Рождество Христово не е дата

22.12.2018

от Елена Пеева - Никифоридис

  Разказът е включен в антологията на българските писатели, които живеят извън страната . Изд. SATORI CO-," Българското слово на литературния глобус".

                   Аз изповядам религията на любовта,

                   по който и път да минат камилите.

                   Любовта е моята Религия и моята Вяра .

                                          Ибн ал- Араби

   За Исус и Мохамед знаех още от дете.  Моята баба живееше в едно родопско градче и къщата и имаше общ двор с тази на ходжата бай  Мехмед и леля Фериде. Религиите им бяха различни, но имаха общ език.   Пенсията на баба беше малка и тя си изкарваше по някой и друг лев допълнително, като продаваше в черквата свещи, месеше нафора, а понякога даже биеше и камбаната.  Баба беше просветена жена. Не се опитваше да промени света около нея по своя ум, а знаеше как да живее  в разбирателство  с черквата от едната страна и бай Мехмед ходжата, от другата страна. Често вечер тя ме водеше в помашката му къща. Фереджетата на жените, насядали около запаления оджак, светеха от белота, а одаята, грейнала от алените халища, миришеше на сено, печен хляб  и сапун. В тази къща Корана се уважаваше и спазваше, въпреки че никой не го беше чел, дори и ходжата, защото не знаеха турски. На какъв език са разговаряли бай Мехмед  и Аллах, само те двамата си знаеха.    Върху малката кръгла софра имаше наредени филджанчета с димящо турско кафе, локум и сушени плодове.  Събираха се там комшиите за мохабет - кадъните с шарени шалвари и фереджета, а баба с вдовишка шамия и ръчно тъкана, пъстра престилка.  Разговорите се водеха около умрешките, годежите, празниците, но най - вече се говореше за Библията, христянството, Мохамед и Корана. Не споряха, а разказваха словомъдрено. Баба знаеше най - важното от Библията наизуст, а бай Мехмед сравняваше християнските притчи с тези от Корана.   Ние, децата, ги слушахме сгушени в ъгъла на миндера и се мъчихме да си представим що е Бог. Всичко, което знам за двете религии е от тези незабравими вечери при бай Мехмед и леля Фериде. Научиха ме на търпимост към вярата на другия. Накрая на вечерта бай  Мехмед поставяше Библията и Корана една до друга  на поличката над оджака, до кехлибарената му броеница  и казваше молитвата.   Харесваше ми да  гледам как всички се кланят и си мият лицето с длани, без вода. Ние с баба това не го правехме. След като се приберяхме в къщи, заставахме пред иконата на нашия Бог Исус, със запаленото кандило  пред нея, и казвахме “ Отче наш “. Веднъж, вместо да се прекръстя  накрая, аз си “ измих “ лицето с длани. Баба ми издърпа ухото и ме накара да коленича пред иконата, да помоля за прошка и да обещая, че никога няма да се подигравам, а ще уважавам и другите богове. Така от нея разбрах, че освен Исус и Мохамед има още богове,  за  които ми предстоеше тепърва да науча. В онези години на моето детство за  Господ се говореше най вече по празници. Помаците ни носеха по байрам баклава и шекерчета, а ние с баба по  Великден ги тачихме с козунак и шарени яйца. И едните и другите приемаха даровете с думите: “ Аллах да ви помага “,  или “ Господ здраве да ви дава “. Тогава,   с моята детска фантазия си мислих, че Исус и Мохамед са нещо като братя и заедно вършат някакви чудеса. Така моят ум остана отворен и за други религии и богоучения, в които по - късно щях да намирам по нещо, което ми липсва, но без да отричам вярата в моя  Бог. Докосвайки се до тях осъзнах, че човек се ражда в определена духовна среда,  според целта на този живот. Научих още, че когато познаваме в какво вярват и другите хора, ние разбираме, че съдбата на отделния човек и на цялото човечество се пише от ръката на един и същ Бог.  Всеки човек, след като го е създал  Творецът, има право на свободен избор и от това,  какво е избрал, зависи неговият разговор с Бога.

    А как се разговаря  с Бог, който никога не си виждал?  Елиф Шафак пише че: “ Никой не е продължил да живее, след като Го е видял и никой не е умрял, след като  Го е видял. “   Как да обичаш някого, който не познаваш и как можеш да опознаеш нещо, което не обичаш?  Църквата възпитава да вярваме, но не и да мислим за Него, а  Той е преди всичко любов. “ Историята на любовта –  казва Руми – трябва да чуем от самата любов, защото тя е няма и говоряща едновремено.”  Докато човек не разбере всемогъществото на тази любов, винаги ще си мисли, че не Бог, а той е авторът на нещо. С Бог се разговаря с езика на любовта чрез молитвата, дервишите пък се въртят в кръг, за да се свържат с Него, на изток медитират и повтарят мантри, други изричат деветдесет и деветте имена на Аллах – все разговори със  Създателя.  Кой е най - правилният начин е загадка.

    Преди години  пътувах в  Македония и в страни от пътя  зърнах  малка черква.   На двора, под сянката на един орех, седеше старица и плетеше: “ Добър ден!  – поздравих аз.  Дал ти Бог добро! – отговори тя. За тово добро искам за запаля свещ и да се помоля- рекох - ама гледам вратата е заключена. “ Жената остави плетката и извади голям, стар ключ, който висеше на кръста и  с превързана връв. С лекота отвори старата порта и влезе преди мен да запали кандилото.  Вътре, върху наредените стари столове, лежаха ръчно изплетени, шарени възглавнички.   Всяка мома от селото, щом се задомяла, имала право на свой стол със  постелка до края на земните си дни. Старата жена сега позакърпвала своята, че доста време минало откакто била булка и не било прилично на тази възраст да плете нова. Захванахме благ разговор на българо – македоски диалект. Тогава тя ми каза и за молитвата: “ Ни знам, керко, за што си дошла да се помолиш оддалеко, но от мен едно да знаеш: Не жали се на Господ, колку да ти е тежко. Што и да ти се случува, се е од  Него. Много грижи си има Той, бидейки ние лугето сме неблагодарни. Не му создавай нови тревоги. Той най - добро знае од кое, колко да ти даде. Не ке Той ум да му даваш.   Понекогаш ке ти прати и нешто, што не ти е по срце, но така Той доживува благадарността  ни. Той е наш Отец и сето от Него е за добро, а ние не секогаш го разбираме. Помоли се само да ти даде Неговата льубав. Ништо друго на нас народот не ни треба. Кога Господ те сака, лошо нема да ти испрати.  Само льубов сакай и той си знае работата. Господ е тоа! “   И всичко това беше изречено на благ, балкански говор, в който разпознавах отдавна забравени думи от езика на моята баба. Стана ми хубаво и затова повярвах. Оттогава молитвите ми са кратки: “ Боже, дари ме с любовта си според Твоята воля.

  “ Той си знае, колко ни се полага “ – беше казала баба Сава от село Глобочица.

Два дни преди Рождество аз и съпругът ми сме в Щатите. Заедно с нашите домакини сме си ангажирали две нощувки в  православен гръцки манастир. След празника ще гостуваме на други приятели в Лас Вегас. Манастирът се намираше насред пустинята, където монасите, върху сухата пясъчна почва, са създали истинска райска градина. Посрещнаха ни в приемната двама млади свещеника, които говореха отлично гръцки, но със силен американски акцент. Приели били доброволно православието. За нас,  жените, извадиха от един дървен сандък дълки, широки поли и голями мъжки ризи. Казаха ни, че за да ни пуснат в манастира трябва да облечем тези дрехи и да си покрием главите с шалове, които също ни дадоха.  Имах чувството, че целта беше да ни скрият от погледа на Господ.  Моята приятелка е рускиня и силно вярваща, но  не в преобличането, а в любовта на Господ.  Съпругът и е евреин по произход и атеист. Израстнал в Русия, когато да си вярващ евреин е било  престъпление. В Америка той живееше сред еврейската общност, спазваше еврейските обичаи без страст, защото не знаеше нито идиш, нито иврит и не можеше дасе докосне до сърцевината на религията на дедите си.  Понеже ги уважаваше, съблюдаваше някои традиции и приемаше нещата такива, каквито са.  Нямаше нищо против да бъде с нас, в православен храм на Рождество. Заедно с нощувката имахме и платена вечеря. Любопитна бях дя видя  как се спазват постите в тази света обител.   Кой е свързал Коледа с прасета и пуйки, аз не знам. Но има и още по  страшно – седемте постни ястия. Тежко ти, ако не си смогнал да ги приготвиш за Бъдни вечер: “ Ама това е непростим грях. Обезателно броят им да е седем, иначе ще ти се случи нещастие!”. Вместо да се радвам на празника, аз започвам да се притеснявам и да чакам коледното наказание. Броят на постните кулинарства нарастваше през няколко години -  ставаха девет, единадесет . . .  По едно време спрях да се интересувам. Спомням си пак за баба и вечерята на Бъдни вечер при нея.  Тя не постеше, а беше вярваща.  Вярваше в изконното добро начало на празника. От нея знам, че коледната вечеря трябва да е скромна, а не само постна: “ Бобец, ушаф и  Христова питка стигат – казваше тя.  Ако наредим повече ястия  на софрата, та макар и постни, не сме богоугодни, а чревоугодни.    Тези, които се мислят за богопомазани, сядат на коледни трапези  - от едната страна са те, господарите, а от другата – раята. Трапезата изисква понякога и трон, а на софрата той не приляга.  Около нея всички са равни. Както земята е кръгла и свързва своите човеци, така и софрата събира около себе си цялата рода.  Тя е по - благочестива и не обижда Господа.“ Ето, така баба ми си обясняваше света около нея и нямаше никакви противоречия. 

    Не ни беше писано да   вкусим от манастирската вечеря. Единият свещеник ни попита, дали всички сме православни. “ Не - казах аз - нашият приятел е евреин.” “ О, той за съжаление не може да седне заедна с нас на  трапезата. Ще вечеря сам, след като ние приключим.  “  “ Абе къде е сега баба ми – помислих си аз - да му издърпа ушите на тоз новоизлюпен американски православник, или  да го удари през устата? “ Свалихме декорациите от нас и казахме, че си тръгваме. Свещениците сигурно си помислиха, че ще си вземем парите обратно и с фалшива загриженост ни предложиха да останем  поне за празничната литургия, която започваше след малко.  Тогава си спомних за ходжата бай  Мехмед и му казах: “ Отче, от тридесет години живея в Гърция и  слушам светите текстове на гръцки език. Той ми дава възможността да усещам вибрациите на божието слово.  Вашият  акцент ще ме държи далеч от това изживяване  и най - вече  в надпреварата за Бог не трябва да губим човещината си. Довиждане!“. Между измислените канони и ритуали, които все повече изпълват свободното пространство на храмовете, ние избрахме уважението към приятеля ни, защото Господ е преди всичко любов.  Светите места и светите хора винаги съдържат потенциала да разочароват.

   Пристигнахме в Лас Вегас ден преди  Коледа.  Тук имаше всичко, от което тя не се нуждаеше – светлини, реклами, шум, музика, хазарт и много народ, за който този ден не значеше нищо.  Гостувахме на приятели евреи, за които  Рождество не беше празник. Бяхме трима православни и трима евреи.   Аз се заех да меся питката с парата, докато пуйката се печеше.  Вечерта запалихме свещ пред иконката, която нося винаги със себе си и казахме “ Отче, наш “ на три езика – руски, български и гръцки. Разчупих топлия хляб и раздадох на всеки по парче.  Парата се показа от  парчето, наречено за къщата на домакините  и Бъдни вечер стана празник за всички.  Знаехме, че на този ден не се е родил Христос, знаехме  кога, какво  и защо се е случило и  как се е превърнало в мит за християнството.  Ние не можем да избягяме от родната си митология.  Не е редно.  Митът е в нас, все едно дали го искаме. Задачата ни е да го превърнем в красноречие и както казваше баба, всичко, което разказваме за  Бог, винаги да завършва с добра дума, защото човекът нея ще запомни.  “Тя, добрата дума, се възнася до небето,  Господ я благославя и тогава тя кацва на някоя звезда. Когато на човек му е тежко – продължаваше баба - звездата сама ще слезне да му остави добрата дума в съня, за утеха. За лошите приказки няма звезди. Човек вижда толкова звезди, колкото добри думи носи в душата си.  Ако помни лошите думи, забравя да погледне към небето и звездите.   Сляп е за тях.  Те не са му другари в мъката и тогава човек си мисли, че Бог го е забравил и изоставил. “

    Митът за Рождество Христово  не е лъжа, а история, която ни помага да си проправим път през трънака, наречен живот.”  Животът – по думите на Т. Елиът – е едно пътешествие без разстояние.   Той има за цел да роди един Бог, който да е заложен в нас”.  Това чудо се случва на Бъдни вечер.  Рождество  Христово не е ден или дата, а усещане за любов и вечност.

 Солун , 2018

Елена Пеева - Никифоридис