- Г-н Милчев, не се ли превърна Коледа от един хубав и семеен празник в надпревара за доказване на обич, чрез предмети. Както казват, гледа се под елхата да има Apple, SWAROVSKI, Dior, GUCCI, CHANEL?

- Коледа най-първо е звезда, която се движи. Звезда, която спира над новородения Спасител и след която вървят мъдреците на света – влъхвите. Коледа е нещо високо, но е и слама в яслите, овчари, които идват в пещерата, и Светото семейство – Исус, Мария и Йосиф.
Коледа е семеен празник, защото е празник напред във времето. Не до Второто пришествие, а до края на надеждата – ако надеждата може да има край.
Няма да скрия, че сега думата Коледа, моля да бъда простен за резкия завой на думите, в моето съзнание се доближава до думата кич. Кич не толкова в цветовете, рекламите, фалшивите превъплъщения и лицемерната добродетел, а кич в нагласата за този празник. „Тихата и свята нощ“ не е и не може да бъде МОЛ, от тавана на който висят кутии за подаръци, по-големи от къщи. „Тихата и свята нощ“ не може да бъдат печените прасенца пред Плиска и тази вихрушка от тежки прахови частици на печалбата, на парите и мимолетния лукс. Коледа е елха високо в планината, а не елха на производители на колбаси, при които суджуците са на върха.
Сега искам да кажа нещо, струва ми се, много важно. Освен ново начало, ново летоброене и ново упование, Коледа е и мяра, мярка и хармония.
Като дете веднъж вкъщи украсявахме елха. Нямахме много играчки и майка ми, която беше медицинска сестра, донесе памук от болницата. Отрупахме клоните на елхата с памук, сякаш я беше навалял тежък сняг. Когато накрая запалихме бенгалския огън, елхата лумна и изгоря. Помня колко уплашени бяха всички и колко много плаках аз. Бяхме преминали мярата – прекалили бяхме с памука и снега.
Сега мярата е премината с друго – под елхите камъните Сваровски са единствените камъни, които богатите искат да бъдат хвърлени в техните градини. А Армани и Гучи са „притихнали“ в очакване на чудото. Времената са други, разбира се, но мярата е непоправимо разрушена. Ние станахме граждани на света, но първите християни са живеели със съзнанието, че са небесни граждани.

 - В спомените ли останаха годините, когато българската Коледа миришеше на баклава, баница с тиква, боб и топъл хляб? Вашите ученици как посрещат Коледа?

 Като сложим една след друга думите хляб, баклава, баница с тиква, боб, в моето съзнание изниква една ниска кръгла маса, която наричахме паралия. Тези най-прости на пръв поглед храни са всъщност онзи кръг, който държи хората, хванати за ръце, близко един до друг. За нас, обикновените хора, Тайната вечеря е винаги, когато можеш да кажеш на човека до теб: „Хубаво ми е да ти подам парче хляб и ми е сладко, че ще изпиеш с мене глътка вино.“ Храната на такава трапеза не е за наяждане. Тя е, за да се погледнем в очите и да си кажем думи, които означават повече, отколкото означават. Нашият човешки завет е да се обичаме така, че да можем да се гледаме в очите. Повече от година вече не съм в училище и не знам как точно учениците ми ще посрещнат тази Коледа, но обикновено те много се радват, че няма да учат и непрекъснато си мислят колко голямо щастие е това – да има сняг и да няма училище.

 - Вицепремиерът Томислав Дончев поиска промяна в Конституцията, която да разпише, че основното образование в България трябва да е задължително. Какво да очакваме през новата 2019 г.

- Томислав Дончев е умен мъж, но не разбира от образование, той разбира от политически ходове. Някак много патриархално и загрижено звучи образованието да бъде задължително. То и сега е задължително, винаги е било задължително. Работата е в това, че ако някога се гледаше кой не ходи на училище, сега в определени райони на България се гледа дали ще отиде някой ученик в училище. Томислав Дончев е наясно, че само по себе си ходенето на училище и неговата задължителност са нищо. Късно е, много е късно, след като бяха закрити училища, разрушени системи и традиции, да се плаче с лицемерни сълзи и уж да се вземат мерки. Ще го кажа направо и ясно – определени етноси не ходят на училище, това не ги интересува и не им е никаква цел.
Когато попитах един приятел на баща ми – цигански барон от красив планински град, какво ще учи внукът му след седми клас, той абсолютно не разбра въпроса ми, започна да се смее и да гледа през прозореца към мерцедеса си. Драмата е, че образованието не само че не е ценност, не само не е път към успех, а в немалко случаи е обект на подигравки. За какво задължително образование трябва да говорим, като вузовете вече станаха задължителни. Влиза се или без изпити, или с двойки и тройки и там вече наистина дипломите са станали задължителни. Работата напълно е изпусната и никаква промяна в Конституцията няма да помогне.

- Как ще коментирате променената концепция на съдържанието по българска литература в гимназията. В едно интервю казвате, че в отпадането на фейлетоните на Ботев и Алеко от учебната програма има политически оттенък.

- Това, което съм казал преди, го мисля и сега – промените са конюнктурни и силно политизирани. Всичките ми надежди, че с политизацията в обучението по литература е свършено, се оказаха напразни. Отпадането на фейлетоните на Ботев е, за да не се дразни ДПС и за да се угоди на някои всевдоисторически твърдения за турското робство, а фейлетоните на Алеко отпадат, защото в тях управляващите от последните трийсет години виждат собствените си озъбени, алчни и окаяни физиономии. Виждат същността си. И което е още по-страшно – не самите политици правят тези промени – те никога не са чели фейлетоните нито на Ботев, нито на Алеко, нито могат да ги разберат. Тук се престарават тези, които пишат програмите, които искат да бъдат забелязани и с това подсигуряват научните си и административни кариери. Слагат се хората, подмазват се и очакват повишение.

 - Продължавате ли да смятате, че учителската професия е една от най-ограбените?

 - Учителската професия е професия на трудното, високо, мъчително, самотно безкислородно изкачване на Еверест с пълното съзнание, че никога няма да стигнеш на върха. Учителската професия не само е ограбвана материално – тя е разнищвана, снимана с рентгена на съмнението, на клюката ако щете и непрекъснато поставяна в ъгъла. Съвременният учител вече не е човекът от класната стая, а човекът, притиснат в ъгъла на класната стая. И в голямата си част тези действия за увеличаване на заплати имат само една цел – да прикрият пропастите, които бяха издълбани между учител, ученици, родители, общество. Много тънък е този лед и по него трябва да се минава на пръсти, бавно, внимателно, а не с тежки верижни машини. Ние вече сме във времената, когато учител се става не защото искаш да станеш учител, а защото няма какво друго да станеш.

- Смятате, че се нуждаем болезнено от християнска интелигенция, от християнска поезия и литература. От това, да правим достояние прекрасните ни християнски образци в нашата литература, като тези на Й. Йовков, Ст. Михайловски, късния Емилиян Станев.Как ще стане това?

 - Така е, преди години смятах, че се нуждаем от християнска интелигенция и истинска християнска литература. Сега съм разколебан дали е възможно. Последните трийсет години, в които този процес би трябвало вече да е необратим, са години на тежък застой. Материята и материалното очевидно победиха Духа и духовното, християнската литература остана в предверието на църквите – в малки магазинчета, вероучението не се въведе в училище, образците на християнската ни литература не се учат в училище, или ако се учат, те се преподават в друг контекст. Тъжно ми е, но ще го кажа – наши водещи богослови се превърнаха в политически и партийни ястреби, които громят стари политически системи, а не виждат, че пред очите им рухват ценности и морал. Докато уж гонят демони, няма кой да каже две благи думи в църквата и на учениците в училище.

- Коментирайте това, че сред най-четените български писатели за 2018 г. редом до Георги Господинов и Владимир Зарев,  е името на Венета Райкова.

- Аз бих казал така: Не името на Венета Райкова е редом до това на Владимир Зарев и Георги Господинов, а обратно – те са редом до нейното име. Георги Господинов е най-награждаваният автор за всички времена и най-рекламираният автор за всички времена. Той е добър писател, но за да е това, което е, е включена една огромна машина – медии, фондации, преводачи, критика. Неговото име така изпълни целия литературен хоризонт, че не остана място за нищо друго. Искам да кажа, че хората четат неговите книги и защото трудно чуват други имена. Ще ви дам един пример – непрекъснато се говори за неговия призив „Подари книга за Коледа“. Извинете, но аз този призив го зная от дете. И какво стана? Кое е по-добре – да подариш книга за Коледа или ако е възможно – да подариш вкус на тоя, който иска да чете. Подари вкус на този, който иска да чете, а той сам ще си купи книгата, която трябва. Преди години беше същото – когото и да попиташ някога – от миньора в Мадан до висшия чиновник, отговаряха, че любим поет им е Любомир Левчев. Не че го харесваха и го разбираха, ами бяха чували неговото име и беше голям началник. И беше някак неудобно да кажеш друго име. Неприлично. Сега е същото – ако споменеш не този, когото трябва, не си в час и не си актуален.
За интереса към книгите на Владимир Зарев освен всичко друго решаваща роля имат телевизията и сериалите.
Венета Райкова е истинският победител в тази класация. И отсега мога да ви предскажа, че догодина най-четеният български писател ще бъде Христо Стоичков, след него ще е Димитър Бербатов.

- Може ли да подарите на читателите на Фрогнюз едно снежно стихотворение?

- Да, разбира се, но преди стихотворението искам да пожелая на всички тиха, дълбока, нежна и изпълнена с любов Коледа. И да им пожелая звезда, която да следват – ако имат сили и са готови за това.

СНЕЖИНКИ

Снежинките, когато се събудят,
закусват няколко препечени пейзажа.
Протягат си пижамите и мигат
с дълбоки и искрящи намерения.

Докато мигат, млякото им диша –
те винаги изпиват глътка мляко.
А млякото, забравих да ви кажа,
е сняг със захар –
с пудра захар само че.

Снежинките, когато стане обед,
са точно там
и сядат да обядват.

Поръчват си вихрушки в малки чаши
и няколко парчета долина.

Следобед винаги пейзажите са бавни
и побелели, и почти задрямали.
Снежинките седят на коленете им
и си люлеят дните и сандалите.

Преди да идат в здрача и нататък,
момичетата си намират облаци,
момчетата се връщат от реката
и са снежинки колкото си искат.

Вечерят няколко трохи от вятър –
така вечерята им свети някъде.
С паста за зъби си измиват зъбките
и лягат по корем в градината.

Интервю на Красен Бучков

Заглавието е на Факел.бг. 
Оригиналното можете да видите тук