документи, някои от които труднодостъпни. Къде е този документ? Защо не е публичен? И докато поетесата едва в нощта преди делото се запознава за първи път с поезията на Вапцаров, той е имал и трите нейни стихосбирки, които непрекъснато е препрочитал и е цитирал наизуст отделни стихове от тях.

·               На 15 декември 2013 г. в Народния театър „Иван Вазов“ се състоя премиерата на „Две“ – пиеса от Таня Шахова, в която главни героини са Багряна (изпълнена от Мария Каварджикова) и Дора Габе (пресъздадена от Бойка Велкова). Постановката е на Юрий Дачев. И в този текст е засегнат проблемът „Вапцаров“. Ето как (цитирам по: Шахова 2017: 80–81, курсивът е мой – Л. Д.):

 „ЕЛИСАВЕТА: Останете, моля ви. Това трябва да се знае! Става дума за статия от 14 февруари от генерал-майор Крум Радонов, този... човек е написал: Вапцаров е поддържал пред съда, че той се е борил като патриот и поет. Тя като специалист – тоест аз – е трябвало да свидетелства има ли поетически талант и патриотически елементи в поезията на Вапцаров. Но за да не се очертаели бръчките, които грозели лицето ѝ, тя – тоест аз – без да отваря уста, само с кимване е отговорила – НЕ! По същия начин е отговорила, когато Вапцаров ѝ задал пряк въпрос – има ли в неговата поезия любов към родината. Клевета, клевета – тази клевета ще ме преследва и след като умра. Младен Исаев е единственият, който може да каже истината, но се е свил и покрил. Аз излязох като негова свидетелка – него да отърва от разстрела и успях! Как да спася това момче Вапцаров – срещу него имаше веществени доказателства за тероризъм – динамит, пари. Хванати са у братчето му Борис, но Вапцаров поел цялата вина! Явихме се в задушен ден, цял ден чаках права в жегата... Председателят предупреди, че не иска подробни отговори и обяснения... Да отговаряме само с ДА и НЕ! Съдебното дело беше формално... Съдът не е искал да се разкриват близките отношения на Цар Борис със семейството на Вапцаров – когато е ходил на Пирин, царят е отсядал у тях... Той не можа да го спаси, та аз ли?! Когато ме разпитваха на процеса, може да съм кимнала не по български... не могат да ме обвиняват и да ме изкарват убийца на Вапцаров, без да проверят как стоят нещата... Младен постъпва много нечестно, за мен той си остава нечестен човек...“

В дългата реплика прави впечатление, че цитатът от статията на Радонов е дословен и пунктуален, което иде да подскаже, че след много години в спонтатен разговор Багряна помни написаното там дума по дума, тоест тя е не просто обсебена, но и фиксирана върху тази клевета и не може да мисли за нищо друго. Очертан е мним, лъжлив, непочиващ на никакви доказателства параноичен психопрофил на поетесата. Засягат се въпроси, по които авторката е откровено некомпетентна („позовава“ се на конвенцията от слухове и измислици), не е проучила подробностите през сериозните документи и архивите, или просто не е искала да се задълбочава, и за пореден път насажда неприязън към Багряна под благовидната маска на нейна (само)защита.

Лошото е, че ние като общество сякаш привикнахме тя да бъде виновна и не искаме да я признаем за невинна. Но, пренебрегвайки единствената си световна поетеса, българската култура доброволно и съзнателно неглижира себе си.

 ·               Филмът на Амир Муратович за Изидор Цанкар, въпреки обещанията, не се излъчи по БНТ. Затова пък клип на фолк дивата Антонина в края на май 2018 по Вапцаровото „Прощално“ моментално предизвика дискусия, порицание и заклеймяване в медиите, след което бе свален от мрежата.

·               Не секват и периодичните сензационни публикации за Багряна в жълтата преса.

·               Събрани съчинения на Багряна няма, не се и задават.

Какво правим?

 Литература:

 Багряна 1953. Батряна, Елисавета. Пет звезди. С. Български писател.

Бърлин 2001. Берлин, И. Еж и лисица. Об исторических взглядах Л. Н. Толстого. Вопросы литературы, № 4, 5.

Вапцарова 2009. Вапцарова, Бойка. Да се чете след смъртта ми... Ръкописи. Писма. Документи. С. Захарий Стоянов, Касиопея Б. Д.

Малинова-Димитрова, Димитров 2013. Малинова-Димитрова, Людмила, Людмил Димитров. Багряна и Словения. Документално изследване. С. Факел

Мориц 2007. Мориц, Юна. Двоен портрет. Съставителство и превод от руски Людмил Димитров. С. УИ „Св. Климент Охридски“.

Обич 2015. Обич безумна и свята. С. Персей.

Шахова 2017. Шахова, Таня. Две. В: Едно. Две. Три. Пиеси. С. Black Flamingo Publishing.