Отец Матей

02.04.2019

Из "Първият след Бога" на Неда Антонова

 

Към края на юли на път от Ловеч за Татар Пазарджик в метоха се отби отец Матей Преображенски, остави писмо за игуменката, сподели монашеския ни обяд и преди да си тръгне,  майка Христина го попита, какви са новините от Общото събрание в Букурещ?

– Добри са новините, сестро, на вид най-красни, но безполезни за общото дело… Туриха Дякона начело на работата, един  дори го въздигна в сан  апостол… Апостол на българската свобода!! Така го нарекоха и на края така се обръщаха към него: Апостоле, туй, Апостоле – онуй.… С вишегласие събранието му даде заръка като се върне в Българско, да провери сметките на всичките революционни комитети, оръжието им, джепането, готовността на славното ни войнство за жертва, а и да закълне  работниците на революцията в новия устав, като им издаде пълномощия за работа, подпечатани с новия комитетски печат. Всички говориха за въстание общобългарско, но никой  отвъд Дунава не си развърза кесията да даде грош за това дело, а всичко струпаха върху плещите на Дякона: пари да намери, оръжие да закупи, момците да научи на стрелба и накрая да  поведе народа в огъня…а те да стоят на скелята в Гюргево и оттам да гледат към нас с бинокли…Дори униформа поръчали на нововъзведения апостол, бяла такава, с черни ширити и с лъвче на калпака… Радост всеобща и  надежда голяма! Но сичко туй са едни мурафети, сестро…театро е туй, а не съща истина… Истината е друга. Друга е тя, пустата…

И яхна катъра. Краката на отец Матей бяха дълги, а цървулите му – продънени, та голите му пръсти  докосваха земята.

Вечерта майка Христина ненадейно дойде в скриптория по време, когато аз трябваше да съм вглъбена в четенето на  псалми. Лицето й беше бледо и издължено, като че се връщаше от погребение.

–       Той те вика да идеш при него.

Баща ми. Дошел е в съня й, казал й е, че ще ме вземе при себе си на небето и тя е плакала и за двама ни.

–       Кой…ме вика?

–       Васил.

Усетих го като удар в самата ми вътрешност. После слабост плисна в мене подобно вълна и усетих желание да седна.

–       Пише да си вземеш чеиза.

Така наричахме на шега вързопа с онези дамски и мъжки дрехи,  приготвени някога за пътуването ми до Божи гроб.

– И да не забравиш документите.

Ставаше дума за румънския ми паспорт, издаден в Букурещ на името на Еugenia Boiar, както и уведомителното писмо, подписано и подпечатано от архимандрит Кирил още по времето, когато ходих в Пловдив да взема от църквата „Света Богородица” книгата с житията на светците. Писмото беше предназначено за органите на властта с молба да не препятстват пътуването на манастирския послушник и скриптор брат Рувим до местата, където има български църкви и манастири. В прошението си Негово преосвещенство се беше позовал на заповедта, издадена някога от султан Махмуд Втори, според която християнските  монаси-таксидари имали правото не само да носят оръжие, но и при нужда да дирят закрилата на властта в границите на империята.

–  Кога, майко?

–  Скоро. На връщане отец Матей ще мине от тук да те вземе и да те заведе в Троян. Ще яхаш Гълъб, а после нарочен човек ще го върне. Тъй пише Васил. Отецът е много сладкодумен и знае целия живот на Дякона. Не се стеснявай да го питаш! Той даже ще ти се зарадва. Не го гледай, че изглежда вехт калугер и по расото му има кал, засъхнала там още от миналата година. Отец Матей Преображенски е чел Мацини пък и е обходил света: от тук през светия Атон, та до Ерусалим е стигал и от там – през Русия и Влашко пак тук се върнал. И докато  бродил из различни племена и народи, написал няколко поучителни книги, подир направил мелница на брега на Бяло море, но светите атонски отци, като не могли да повярват на очите си, обвинили го във вещерство и го низвергнали от светата обител. Тъй го потопили в дълбока размисъл, подир която той отишъл в Белград и се записал в легията на войводата Раковски. И там – за нуждите на войната –  измайсторил една чудна дървена пушка със седем  цеви, дето после гръмнала само веднъж, но това било достатъчно, та с гърмежа си да разпръсне цял турски табор… Не човек, а требник с правилата на живота…това е отец Матей!

 

След седмица катърът на отчето изпръхтя пред портата на метоха, а на другата сутрин аз се простих със сестрите и яхнах Гълъб. Майка Христина ни изпрати до края на селото и там ми подаде нещо, увито в кърпа. И, стиснала клепачи като при силна болка, обгърна с длани шията ми и остана така, като че искаше по ударите на пулса и да разбере, дали сърцето ми е достатъчно силно,  за да понесе онова, което го очаква.

–       Скоро ще се върна, майко.

–       Знам. Знам.

( Върнах се след седем години. Посрещна ме пресният й гроб.)

В кърпата намерих загърната снимка – баща ми и майка Христина, хванати за ръце на брега на Дунав, махат на отминаващ кораб. Облечени са в униформата на класическата гимназия в Белград. На гърба с момичешки почерк беше написано: ”Само Бог може да ни раздели. 30 май 1846 година.”

– Сбогом, дете. Отче, благослови!

Пред мен се възправяше огромният зелен Балкан и върху рамото му под ранното слънце на август проблясваше стръмният Римски път, наречен Троянска пътека.

 

 ххх

 

–       Ти сигурно знаеш, отче Матее, защо ме вика Дякона?

–       Събира верните си хора.

–       А неверните?

–       Те сами се събират.

–       Много ли са?

–       Тепърва ще ги броим.

Яздехме  един до друг към билото на планината. Слънцето взе да напича, а пътят стана по-тесен и каменист. Отсреща по южните склонове на Балкана все по-ясно се очертаваха сипеите и голите зъбери.

–  Трудно ще му бъде на брат Левски.

–  Чувала съм да казват за него, че…

–   Всичко можеш да чуеш за Дякон Игнатий. Неведението ражда измислици, както и страхът.

–  И надеждата.

–  Да. И надеждата. Ако днес минеш през българските села – а аз често минавам – ще чуеш как  бащи нахъсват подрастващите си синове, че Левски вече стягал безчетна българска войска и тук до година-две ще мине през село и подир войската му ще остане само свобода и справедливост… Така го вижда народът – един Левски срещу цяла империя! Каквото и да му стори властта: да го убият, да го обесят или да го пратят да изгние в Диарбекир, легендата за него ще остане. И много народ, дето ще дойде след нас, ще го помни, без да го е виждал. Легендата е майчиното мляко на народната памет. Но не от всеки човек можеш извади легенда.

–       По какво си личат избраните? Дяконът, например?

–   По оръжието, с което боравят. Един има пари, те вървят пред него и му разчистват пътя, на друг му е дадена власт, трети умее добре да лъже. Левски борави с най-вечното оръжие, – онова, което свързва народите тъй, както пространството свързва звездите.. Чувал съм го да казва:” Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” Той борави с времената.  Питала ли си се, защо името му е известно даже по онези далечни места, където той никога не е стъпвал?

–       Много хора се питат.

–   Щото не са чели книжицата на отца Паисия. Сигурно и ти не си я чела.

–       Не съм, отче.

–   Там е написано какви са били българите преди векове…Отдавна са отминали онез времена, но спомена за тях се предава чрез кръвта, макар и поизлинял вече, поотслабнал, по-скоро спомен от сън…И българите искат да му повярват. Но като не знаят нищо за себе си, търсят някой, чрез когото да се припознаят. Защото времената им шепнат какви са били и те такива искат да бъдат. И намират те човека, вкопчват се в него без разсъдък и колебание…И в него виждат утрешните си синове. Тъй Дяконът с едното свое присъствие влива в душите надежда и кураж. А ти го знаеш: хубав,  по лъвски хубав…

–       По лъвски хубав…

–   Туй ще рече силен, безстрашлив и справедлив към всичко, що е дадено да съществува. Знайно е, че ние,българите, не обичаме поробителя. А Левски вика: хората не трябва да се делят по вяра или националност, а по това, усещат ли се в робство и жаждат ли свобода.

–       Винаги ли е бил такъв?

–   Знам го от шейсет и девета. Тогава ние с него обикаляхме известно време  търновските села. Как привличаше хората това момче! Говори тихо и ясно, с очите си хваща погледа на човека, като че само нему приказва, отвреме-навреме прави пауза, та да могат хората с ума си да смелят чутото. От лицето му вее такава благост и вяра, като че зида църква. И не само мъже и младежи, годни за делото, но и жени идваха да го слушат. Възрастни селски жени с радост го приемаха в къщите си, готвеха му, перяха го, криеха го на места, които човешкото въображение не би могло да предположи…Една го беше турила в раклата, затрупан със сватбените дарове на дъщеря й – момичешката святая светих, където чужд мъж нямаше право дори да надзърне…Друга го изведе от къщата си и го преведе през блокадата, преоблечен като бременна кадъна…ама и той – артист, ти казвам…върви върви бременната, па току спре, та се превие от болка и а-ха да роди…; трета влезе през покрива на къщата си, та да спаси архив на организацията, скрит в стая, предварително запечатана от турците… А той им отвръщаше с благодарност, учеше ги как да лекуват децата си с билки, как да пестят газта и да боядисват излинелите дрехи  с обелки от лук и листа от орех… Омагьосваше ги с нещо си. Някои от по-младите  жени може и да са го пожелавали тъй, неволно и тайно, както природата повелява на здравото и естествено тяло…

–       А той?

–   Той разбираше  и уважаваше почтените им влечения. Винаги  намираше някакъв умилен начин да благодари, но се стараеше да не подава напразни надежди на душите…

–       Та той е бил млад…толкова млад…

–   Млад бе, но вече бе сключил своя облог с Бога! Доколкото знам и до ден днешен никой от двамата не е нарушил условията.

–       Той е стигал до Бог?!

–   Всеки човек поне веднъж в живота си стига до Бог, но някои не го усещат. А Дяконът го очакваше. И го дочака. Когато  братята сърби повторно излъгаха нашите надежди и Втората легия беше ликвидирана със заповед на военния министър на Сърбия, много от нашите момчета отчаяни си тръгнаха пеш за дома, някои даже дрехите си продадоха, за да си купят хляб…Дяконът тръгна най-късно, щото през февруари  същата шейсет и девета се разболя…Коремна болест някаква. Туриха го във госпитала на Белградския гарнизон, но вместо да го лекуват, тамошните доктори ката ден му натяквали, че даром яде сръбски хляб и незаслужено заема болнично легло, докато някой почтен сърбин  може би умира извън болницата. Натяквали, но не лекували. Тогава Васил писал на своя войвода Панайот Хитов – той живее в Белград като пенсионер на държавата, пък Дяконът преди време е бил негов байрактар, та Хитов се намеси, извадиха болния от шпитала и го настаниха в частна къща на някоя си Панчовица, която трябваше да се грижи за него. Намесиха се и други българи – Ценович и Касабов дойдоха от Букурещ, намериха двама сръбски лекари да го оперират в къщата и след като им показаха бая тежичката кесия с австрийски лири, предупредиха ги, че ако с болния се случи нещо крайно, те и двамата ще го последват… Излекуваха го до някъде, взеха си торбичката и го оставиха на баба Панчовица и на сина й – един  Мешко, млад мъж, италиански карбонар и тъжен герой:  след като загубил крак след някакво сбиване, върнал се да си тегли теглото в дома на майка си…Колчем отидехме да навестим оперирания, при него сварвахме куция Мешко, а в ръцете на Васил – книжката на Мацини. После Дяконът разказваше колко важен човек се оказал за него карбонарът.

–       Може би той го е научил да разговаря с Бога!

–   Научил го е, но на друго. И неговата наука после се оказа не по-малко важна. Като се вдигна на крака и стана годен да ходи, Дяконът ми прати знак и двамата тръгнахме  да излезем от Сърбия. Той  избра Влашко, а аз щях да се върна в Търново в манастира. Първата вечер стигнахме до някакво село край Неготин, потърсихме свещеника и той, човекът, ни покани в дома си да се нахраним и да преспим. Васил му благодари, но помоли за разрешение да нощува в черквата. Какво се е случило през онази нощ между него и Всевишния никой не знае. На другата сутрин видях Дякона променен на вид, по-блед от всякога, а от лицето му тънко повява една такава благост като от узрял плод…Плодовете, както знаеш, най-добре зреят нощем… Тръгнахме ние, хем вървим, хем мълчим, гледам Васил, уж е тук, но акълът му другаде… Развял перчем, разкопчал сетрето, а под него излиняла риза и тя разкопчана. А времето студено, уж март, но снежен и кишав март.

    „Не те ли е страх, че ще настинеш? Я вземи да се загърнеш!”

    „Нито ме е страх, нито ще настина!. Мене вече от нищо не ме е страх, отче Матее!”

„И от куршума?”

     „Моят куршум ще има да ме почака поне още три-четири години... А дотогава…”

    „Не е добре човек да пророкува на себе си. Особено кога пророкува злочестини. Сбъдват се пущините…”

   „Няма от какво да се боя! Нямам нищо за губене. И никога не съм имал. Сал една гола душа. А сега и нея нямам. Тази нощ, отче, аз предадох душата си на Бога. Заклех му се, че няма да разпилея и капка от силата си за нещо, което стои извън делото, защото извън делото за мене няма нищо, отче. Казах му: ” Вземи ми всички земни радости и съблазни, но ме подкрепи само в едно, за което сега те моля с всичката вяра на душата си...”

 „ А Той?”

           „ Сигурно ме е чул, щом посред нощ навън трясна гръм и блесна светкавица, а снегът премина в дъжд… Със светлина ме е известил! Сега вече знам какво трябва да направя за България, знам и как трябва да го направя…”

Така и не закопча дрехата, но пък запя.

„Ние бяхме деветмина братя,

 осемтях са под байрак измрели,

 добър Господ и заради мене…”

Мисля, че песента беше другото му оръжие. Хем златно, хем винаги под ръка. Хората, макар и тайно събрани някъде, обичаха да им пее. Завършим ние комитетското събрание, домакинът, в чиято къща сме се събрали, донесе вино, най-първо налеят на Дякона, а той допълни чашата с вода и близне, колкото да не строши хатъра на другарите си…Па като викне…Не глас, ами една такава божия проповед…и сила, и светлина… Че и на селско хоро се е хващал. Попаднахме веднъж  в Трявна, търсехме негов другар, марангозин и комитетски човек, знаели се още от Тулчанско…Влизаме ние в града , а зад нас влизат десетина заптии на коне. Аз – в расо, Дяконът – във вехти потури и с охузено калпаче…Уж че бил колибар, тръгнал да се цанява ратай при някой от чорбаджиите, пък къде другаде може да стане сгледата, ако не на хорото… Подаде ми  охлузения си калпак, развя златен перчем и като се огледа за най-личните момци на хорото, между тях се залови. Зяпаха го тревненци и му се радваха, зяпаха го момини майки и си шушукаха, но накрая никой не го одобри. Кой ще си даде земята и добитъка на човек, дето играе така, сякаш е сигурен, че ако не поведе хорото, слънцето ще угасне и земята ще се потули в мрак… Не е за полски ратай такъв човек. За друго е. Но не знаеха за какво. Гледаха го…– в очите му трепкаше онази небесна лудост, дето са виждали  само по лицето на Разпнатия –, мълчаха и само въздишаха…

Като се разделихме с него край Дунава, той отишъл отвъд и първо намерил Димитър Ценович в Букурещ, а после и Данаил Попов в Турну Магурели. И на тях казал:”Знам какво трябва да направя за България  и тръгвам да го направя.” И онези там също знаели, но никой от тях не се наемал да тръгне. Зарадвали му се, макар и с едно скрито снизхождение, но все пак, когато след няколко месеца наистина тръгнал, дали му препоръчително писмо до някои по-будни българи, за да се легитимира в очите им като човек, зад който стои емиграцията. Никой обаче не се сетил да попита този мъж, като тръгва  да прави тайна държава в  границите на явната – щото  днес вече знаем, че стана точно така – дали има в джоба си поне двайсет гроша, че да плати на каика да го прекара през Дунава. Само един Ценович – смятали го за банкер на комитета. Само той:

„Колко пари ти трябват, Дяконе?”

„Трийсет лири ще стигнат.”

„Че какво можеш направи с трийсет лири?!”

„Аз не съм тръгнал да подкупвам министри, та да ми трябват хиляди. Щом има за хляба и за подкърпване на обущата…Другото е време.”

И Ценович, както ми е разказвал подир, бръкнал та извадил шепа монети и, без да ги жали, ги изсипал в джоба на Дякона. И го прегърнал. Жал му било за тази руса младост…за тази светла глава тъй неразумно подмамена от ориста си…

Същата пролет Васил дойде в Търново и тръгнахме да строим комитети…Най-напред отидохме в селото Мусина да направим онова, дето Дякона го беше научил от Ценович и Касабов: с читалища, вечеринки и други  сладостни за душата седенки да прикриваме комитетските работи. Отиваме ние, свикваме нещо като общоселско събрание и разказваме що е туй народно читалище и какви работи му се следва да върши. Приказката върви, хората изричат кой каквото го боли  и по едно време става момчурляк един, дето после разбрахме, че се  бил издигнал до слуга в хана на хаджи Николи  и него ден се беше върнал на село да погледне към тукашния живот от висотата на споходилата го сполука.  Та вика момъкът:

 "Отче, и вие, господине – туй на Дякона – тез дене като бях в  града Търново, чух думи, изречени  на висок глас, но без никакво уважение… „Те и българите са един народ…” Туй чух. Ний сме свикнали да бъдем наричани всякак, та не се твърде зачудих, само питам: това, че ни нарекоха „народ” някоя нова ругатня ли е, придошла примерно откъм Европата или си е изникнала в нашенско?”

Тук  Левски дълбоко пое въздух, което при него е знак, че му е засегната вътрешна рана и поиска да се надигне, но аз натиснах коляното му и станах да се изразя.

„Народът, млади ми братко, е едно Божие творение, пратено на земята в помощ на човека, за негова доживотна закрила. Затуй всеки иска да се числи към някой народ, а пък народът трепери за всяко едно  човешко лице поотделно.”

„А ще бъде ли придобивка за наша милост лично, ако спомена тук-там, че имам вземане-даване с посоченото същество?”

„Всеки от нас е част от него”.

„И чорбаджиите ли?

„И чорбаджиите.”

„И те барабар с хората?”

„И те барабар с хората.”

„Ще рече, че народът е нещо по-праведно от смъртта, щом след смъртта богатите отиват в рая, а сиромашта – в ада, а пред народа всички изпадаме в равенство!

„ Всички!”

„ Чухте ли, бре! Чухте ли! Да живей народът!” – изкрещя момчето ,свали феса и го натика в джоба си.

В стаята се изопна едно такова мълчание, та чак старият даскал се усети изваден от дрямката си. После всички се обърнаха да видят младежа, как за минута и нещо беше пораснал с три-четири пръста. Така им изглеждаше той без фес.

Тогаз стана Левски.

„Сполай ти, родолюбиви брате! И аз бих извикал като теб. Защото народът е по-важен от отделния човек. Ако да беше човекът по-важен, Бог щеше да сътвори Адам и да го пусне сам да се скита в природата, нейн цар и венец. Но Бог ги сътвори двама, като им заръча да населят земята. И те го послушаха. И затуй, родолюбиви ми брате, човекът е смъртен, а народът е вечен…и пак затуй  бъдещето на всеки от нас не са децата му, дето ще го надживеят, нито родителите му, при които ще иде…Бъдещото на човека е неговият народ…”

Слушах го и още тогава ми мина през ума нещо, дето и на тебе ще го кажа: Левски е такъв, защото произлиза от дълбокото минало на българското племе, той е вековната жажда на народа за себе си, а пък от него – от Левски – сетне ще произлезе и най-далечното бъдеще на нашите внуци…По Левски ще се измерват, по Левски ще се познават, дали са духом близки… Защото няма друг българин, тъй единосъщен с всички нас, както  Апостола.  Той е хем стонът на измъчената ни душа, хем камбаната, възвестяваща свободата ни… Ти прощавай, че приказвам като да съм пакачен на амвон,…но всекиму не мога да изрека  мислите си – тез писмена на душата…, а пред тебе мога…Защото тебе той те  е избрал за другар на ума и на  сърцето си…

И тъй двамата с Васила продължихме да обхождаме селата. Зимните вечеринки бяха взели да се услаждат на населението и скоро станаха обичното му зимно занимание. Решат ли хората да си градят читалище, в темелите на градежа си турят все клетата Райна и нейната княжеска участ, тъй изкусно описана от господина Блъскова. И в Ловеч така. По онуй време Каравелов и другите, след като бяха изпратили в града Димитър Общи, когото Левски въобще не одобряваше и не искаше за помощник, към него прибавиха и Ангел Кънчев: млад, народен и военно образован мъж. Стигнал той в Ловеч и се представил там в образа на търговец. Денем търсел да купи семе от метли и див горски мед, нужен за забъркване на целебни мехлеми, а вечер засядал в читалището, де с вестник, де с новия си приятел Иван Драсов, млад дюкянджия и комитетски човек, натоварен да води кореспонденцията на Привременното правителство. Като станал що-годе познат на младите ловчалии, Ангел бил намерен за подходящ да представлява във вечеринката някое си лице, дето трябвало да бъде въоръжено със сабя. Но откъде сабя – освен дървена и боядисана с катран – у тамошната рая?! Знайно било, че  Яким Шишков – тоз достолепний човеколюбец и действен ратник на народността – имал в дома си  нужния предмет и го тачел като семейна ценност. Речената сабя принадлежала на Якимовия баща, за който се знае и от историята, че дванайсет години е преживял като главен готвач в султанския дворец  Топ капъ, и когато решил да се връща при челядта си, самият Абдул Меджид се просълзил от мъка, па отпасал от кръста си сребърна сабя и му я препасал за спомен. От тогаз никой в царството не смеел да се противи било с реч, било с мисъл на стария  Шишков. Та таз именно сабя въртял в ръце Ангел Кънчев по време на читалищното театро. На вечеринката бил поканен и каймакамина на града Исмаил бей – мъж умен и лукав. Седнал той на първия ред, но щом зърнал въоръжения Ангел, мигом дал знак и представлението секнало на половин дума. Дал повторен знак и Ангел пристъпил към него, тъй както си бил с вдигнатата за сеч шашка. Но каймакаминът дори не мигнал. Изправил се, свалил феса – туй не е турски табиет за почитание, а гръцки, щото Исмаил бей по рождение се казвал Митрус Цонакис – та свалил феса, направил темане пред бляскавото оръжие и като измъкнал собствената си сабя, подал я на Ангел и го отпратил да върви да сече, а султанската турил на коленете си и през цялото време я държал там, сякаш тя му била тъй кръвно-скъпа, като току-що добит първороден син.

Само след няколко месеца Ангел посегна на себе си, а Дяконът така и не го прежали:

” От часа, когато си положил клетва пред оръжието и кръста, твоят живот вече не е твоя собственост. Ти си го е обещал на Отечеството и само то може да се разпорежда с него! Съгреши Ангел, против клетвата съгреши, а туй ще рече против душата си. Ако се беше предал, щяха да го влачат по затворите година-две, па да го пуснат… И сега щеше да си е жив и влязъл в работа… Евтино се похарчи братът наш…”

 

Свърши карловското поле и преди да поемем нагоре по стръмното седнахме до крайпътен извор да напоим животните и да си налеем вода. За пръв път можех да гледам отец Матей съвсем отблизо. По слабото му и  набръчкано лице се вижда, че не е млад, но в косата, мустаците и брадата му няма нито един бял косъм. Очите му са черни и малки, а погледът му би могъл да прогори дупки във вълненото ми расо.

– Като поемем по римския път, аз ще освободя животното, да му е по-леко. А ти остани на коня.

– Моят Гълъб е сляп с лявото око. А тъкмо отляво на пътя имало пропасти…Страх ме е да не се подхлъзне и да счупи крак…

Пуснахме животните да вървят пред нас и ние запълзяхме като мравки из надиплената пазва на планината. Докато стигнем южното беклеме няколко пъти спирахме да отдъхнем, най-вече аз, после стражата ни почерпи със задължителното кафе, взе си двата гроша и дори не ни попита за тескерета – „Монах и послушник…Какъвто добитъкът им, такива и те…”  След около час прехвърлихме билото, стражата на северното беклеме само ни попита „Закъде?”,”За троянския манастир”и продължихме да се спускаме по склона, а късно следобед, се отделихме от римския път и поехме по нещо като пътека, белязана само чрез две-три купчини още лъскави конски фъшкии.

–       Тук е. Пристигнал е скоро. Личи си.

Пътеката свърши  пред малка поляна, заета от някогашна кошара, ако съдя по килнатия плет и огромния вдлъбнат камък, в който, както после разбрах, овчарите слагали буцата каменна сол да ближат овцете.

Дяконът ни посрещна с усмивка, целуна ръка на отец Матей, после двамата се прегърнаха. Подаде  ръка и на мене, но не ме погледна. Над очите му се бяха надвесили русоляви рунтави  вежди, чиито косъмчета замрежваха погледа му. Или е забравил да свали дегизацията си, или иска да скрие погледа си.

 Отведе ни в къшлата – и тя от плет, но вместо задна стена имаше част от канара. В единия ъгъл видях струпана купчина сухо сено. Миришеше на пръст и шума.

–       Докато починете, нека хапнем, каквото Бог дал.

Хляб и маслини. В торбата на отец Матей беше останало парче  корава пита и шепа презрели джанки.

 

–       Болен ли си, брате Игнатие?

–       Нямаш билки за мене, отче.

–       Ако душата ти жажда изповед и опрощение…

–   Аз вече изрекох изповедта. Пред мене си я изрекох.  Ала не си простих. Но вярвам, че народът ще ми прости.

–       Бог е този, който прощава.

–   Знаеш ли кога  реших да сваля расото? Когато разумях, че Бог и народ са нещо много близко, а понякога дори са едно. Нали човек с духа си произлиза от Бога, а с тялото си – от народа. И, служейки на народа, ти служиш и на Бога. Разликата е там, че за опрощаване на сторените грехове пред Всевишния помагат молитвите, а човечеството приема разкаянието само във вид на дела…

–  Слушам те не с уши, а с поглед… Думите ти са светотатство, но лицето ти свидетелства в твоя полза…И си викам, че  сигурно и от такива като тебе  светът има нужда…иначе Бог нямаше да те създаде… Казвай! Убил си човек?

–  Не. Човек до днес не съм убивал, ако не броим онова заптие миналата година. Но тогава моят пищов се оказа на по-сгодно място от неговия.

–       Пак свада с Каравелов?

–   И това не е. Макар, че нашата вражда с него не е прекъсвала. Още когато ми прати  Общи за помощник и аз го попитах, защо ми е помощник, щом до тогава сам си бях вършил работата и два пъти бях обиколил България…попитах го, а той не можа нищо да ми каже. Но пък при всяка среща все гледа да ми рече: „Съюзът със Сърбия. Там е спасението за нас. И после заедно под крилото на руския орел…”

–       Каква е теготата ти?

–       Голям грях. За него няма прошка.

–       Бог е добър.

–   Хора, пари и оръжие – това са условията за въстанието. Ние хора имаме, оръжието сме го поръчали чрез Данаил Попов и днес то стои в склада му в Турно Магурели, но не можем да го платим.

–       Емиграцията няма ли да даде пари?

–       Емиграцята не дава, отче. Тя само иска. Въстание та въстание!

Казах им, че трябва да ни помогнат финансово. А Каравелов ми отговори: „Уставът ще ти помогне.” Посочват ми написаното в Устава на организацията: „ Частните комитети имат право да набавят средства за делото по начин, за който всички членове са съгласни и който те намерят за добре…”  Веднъж даже казах на момчетата: „ На моя отговорност заповядвам: крадете и лъжете за народност! А оня, който под предлог за народното дело краде и лъже за свой частен интерес, ще бъде проклет от Бога и пронизан от хладна кама!” Аз и тогава, а и сега вярвам, че делото е над всичко! И нищо, направено в негово име, не е грях или престъпление. Свободата ще ни оправдае! И още им казвах:” Юнаците, отдето вземат пари, от тях трябва да се изважда десятъка и да им се разделя, а другите пари да остават в касата.” Така си мислех да ги овъзмездя, щото те всички са бедни селски момчета и често пъти зарязват млади жени и немощни старци сами да орат и жънат по нивите, а те идват да служат в нашата работа…

–       Предприел си насилие?

 –  Направих го. Ти знаеш, отче, у мене няма думи, които да не са дела.

 –  Грях е, брате, да смяташ себе си равен на целия останал свят и да вярваш, че щом ти можеш да пожертваш за Отечеството всичко що имаш, то и другите хора ще могат да го направят! Грях е и да ги съдиш, ако първом са се заклели, щото душата им е възжелала светия тоз подвиг, а подир се стреснат, откъсват се от нея и подкарват живота си ей тъй: наполовина душа, наполовина страх…Дочух, че си казвал пред съзъклятници: „Да продадем иманието си, да заложим жените и децата си, за да откупим отечеството си!”

– Казвал съм го и пак ще го казвам. Щом свободата на земята и народа ни е всичко, редно е и ние да заложим за нея всичко.

–  Слушам те и си викам: а вместо лъжа и кражба за народност, не е ли по-добре  молба всенародна към по-силните от нас…за помощ…

–  Никогаш!!! Аз вярвам на народите, но не вярвам на техните правителства! Всеки народ е дете: мило, щедро и готово да помогне, за да повярва в собствената си сила. Правителството е старец: подъл, страхлив и алчен, зинал да глътне света, макар да знае, че в гроба ще занесе само скапаното си тяло… Затуй викам: сами, със свои сили, със своя пот и жертви…Само тогава  българите ще са заслужили свободата си. Не на всяка цена, отче!!! Не! Само на най-достойната, а тя е най-скъпа!

–  Ти ли си дошъл твърде рано при нас, Дяконе, или ние сме закъснели за тебе, брате Левски?!…

–  Да ме прости Бог, отче, но и аз ще река като Сина Му: ” Някои може би си мислят, че съм дошъл да сея мир в света, аз ви казвам: дойдох да сея огън и война!” Защото само чрез огън и война ще изметем тази гнилоч и воня, която се носи откъм Босфора и трови цяла Европа…

–  Ех, брате… Омагьосваш народа, вливаш в душата му сили богови… опиваш човека с пориви и надежди… Но той като изтрезнее… като види жена си, милата и добрата, дечицата си – вакли агънца, види стадото си или макар едничката си козица… Изтрезнява в такъв час опияненият, и си казва наум, че е по-добре да има малко имание, но сигурно, отколкото, онова омайно, но невидимо нещо, наречено свобода…Как да повярва в нещо, което никогаш е ни виждал, ни сящал… Пък и човек се бои от смъртта, от мъките, дето я предхождат…щото обича живота…

–  Какво значение има живота на един човек, пред свободата на цял народ!!! 

– Ами ако аз лично познавам този човек, ако го обичам, ако съм го родил или той мене ме е родил…мога ли прегърнах аз целия народ, когато ми се доще да прегърна най-близък…а и би ли ме мене прегърнал пак същия този народ, кога сърцето ми жадува утеха…!

–  Видях един в Букурещ, отче…Българин. Големееше се, че е поданик на великата османска империя. Търгувал бил с целия свят, имал дюкяни даже в Калкута, а дядо му в Шумен носел син фес[1]… Казва ми: „когато светът е твой, що ти трябва да се привързваш към родно място или отечество, че и да умираш за него?! Моето отечество е земята от Дунав до Инд и Ганг. Държавата е за слабите. Да има кой да ги пази и да ги изстисква. Силният сам си е държава, че и закон!” Българинът, отче Матее, иска свободата, но трябва някой да му я поднесе на тепсия…

– Може би му е още раничко на българина… И дори насилието, дето ти предприемаш, няма да го накара да порасне духом…

– Исках всички, които не са народни, да се уплашат и да си откупят живота всеки според силите си. Вярвах в успеха. Силно вярвах! Но направих грешка. Голяма грешка. Две убийства станаха с мое съгласие, третото – зад гърба ми. Като си погледнах сметките, оказа се, че при ликвидирането на изедника чорбаджи Васил Козлев от Лясковец, например, за когото ни казаха, че винаги носел в пояса си връв с жълтици, та ако го срещнат разбойници, да се откупи, за него сме похарчили над 200 гроша за хора и коне, но към касата не сме прибавили и пара, щото в същия ден чорбаджията нямал и аспра у него си. После убийството беше разкрито и загубихме четирима от нашите хора: един на бесило, другите –  на каторга. Полицията се разшава, плъзнаха шпиони по кърища и ханове, хората се  стреснаха, свиха се в къщите си и тъй работата, вместо да се сдобие със сила, направо замря…Терорът, тъй единодушно наложен от Общото събрание в Букурещ, вместо полза, донесе вреда.

–  По чия заповед беше убит  владишкия наместник в Орхание дякон Паисий?

–       По моя. Заплашил, че ще издаде делото.

–       Пред тебе ли го е казал?

–   Пред Димитър. Тръгнал Паисий да събира владичина по селата, хората се огъвали и гледали да минат по-тънко – поради немотия, а той на висок глас изрекъл:” За комитета имате и на комитета давате, а за владиката се стискате! Ще ви науча аз вас!” И поклатил глава заканително. А преди туй  по негово си желание и без да бъде поканен отишъл при Марин Попов в Голям Извор и поискал да стане член на тамошния  комитет, като обещал веднага да внесе в касата пет бели меджидии…Това също се сторило на нашите хора подозрително.

–       Кой ти разказа тези работи?

–   Рапорт пристигна до Привременното правителство, изпратен от страна на Димитър Общи като упълномощен да работи в този район. Той  предупреди писмено, че Паисий става опасен и трябва да бъде ликвидиран. Ти знаеш какво предвижда уставът на  организацията: всяка заплаха от предателство следва да бъде физически премахната. А уставът е приет с вишегласие от Общото събрание и за мене той е закон.

–       Кога убихте наместника?

–       На двайсет и първи юли.

–   Ех, Апостоле… Димитър Общи те е излъгал. И тебе и Привременното правителство е излъгал. Седмица преди убийството минах през Орхание и дякон Паисий ми се оплака като на брат, че Общи със сила е взел от него сумата шест хиляди гроша и го заплашил, че ако гъкне пред някого за парите, ще бъде убит. Същото направил и председателят на комитета в Голям извор…той пък измъкнал от наместника пет бели меджидии, уж за нуждите на комитета…но вместо да даде разписка, дал обещание че ще направи, каквото трябва, ако чуе, че дяконът се е разприказвал… Само не е ясно, дали заедно са решили да направят този обирджилък, или всеки по своя съвест…

–       Знам само, че те двамата са били в групата, дето го е убила.

–       И сега?

–   Чакам тази вечер тук да дойде Ганко Лисичков, наш човек от Троян. Изпратих го в Ловеч при Марин Поплуканов. Като председател на тамошния комитет, Марин събира парите за откупуване на оръжието. Имал на ръка петнайсет хиляди гроша. Трябват ни около три хиляди лири, а имаме само петстотин. Чакам и една добра сума от района на Общи. Надявам се да откупим поне част от пушките. Лошото е, че времето ни е малко, а време няма откъде да си набавим…

 

Мръкваше се и стана студено. Под навеса на кошарата намерихме сухи дърва, Дяконът  ги натроши на коляно и докато разпалваше огъня на поляната, по пътеката се зададе млад мъж, яхнал муле. Мъжът носеше окачена на рамото си козинява торба.

–   Тежи ли торбата, Ганко?! Или напразно си бил път до баш-касабата?

–       Ще прочетеш и ще кажеш, бай Василе.

          Мъжът свали калпака си, отлепи подплатата на дъното му и извади от там две писма. Под лъчите на залязващото слънце Дяконът прочете писмата едно след друго, сгъна ги и като че ли искаше да ги хвърли в огъня.

–       Сполай ти, Ганко. Сядай при нас.

–   Това е за тебе, Дяконе.  Праща ти го г-жа София, игуменката на метоха в Колибето.

В торбата имаше хляб, лук, печени картофи и малко сол, завързана в парче бяло платно.

–   И рече да прощаваш, ама нали сме в пости…

Дяконът ми подаде писмата.

–   Прибери ги и ги запази. След време все някой ще поиска да знае истината…

Устните му бяха стиснати, а гласът му хриплив. Личеше, че е смъртно гневен, но не изглеждаше зъл.

–  Такаааа… Няма пари. Няма оръжие. Няма въстание. Няма нищо.

Отец Матей благослови скромната ни вечеря, но никой не посегна към хляба. Само притуряхме дърва в огъня. Така – чрез огън – овчарите отпъждали вълците от кошарите си. Ставаше все по-тъмно и все по-студено. Мълчахме като пред пропаст и трябваше някак си да я преодолеем, за да можем да продължим, но никой не каза „Хайде!”

И той запя.

Още я помня – песента – и още я усещам: топлата  бистра сълза  на плачещия мълком.

 

Отдавна ли си, момне ле, калугерица?

Отдавна ли си, момне ле, или отскоро?

Не съм отдавна, брайне ле, нито отскоро,

Три годин стана, брайне ле, четвърта карам.

За кого носиш, момне ле, тез черни очи!

Нося ги, нося, брайне ле, за черната земя.

За кого носиш, момне ле, туй бяло лице?

Нося го, нося, брайне ле, за черната земя.

За кого носиш, момне ле, таз тънка снага?

Нося я, нося, брайне ле, за черната земя.

Черната земя, момне ле, сполай не казва,

Сполай не казва, момне ле, нито се радва.

Дай ги на мене, момне ле, сполай да кажа,

сполай да кажа, момне ле, и да се радвам…

 

През нощта се събудих, навярно от пълнолунието, подадох глава от къшлата и  видях Дякона да седи  до угасналото огнище, опрял лакти о коленете си и сплел пръсти като при молитва. Но не се молеше.