Дядо Коледа

25.12.2018

Из бъдещата книга "Моят шабат" от Вивиана Асса

Дори не бях чувала за Дядо Коледа. Защото в еврейската традиция не присъства това вълшебство около шетнята на джуджетата, които творят подаръци за послушните деца и за добрия белобрад старец с големия чувал. В социалистическото ми семейство еврейските празници също много не се почитаха. Добре, че бяха родителите на родителите ми, та понаучих нещичко за дяда Мраз, който по-късно стана дядо Коледа... 

Вкъщи много пищно се честваше посрещането на новата календарна година, и толкоз. У нас никога не е имало елха. Живеехме четири семейства в една общинска къща и по Нова година всички украсяваха домовете си. Помня и до днес всяка коледна играчка в ръцете на децата от съседните квартири. Блестяха като скъпоценни камъни върху дръвчето. В училище също майсторяхме играчки от станиол, разтегателна и гланцова хартия и аз си ги пазех, но нямаше къде да ги окача. Питах родителите си, но те, вечно забързани за нещо, все отклоняваха отговора на този въпрос.

По това време мама работеше в отдел „Културен отдих и украса” и по тяхна инициатива в Кукления театър организираха детско представление, в края на което Дядо Мраз, заедно със Снежанка, трябваше да раздадат подаръци на добрите деца. Живеехме наблизо и мама ме прати да гледам представлението гратис. Беше вълшебно, а накрая чувалът с подаръци направо ме омагьоса. Чаках, чаках, чаках да ме повикат, но... нищо.

(Помислих си, сигурно защото името ми е сложно за изричане и Дядо Мраз не е могъл да го разчете. Това се случваше много често в класната ни стая  - нямаше учителка, която да не сбърка името ми, след което целият клас прихвашеда се смее.)

След края на новогодишното представление героите от приказката започнаха да си прибират реквизита. Отидох плахо при Снежанка и я попитах: „Аз не съм ли била послушна? Вижте по-добре в чувала!“ - и им разчлених името си. Те започнаха да си шушукат. Събраха някакви остатъци от торбички с разноцветни бонбонки и Дядо Мраз ми ги даде с отегчение.
        Прибрах се много разочарована и унизена. Вкъщи мама переше, беше пред умивалника. Показах ѝ „подаръка". „Сигурно не съм била послушна”, ѝ казах, а тя се плесна по бедрата и измърмори нещо, което не помня и май не разбрах. Тогава за първи път се усъмних във вълшебствата в света. Но си давах кураж, измислях си своите обяснения, не исках да ги изгубя завинаги.

 Веднъж мама донесе елхови клонки и ги сложи във вазата на масата, и завъртя около тях един гирлянд. Аз започнах да ги украсявам с дрънкулките от училище и дори със стотинките, които имах, купих новогодишна играчка. Избирах я дълго, хем да е евтина и в същото време пищна. И като се прибрах вкъщи, една приятелка на сестра ми я счупи. Без да иска, разбира се. Но на мен ми идеше да я убия. Взе ми я от ръцете, за да я сложи уж на по-хубаво място в елхата, защото бе по-висока от мен. Но после, когато вкъщи  дойде баба ми и видя „букета” от клонки на масата, се обърна към майка ми и я ппита: „Ке ес есто?” (Какво е това?).
        И продължиха да си говорят нервно на ладино. Разбрах, че е против елхата и хванах мама за ръката, исках да ѝ вдъхна кураж. Ала гранмама се обърна ядосана към мен и ми се сопна: „Ние сме евреи и тези езически глупости не ги почитаме, разбра ли?”.  „Защо? Толкова е красива?!“ – казах тихичко.
      За същата Нова година ми подариха томче с приказки на Андерсен. Сигурно не съм изпитвала по-голямо удоволствие в живота. Имах свое местенце в кухнята - между печката и бюфета, където беше сложено малкото ми столче. Там погълнах цялото вълшебство на Андерсен.
           И до днес, когато понякога съм натъжена, обичам да си спомням за малкото столче и моята хралупка, както и за красивата картина, която мама, без да иска, направи за мен. Подреди играчките ми в кутия за бонбони с целофанен капак и напъха перлите от стари изпокъсани гердани. И я облегна до стената. Беше толкова красиво... И до нея бумтящата печка и пукотът на сухи съчки, които ми разказваха с много страст вълшебствата на най-големия разказвач на истории.

     А когато вкъщи ставаше напечено и имаше някакви разправии, аз изтичвах до магазина за играчки на улица „Богориди“. Съзерцавах дълго витрината. Там имаше голяма елха и Дядо Мраз, и еленчета, впрегнати в шейна. Стоях с часове отвън и мръзнех пред стъклото, понякога валеше сняг и тогава си представях, че съм малката кибритопродавачка. И виках: „Бабо! Бабо! Къде си, да ме отнесеш...“.

 Доста мелодраматично. По онова време нямаше турски сериали, май още нямаше и телевизия, та ние, всъщност аз, си захаросвах живота със съзерцания пред витрините...

Но години по-късно, когато станах студентка в София, първото нещо, което направих за Нова година, беше да си купя елха и много играчки. Веднъж висях с часове на дълга опашка пред Женския пазар, за да взема красивото клонесто дръвче. И адски премръзнах. И тежко се разболях, а мъжът ми, вярващ християнин, ме обяви за луда...

И до днес елхата е винаги на почит у дома ми. Моите деца отдавна не са при мен, но екодръвчето всяка година се украсява с нови и с още по-нови украшения. Тази година при мен бяха и моите внучки - трите израелски принцеси и им направих страхотен коледен тур с всякакви езически вълшебства... Елхи и подаръци под елхата и куклен театър, с „Малката кибритопродовачка”, и накрая дойде и Дядо Коледа с чувала. Е, малко попрекали с дългата си реч... но какво да го правиш, артистите обичат да бъдат на всякакво сцена.
        И аз се поизложих - в бързината с опаковката на подаръците. След като си получи пакетчето, с целувка и снимка с добрия белобрад старец, най-голямата ми внучка Лирика ме дръпна за ръката: „Виви, тази найлонова торбичка ми е много позната!”.         
        Ай, ай!