Пет любовни нежности от Николай Милчев

15.04.2019

Авторският му рецитал е на 18 април, 17 ч., в Зала 1 на Софийския университет

  СТРАХОВЕ

 

Страх ме, така ме е страх,

че ще умра...

Защото не зная

какво ще правя без тебе там.

Казват,

че в началото на смъртта

е гора,

а аз си мисля,

че в гората има две ягоди

и едната

ще ти я дам.

 

Казват,

че в  началото на смъртта

е река.

И лодкар,

който отнася душите там.

А аз си мисля –

в лодката има

две риби от тази река

и едната

ще ти я дам.

 

Страх ме е да умра,

когато случайно не си у дома.

А нашият дом е навсякъде,

където те има.

Казват,

че в началото на смъртта

е тишина.

А аз си мисля,

че тишината е отсъствие

на твоето име.

 

Казват,

че всяка любов

си има смърт.

Ето, моята идва и прилича

на тишина

и на риба,

и на ягодова поляна.

 

Страх ме е

да ти пиша повече,

защото този път

ме е страх много повече

от това,

че те няма.

 

Страхувам се от всяка дума,

особено от една,

която само ти можеш

да кажеш с твоите устни.

И се страхувам,

че ако я чуе смъртта,

ще разбере

колко ме обичаш

и няма

при мен

да те пусне.

 

 

 

***

 

Не искам да си боядисваш косата –

остави я на сезоните и на последния ѝ сезон.

Остави я да живее като глухарче на главата ти,

като голяма снежинка и като бял балон.

 

Аз ще ти подаря гребен, от пръстите ми направен –

от страховете ми и от снега, който вече личи.

Остави си косата – бяла, когато си лягаш,

и още по-хубава, когато отваряш очи.

 

 

СРАВНЕНИЯ

 

Очи на източна жена –
напомнят ми на мънички делфини,
на резенчета хляб
и на луна,
на орехи,
на сенки
и градини.

Напомнят ми, че като гледам в тях
и като ги сравнявам до припадък,
очите стават всичко.
А до тях
аз ставам малък,
малък,
малък.

 

 

 

 

СНЕЖЕН ЧОВЕК

 

Ти си чувала, че някой ще се хвърли за тебе в огъня…
А аз ще се хвърля за тебе в снега –
ще се хвърля, защото нищо друго не умея да правя,
освен да държа снежинките за ръка.

Студено е, после по-малко, после вече не е студено
и вали бяла и продължителна лекота.
И ми е леко, че може да мине цялото мое време,
а аз да държа снежинките за ръка.

Някъде гори огън и хората ходят за дърва и се връщат,
а аз очаквам да продължава да вали все така.
Очаквам да стана снежен човек и да си направя къща
от снежинки, по-големи от малки деца.

Очаквам ти да не помниш, че имаш палто и пуловери,
защото аз ще ти подаря толкова прекрасен шал,
че когато стане пролет, ти да видиш, че вече е пролет,

а аз нищо от пролетта да не съм разбрал.

 

 

АВТОПОРТРЕТ НА ЖЕНА ВЪРХУ СТЪКЛОТО НА ПРОЗОРЕЦА

 

Приближи си лицето до стъклото,
нарисувай се с пръстче,
нарисувай си смешно
и веждата,
и окото!
Нарисувай си смешно
и зъбите,
и брадичката.
Нарисувай се с дъх
и по-голяма от всичко.

Приближи си тъгата,
от която се стичат
и капките следобедни,
и вечерното електричество.
Притисни си косата –
направи я гладка
и колкото тишина
и шоколадови парченца
сладка.

Притисни си страха,
че не гледам към тебе
и не виждам в прозореца
необятното време.
И не виждам носа ти –
сплескан, сякаш е чушка…

Боже, колко си хубава –
като нищо наужким.