Тичайки с Рудолф

22.12.2018

Коледен разказ от Христос Хартомацидис

     Толкова малко дни оставаха до Рождество, а толкова далеч бе истинският празник! Студеният вятър подмяташе светещите гирлянди по балконите. От площада идваха на вълни шумове и глъч. Чуваха се откъси от коледни песни и детски хорове. Липсваше обаче радостното оживление, очакването за нещо светло и истинско.  И може би за това се бяха стекли толкова много хора на вечерния маратон. За да могат всички заедно да превъзмогнат  чувството за изоставеност, мрачната, напластяваща се тъга.

   Някои бяха довели и децата си с колички, други – домашните  любимци облечени и те като Дядо Коледа с червени, мъхнати шапки и одежди. Навалицата бе  необичайна, но хората добронамерени и радушни. Над множеството кръжеше  дрон и зелените му и червени светлинки  примигваха весело. Хеликоптерчето се спускаше ниско за по- близки кадри, после внезапно се издигаше нагоре за да възвиси погледи и души към необятното, където странно осветените гларуси се носеха плавно в нощното небе на града. Близо до тонколоните вибрациите на басите блъскаха болезнено направо върху сърцата. Пускаха познати хитове и момичетата от компанията са забаляваха. Правеха селфи. Някои даже изпращаха на живо кадри, как танцуват всичките красиви и засмяни. И Марина се снима нахлупила калпака на Дядо Коледа. От долу се спускаха русите ѝ кичури. Бе естествено руса и затова трябваше да се виждат косите ѝ  за да впечатляват!

   Най-сетне дадоха сигнала за старт. Огромната човешка маса сякаш изтръпнала залитна напред. Бе обаче невъзможно да се тича. Участниците се блъскаха нетърпеливо. Полека лека множеството се разреди и Марина  вече можеше да потегли.

   - Чао, момичета! Ще се видим на финала! – обяви на приятелките си.

   -  Ама няма ли да бъдем заедно? – я попитаха те.

   Предпочиташе да се уедини. Обикновенно  по това време я  хващаше предпразничната меланхолия -  Малката кибритопродавачка, бедните,  бездомните... „Всички унизени и оскърбени” както я занасяха. За всички се тревожеше. Никой не можеше да убегне от огромните ѝ запаси на загриженост и нежност. Но наред с  проблемите на обществото, от тъмните ъгли избиваше самотата. Нейната самота!  А цялата празнична атмосфера не спомагаше никак за да я превъзмогне.  По екраните току показваха щастливи двойки сред заснежени пейзажи. Пускаха „Last Christmas”, „Коледа за влюбени”и други подобни хитове. Чувството я задавяше и Марина трябваше да преглъща и да се самоуспокоява, че ОК, нещата ще се променят. Всичко щеше да се оправи с времето и тя щеше да намери подходящия човек, но времето минаваше, почти завършваше следването, и нищо не се случваше. Имаше разбира се момчета в обкръжението ѝ, но не се бе случило онова,  разтърсващото,  възторжения трепет, на който щеше да откликне...  Приятелките ѝ почти на сила я бяха довели на маратона. „Предпочиташ да стоиш сама и да  тъгуваш ли?” – ѝ казаха. С хиляди молби я заведоха , а сга се чудеше как да избяга от тях за да  се уедини. И ако проронеше някоя сълза, щеше да е в тъмното и никой нямаше да я забележи, или щяха да  си помислят, че е от студеното…

   И тогава го съзря! По-точно той  пръв я видя. Носеше смешна шапка с платнени рога на елен, точно като на еленчето Рудолф, със светещия нос. Младежът я приближи и попита свенливо:

   - Искаш ли да тичаме заедно?

   - Да, защо не.

   - Само малко по-бавно, за да можем да си приказваме без да се задъхваме.

   - Толкова ли лесно се задъхваш? – го подкачи тя.

   - Е, пуша от време не време по някоя цигарка, за това.

   -  А аз си мислех, че си без недостатъци,  идеален! – усмихна се закачливо Марина, защото наистина  бе Идеален! Само шапката му бе малко смешна, ама нищо. От нея се спускаха същите руси  кичури като нейните. И имаше същите сини очи! Бе страшно висок - почти два метра, атлет с широки рамене. Носеше спортен клин – синтетично трико, плътно по силните крака и така приличаше на балетист, и по-точно на принца от „Лебедово езеро”!!!  Трябваше обаче първо да се запознаят и това стана съвсем непринудено:

   - Казвам се Андреас.

   - Марина. – и веднага побърза да го подпита: - А защо не тичаш с момичето си? -  сигурно не бе до там дискретно, но  искаше да узнае всичко за него.

    -  Ами... нямам си момиче! – отговори той и въздъхна уж драматично!

    - От института по физкултура ли си? Понеже изглеждаш трениран.

     - Не, от правния факултет. -  и БЪДЕЩ АДВОКАТ ЗНАЧИ !!! – А ти?

    - Филология.

     - И аз исках филология, но нашите настояваха за право. Повече ме тегли литературата.

      По-добре адвокат, разбира се! – отсече в себе си категорично и вече се чудеше как можа всичко да ѝ се нареди толкова хубаво. И като си помисли само, че  не искаше изобщо да дойде на маратона. Вече не тичаха. Бяха изостанали от другите. Може и да се бяха отклонили от маршрута. Разговаряха безгрижно. И точно когато се канеше да му отвори приказка за поезията, видяха нещо, което ги разтърси. Някакъв грубиян, най-вероятно пиян влачеше за ухото едно циганче.

   - Пусни ме, бе чичо!  - приплакваше детето.

   - А ти защо открадна украшението  от елхата! – гневеше се другият. После съвсем се разбесня. Грабна цигането и го напъха в контейнера за боклуци. -  Там ти е мястото, мръснико! –  му кресна, а то не смееше да си подаде главата.

   За някакви секунди останаха безмълвни. Бе абсолютно нереално! Струваше им се  невероятно, че се случва всичко това! После Марина избухна:

   - Ама как може такова нещо!

   - Тебе какво те засяга? Да не ти е роднина? – ѝ се сопна грубиянът. В гласа му  имаше предизвикателство, чувството за безнаказаност. Е, Марина повече не можеше да издържи:

    - Голям си кретен, значи!- извика спонтанно. Обикновенно я беше страх от разни такива бабаити. Нямаха проблем да шамаросат жена. Но страхът ѝ дойде малко след това, когато осъзна какво бе казала. Тогава усети бученето на пулса в гърлото си.

   - Какво каза, мори! – наежи се пияният но не посмя да продължи. Пред него се бе изправил новият ѝ познт. – Ти пък що се мешаш? – изръмжа грубиянът. Замахна внезапно и ако Андреас не се бе отдръпнал в послединя момент, сигурно щеше да  получи юмрук в лицето. Едва го избягна. Не се уплаши обаче. С  едно бързо движение хвана другия за китката и му  огъна ръката. После с лекота го тръшна на земята.

   - Пусни ме, бе! -  проплака бабаитът.

    Андреас го гледаше сурово:

   - Друг път да внимаваш като разговаряш с дама! – Марина вече го дърпаше за ръкава. Не искаше да продължи разправията. – А сега чупка! – разхлаби хватката си младежът.

   Дебеланкото се изправи бавно и се отдалечи мърморейки.

   - Чувам те! - подвикна му бъдещият юрист.  После  отиде към контейнера. От вътре  се показа цигането. Гледаше възторжено:

     - Ама знаеш карате, бе чичо!

    Андреас му помогна да се измъкне и малкият се вкопчи в него. После Марина му подари един диетичен шоколад. Носеше го със себе си за кроса. Андреас пък му даде пет евро. Но всичко това се оказа недостатъчно за малкия:

   - Дай ми и рогата, чичо!

   - Ааа, ама  голяма си напаст! – въздъхна той. После свали шапката си. Тогава можа да види ушите му, които до сега бяха  скрити. Впечатли я, че са някак странно заострени...  Циганчето грабна шапката  и веднага  я нахлузи. Очите му блестяха, а носът му бе почервенял от студа. Поклати грациозно глава и  избяга подтичвайки като малко еленче. Марина обаче зяпаше Андреас. Заострените му уши!

   - Да малко съм като... караконджо! -  изпревари я той. Бе хванал погледа ѝ и се смееше.

   Всичко това изглеждаше невероятно! Ако започнеше да вали сняг щеше да заприлича на коледна приказка. Но в мислите си Марина бе отишла  далеч напред. Вече се унасяше в блянове:

   Ако -  примерно казано... Ако все пак потръгнеха нещата с младежа. Ако стигнеха до там, че да имат заедно деца, те до едно щяха да бъдат руси със сини очи. Щяха обаче да имат и странни, заострени уши, като неговите! И въобще, щяха да бъдат щуро и весело семейство караконджоли! Първо обаче трябваше да ги научи да вършат само добри дела. Да помагат на бедните, на  бездомните, На всички  унизени и оскърбени!

   Марина спонтанно се разсмя:

   - Харесват ми караконджолите! – му каза и склони нежно глава на рамото му. И тогава въпреки предвижданията на метеоролозите, от осветеното вечерно небе заваля сняг. В началото  ръсеше едва едва, а после взе да сипе все по-силно и гъсто. Между снежинките се мъчеше да премине дронът със  своите зелени и червени светлинки, като въздушен снегорин, проправящ път за Дядо Коледа.

Превод от гръцки: авторът