ФАКЕЛ

Бъзсъние в Константинопол

05.04.2019

Из книгата "Поезията като свидител" на поета Георги Константинов

Книгата е необикновена есеистична и поетична творба. Тя съдържа емоционалните размисли на автора за съдбата на древните български книги, сътворявани през Златния век върху страници от овча или телешка кожа. Проследява драматичната съдба на книгите ни през най-мрачните векове, както и възкръсването на книжовното ни дело през Възраждането. В "Поезията като свидетел" засияват вдъхновените образи на будители от времето на Паисий до днес. Има поетични страници за епичните битки при Шипка и Плевен, с вълнение се говори за такива поети като Вазов, Яворов, Дебелянов, Гео Милев, Дора Габе, Цветан Спасов, Петя Дубарова. Вклчени са и много стихове от български поети, както и някои стихотворения от автора на книгата.

Провървя ми в този мой живот с пътуванията – видях с очите си и обходих пешком много от големите градове на света: артистичния Париж, митичния Исламабад, белокаменна Москва, разноликия Делхи, акуратния Берлин, разпоредителния Брюксел, строгия и мъглив Лондон, танцуващата Хавана, непонятния Техеран, знойния Дакар, 20-милионния Мексико сити, дъхтящата на портокали Никозия, та даже древния, безлюден и сънуващ легенди Персеполис...

Но макар че още в детството ми звучеше онази ритмична песен: „Истанбул, Константинополис... “, успях да посетя този невероятен град чак в по-късна възраст. И то неведнъж.

И когато за пръв път стиснах самолетния билет (тогава компютърната пасажерска регистрация беше още в началото си), точно тази полузабравена песен –„Истанбул, Константинополис... “ – прозвънна в мен. Тя ми напомни, че освен в съседния модерен Истанбул отивам и в далечния и старинен Константинополис.

Защото за великия град Константинопол, станал столица на просторната Римска империя през 330-та година, съм размишлявал още като голобрадо момче. Особено, когато идваше именният ден на моите родители – денят на Константин и Елена – и беше естествено да чуя повече неща за древния император Константин и неговата мъдра майка Елена. Знаех например, че те първи са обявили своята тронна закрила на християнството под балканско небе; и че по тяхно време Константинопол е провъзгласен за имперска християнска столица – когато почти двумилионният Рим, имащ близък спомен за световно величие, трудно се е разделял с езическите жертвоприношения. Имах малко приказна представа за Константинопол от една древна графика в пожълтяло списание: високи църкви, с протегнати в небето кръстове, ято кораби, разперили платна в кръглия залив, миражен дворец на хълма... Не помня да се ме водили на църква в онези години, но бях чувал от своята набожна леля думите от Светото писание: „Бог е любов“...

А моите родители, независимо от хубавите си християнски имена, не успяха да заживеят в християнска хармония и семейна любов. Още не бях завършил първи клас, а брат ми Юлиян току-що прохождаше, когато баща ми Константин и майка ми Елена решиха да се разведат. И заживяха отделно един от друг – в един и същи град, но сякаш в два различни свята. Аз виждах родната си майка най-много веднъж в годината, а брат ми Юлиян, останал под майчина опека, можа да срещне отново баща ни едва като гимназист...

Но нека не се връщам в тъжния спомен от онези години. По-важното е, че не забравях кои са моите родители и че не разделях в паметта си техните имена. Макар да бяха напълно отчуждени един от друг, те продължаваха да живеят заедно в моите мисли и чувства. Съществуваха дълбоко в мен като две времена, течащи едновременно, като две различни представи за живота в моя детски свят. И аз самият – въпреки тяхното очевидно несъгласие – бях жив знак на тяхната голяма, неразделима и продължаваща да върви по света любов.

Струва ми се, че твърде рано осъзнах, че целият наш живот е трудно обяснима плетеница. Едно нещо иска да избута другото, другото търси самостоятелност, но най-често и двете се връзват в общ възел. Твърде малко са еднаквите, съвпадащи неща в света на хората. Или, както е речено в известната шега: „Ако двама души мислят еднакво, значи единият от тях не мисли... “ Знам че тази шега звучи доста пресилено, но имам и лични основания да възприемам така живота.

И десетилетия по-късно, когато замаяно вървях по улиците на Константинопол, наричан от някогашните българи Цариград и получил през 1923 година името Истанбул, най-остро усещах невероятната смесица от различни времена, човешки страсти и небесни вярвания: от някогашната имперска християнска църква „Света София“, чуваща днес другоезични молитви, до прекрасната мюсюлманска „Синя джамия“; от древните крепостни стени с полуизтрити кръстни знаци до модерните истанбулски билдинги от стъкло и алуминий – днешните храмове на големия бизнес. Различни погледи към света – различни храмове. Гледки от различни епохи, ехо от от разноезични векове.

Спомням как по време на последното ми пребиваване в Истанбул, една млада гръцка литераторка, участник като мене в европейска писателска конференция, ми каза на брега на Златния рог: „Мъча се да не се връщам в историята. Но кръвта ми се вълнува по-силно от тази вода“... Нищо не отвърнах. Мълчах, но и в мен се бореха противоречиви думи...

Не е възможно да обясня всички свои вълнения в древния град на Константин и Елена – градът, който сега е многомионен (с над 18 милиона жители!) център на съвременна и несъмнено просперираща държава.

Изведнъж, в една безсънна хотелска нощ, си казах, че и ние, хората, сме като градовете. Не само този славен град, но и аз, случайният странник в него, също нося вътре в себе си плетеница от представи, чувства и светове.

Какви случайности и закономерности са създали моята същност? От колко предишни вярвания, спорещи помежду си, е изплетен моят, навярно също спорен, атеизъм? И дали само на себе си дължа своите амбиции и страхове, своите подеми и провали?...

Просветна странна индукция – вместо за този легендарен град, свидетел на кървави битки, на разрушения, градежи и надграждания, неочаквано се замислих и за своята лична съдба – за горчивата раздяла на моите родители, отдръпнали се в различни светове, за всички люде, имащи трудното щастие да живеят, водени от своите балкански страсти, на този ветровит кръстопът.

Вярно, че всеки днешен човек търси нещо общо с безбройните следи, оставени от миналия свят. Но кой може да разплете докрай плетеницата, оставена ни от други времена и хора? И кой може да развърже всички възли вътре в себе си?...

Така се роди моето, може би най-близко до сърцето ми, стихотворение „Константинопол“.

КОНСТАНТИНОПОЛ

В памет на моите родители

Константин и Елена

Аз много легенди съм чул

в града край Босфора топъл.

Но нямам роднинство с Истанбул.

А само с Константинопол.

Аз, странникът, син Константинов,

в Истанбул без посока вървях.

Ала там, под небето синьо,

Констатинопол само видях.