ДЖОН ДЪН в превод на Кирил Кадийски

23.04.2019

Свещени сонети

ДЖОН ДЪН 1572-1631

 

*  *  *

На мистър Б. Б.

 

Нима не утоли ти тая жажда свята

за знания? Нима все тъй, от стръв обзет,

ще пълниш кошера на своя мозък с мед:

духа в изкуството и вечното в нещата?

Ще трябва май като кърмаче – грях не грях –

да те отбием от гръдта на Кембридж – сука

достатъчно... Ела при правото – за суха

храна минава то, но имаш здрав стомах.

Ако ли не – и ти ще трябва като мен

по залез слънце чак да се захващаш с нещо,

което се кове в зори – като горещо

желязо... Някои тъй канят се весден

да тръгнат... бавят се... и както вечно чакат –

денят отлита и сред път ги сварва мракът.

СВЕЩЕНИ СОНЕТИ

 

1.

 

Създал си ме, нима да стана тлен?

Спаси ме – края с чест да изживея!

Вървим: смъртта - към мен и аз – към нея;

и вчера става всеки хубав ден.

Напред се взра: Смъртта върви към мен,

назад погледна: радостта къде я?

Плътта ми вехне, неусетно крея,

от греховете тежки повален.

А ти си горе: в тебе впия взор

и вдигам се, усетил сили свежи,

но хитър е врагът – разстила мрежи,

да падна в плен на низост и позор.

Не ме е страх: привличаш – благ на вид –

железното сърце като Магнит.

 

 

2.

 

Как всичко мое твое е, о, Боже,

но кой съм аз – създал си ме такъв

и ти – преди да съм на смъртно ложе –

изкупи моя грях със свойта кръв.

Твой син – да блясна между всички пръв –

слуга съм ти – по-предан и не може!

За твоя дух божествен аз съм храм,

не позволих там хаос да настане,

но дяволът защо всели се там?

И граби алчно твоето имане.

Стани, на помощ ми ела, сломен,

отчаях се – ни с дух съм, ни с осанка!

Обичаш ме, но все държиш ме в сянка,

а Дяволът ме мрази, но е с мен!

 

 

3.

 

О, ако можех сълзите да върна -

в очите, и въздишките - в гръдта;
аз всуе плаках и духът ропта,
че – плод нетраен – любовта посърна.
Над моя идол сълзи ля скръбта,
очите ми пресъхнаха, загърна

се в скръб сърцето; кая се с кахърна
душа,но пак ще страдам - до смъртта.
Крадецът и пияницата стар,
развратникът, подлецът вероломен –

все ще ги стопли някой хубав спомен,
преди да страдат пак. Но този дар
е блян за мен и моят дял – предсказан:
простъпка - и разплата, грях - и казън.

 

 

4.

 

О, черна душо! Много време мина

и ред е Господ да те прибере;

ти дълго скита, клетнице, в чужбина,

предателства и поживя добре.

Така крадецът прангите проклина,

но само до въжето щом опре,

готов е да ги влачи и мърцина

с вериги на краката да умре.

Покаеш ли се, би могла пред Бога

да се явиш; но късно е, уви!

Загърнала се в свойта черна тога,

за своя грях поне се изчерви;

или с кръвта от божието тяло

измий се – кървава, ще грейнеш в бяло.

 

 

5.

 

Аз микросвят съм, странна смес – живеят

Стихиите и Ангелите в мен,

но властва днес над тях грехът – злодеят,

захвърлил ме сред мрака – вечен плен.

Ти, който си над всичко извисен,

дочул как сфери и моря лудеят,

стори в очите ми да се прелеят –

със сълзи да отмия тази тлен

или да я удавя аз, или...

О, не! Тя трябва в мрачната геена

от гняв и сласт да бъде изгорена,

дордето се докрай изпепели.

И после нека в твоята жарава

да лумна – тя гори, но изцелява.

 

 

6.

Пиесата върви към своя край. Небето
завесата ще спусне; наскитах се – пред мен
не виждам педя път, безлюдно, накъдето
да хвърлиш взор – изтекъл животът отреден...
И дух, и плът били са едно до тоя ден,
но готви се смъртта да ги разлъчи... Ето,
подтиква тя към мрака плътта, но окрилен
духът ще полети и ще съзре лицето,
което кара всичко да тръпне тук от страх...
Душата ще лети там, дето е родена,

а тялото в земята се връща - шепа прах;

за вас, о, грехове, е врящата геена.

Но тъй ще бъда, Боже, от злото настрана:
и този свят загърбил, и плът, и сатана.

 

 

7.

 

Тръбете, ангели, от всички тайни ъгли

на кръглата земя; зовът да проглуши

света на мъртвите: безчислени души,

станете, ставайте, търсете си телата,

сразени тук от мор, от старчески недъг ли,

от зли тирани, от съдилища, злини,

от наводнения, пожари и войни...

Но има Бог и той опора е в теглата.

О, Господи,покой им дай, не ги буди!

А мене ме терзай сред мъки и беди,

стори да мина жив през огън и през жупел,

аз грешникът заклет сред грешниците пръв,

и свойте грехове, и чуждите изкупил:

всеопрощение, платено с мойта кръв.

 

 

8.

 

Ако е всяко знание отплата –

душата на баща ми благодат

сред Ангелите вкусва... И се мята,

щом зърне ме над зейналия ад.

Но ако влязла в рая чист, душата

не вижда нищо в тоя долен свят,

как мога пред баща ми – вече свят –

да си изплача болките, теглата?

От там той гледа идоли измамни

и влъхви, преклонени пред Христа,

и фарисеи с Бога на уста

злословещи... О, татко, ти от там ни

напътствай и за всички се моли.

Ти знаеш гръд кървяща как боли.

 

 

9.

 

Щом чашата с отрова, щом плодът

запретен и змията, и козлите

не са и досега от клетви зли те

слетени – мен ли ще ме прокълнат?

Не е ли плод на разума грехът,

човек в греха, о, Боже, упорит е.

Но ти си милостив и към вразите

дори. Ще ми простиш и тоя път.

Но кой съм аз да споря с Бога, кой?

Смеси сълзите на душата клета

с пречистата си кръв – и свят порой

ще смие, отнесе греха ми в Лета.

Прости греха ми – моля възопил.

Не го ли помниш – значи си простил.

 

 

10.

 

Не се надувай, Смърт, недей се заблуждава,

че силна си – за силна минаваш ти, уви;

сразените от теб са прах, но и тогава

не са те мъртви – нищо не ще ги умъртви.

Това е отдих, сън и сладостна забрава;

кой – в гробището кости под сухите треви –

не е щастлив – душа сред райската морава,

щом цяла върволица след теб до днес върви.

Робиня на съдбата, на клетници, царе,

ти сееш болести, косиш с войни, с отрова.

Но опиумът също приспива ни добре

и по-добре дори; и ти бъди готова:

сънят е сън – отлита. И теб ще те смирят.

Ще се пробудим ние. И ще умреш ти, Смърт.

 

 

11.

 

Ах, плюйте ме, юдеи, крещи тълпа, бесней,

присмивай ми се, бий, нахвърляй се с омраза,

аз грешен съм, греша – със сетни сили каза

безукорният клетник,най-святият юдей.

Умрях, но моят Бог не ме докрай наказа,

греших, греша – по-грешен от всеки фарисей.

Те слаб човек убиха, но аз като злодей

„разпни го!” всеки ден повтарям – страшна фраза.

О, странната любов на помислите божи,

царете са простени, но той – спаси ни той,

и Яков тук дойде, предрешен в овчи кожи,

и божията ярост видя в жесток двубой.

Да, Бог се въплъти, но не за изненада –

да се почувства слаб и всичко да изстрада.

 

 

12.

 

Защо ли ни слугуват всички твари?

Защо най-чистата храна ядем

все ние – омърсените в Едем

и пак мърсим го – кой където свари.

Защо, жребецо, те морят с товари?

Защо ти, воле, мъкнеш все ярем?

Защо, о, краво с наедрял корем,

не се гневът ви върху нас стовари?

По-слаб съм аз, грешил съм досега,

за вас грехът е дума непозната

и ето – чудото на чудесата:

безгрешният на грешника слуга!

А пък Творецът – жертва милозлива –

за свойте рожби-врагове погива.

 

13.

 

Какво ще стане, ако нощ зловеща

навеки, о, душа, се възцари?

В Спасителя на кръста пак се взри –

нима те гледа ужасът отсреща?

В очите му неземен зрак гори

и челото, обляно в кръв гореща,

нима за ада огнен те подсеща?

Та той простил е на врага дори!

Не! Идолопоклонник като мене

любимата с какво ще утеши,

с едно: които са с добри души –

те само са красиви; озлобен е

грозникът, злобният – грозник ревнив!

А Той красив е – значи милостив...

 

 

14.

 

О, Боже триединен, сърцето ми пръсни!

Задъхан блъскай, удряй и с мълнии очите

слепи ми... Бий, гори ме, животът ми разбит е –

отново изкови ме и - паднал – ме вдигни.

Аз град съм – град, в руини превърнат от вразите,

как ключа да ти връча пред градските стени;

и Разумът ми – твоят наместник – с хитрини

изплъзвал се безсилен, веднъж ли огорчи те!

Обичам те, о, Боже, обичай ме и ти!

Че с враговете твои не съм обвързан миром;

ела, разокови ме, вразите помети,

че по-добре е в твойта тъмница да умирам,

свободен ще съм само, ако ме вземеш в плен,

и ще спестя честта си – от Бога прелъстен.

 

 

15.

 

Душа, обичай Бога, както сам

те е възлюбил; радвай се тогава.

Бог-Дух сред сонма ангели изгрява,

в сърцето ни издигнал своя храм.

И ражда той – създал веднъж Адам,

баща на най-добрия син, въздава:

осиновил те е – каква прослава,

а в рая – вечно събота е там.

И както скъпо от заложна къща

откупваш си откраднати неща –

на Бога нас Спасителят ни връща,

платил за нас с цената на кръвта.

Човекът Бог за пример тук избран е,

но важното е Бог човек да стане!

 

16.

 

Синът ти, отче, от врага разпнат,

спечели двойно: жив е, не погина

и – стълб в Светата Троица – мнозина

крепи; скъп гост в небесния палат.

Агнецът, в свойта свята кръв облят,

в живота вечен – не в смъртта! – премина

и с два завета мир, и благодат

ни обеща сред райската градина.

Да, твоите закони са такива

и всички страдат пак и се гневят,

но възкресява словото духът

и божията проповед е жива.

Последното, което в нас слетя,

то бе Любов! Да бъде вечна тя.

 

 

 

 

17.

 

Понеже тя – най-скъпото за мене –

е мъртва и с душите днес лети

сред чистите небесни висоти –

и моят взор в небето устремен е!

И моят дух, не спрял до днес да стене,

се укроти; но, Боже, там бе ти

и аз усетих, паднал на колене:

от глад и жажда всичко в мен трепти.

Защо от страст сърцето да гори,

защо ли да хабя сърдечни сили,

щом ти ревнуваш ме, о, Боже мили,

и от светци и Ангели дори

Но ти ревнив си, че съм на Земята,

подвластна на плътта и сатаната.

 

 

18.

 

Кажи къде е твойта годеница,

Исусе? Там ли все, на онзи бряг

сияеща? Или е тук и пак –

като из Немско – дрипава старица?

Коя е тя – жена или светица?

Будува? Или спи в столетен мрак?

Сред седемте ли хълма като зрак

ще слитне тя – пречиста гълъбица?

Дали сред нас е образът любим,

или ще трябва  - кротки пилигрими –

към нейната любов да се стремим?

Дано с любов душата осени ми!

За всички - и за теб – е най-добре

в обятия света да побере.

 

 

 

19.

 

О,как непостоянен съм, уви:

неубеден – държа във всяко нещо

на своето; уж моля се горещо,

а скверни все устата ми мълви.

С любов захвана нещо- не върви;

сърцето ми – ту пламва като пещ то,

ту буца лед е; уж говоря вещо,

а някой пак в лъжа ме улови.

До вчера и не мислех за небето,

но днес към Бог лъстиво търся път,

а утре ще се кая, след което

на пристъпи беди ще се редят -

като при треска; и тогава дните

на страх от Бога ще са най-добрите.