ПРИКАЗКА ЗА ЕДИН ГЕНИЙ

24.04.2019

Разказ от Росен Карамфилов, трета награда на националния конкурс „Рашко Сугарев” 2019

      Имало едно време един гений. Той бил плод на цветна бременност. Майка му нямала и най-малка представа, че го износва, не забелязала прогресивно нарастващия си корем, някак не ѝ направил впечатление. Един ден отишла при местния гинеколог, в едно пловдивско село, та да види какво става. Лошо ѝ било няколко поредни месеци, повръщала през два дена, но тя, понеже била тъй да се каже малко неука жена, не стоплила за какво иде реч. Докторът обаче отсякъл:

- Радке, бебе чакаш!

     Бъдещата майчица по неволя замръзнала при тая констатация и успяла да рече единствено:

- Как тъй бебе, докторе! Нали имам цикъл!

- Цикъл, не цикъл – бебе! До два месеца най-много! – тропнал по бюрото лекарят, грабнал кочана с листа и бил печатите напосоки! Било решено.

     Мама Радка дотук имала две деца.

     А и било твърде късно да махне третото...

                                                            ***

     Така, в оная ледена 1963-та, през шестата срещу седмата нощ на месец декември,  на бял свят се появил Николайчо. С рев на лъв излязъл от утробата на своята маман и ако можел да избяга още тогава от нея – щял. Но пуста му работа – още не бил проходил! По-нататък и това се случило. Николайчо не само, че проходил, ами и бил с характер! Не се прибирал, когато го викали вечер, играл с останалите дечурлига колкото си иска. За капак на всичко имал и дарба. Една от сестрите му първа разбрала. Един следобед Николайчо хванал молива и започнал да дращи с него по стената. Нарисувал един слон и вторият му баща го счупил от бой. Уж за да го превъзпита. Случило се тъкмо обратното. Нашият калпазанин не се отказал. Правел беля след беля само и само, за да го изхвърлят от вкъщи. Не се получило.

     Последвали наказанията...

                                                            ***

     Наказанията! Ах, колко сурови били те! Николайчо бил принуден от втория си баща да стои на колене върху натрошени орехови черупки. Острите костилки се забивали като гвоздеи в плътта на нежеланият син. Нозете му били целите в рани, очите му се пълнени със сълзи ала той не гъквал. Стоял и търпял. Бил самураи. Това се повтаряло всяка седмица. Първо по веднъж, после по-няколко пъти, накрая – ежедневно. Николайчо не издавал нито звук. Не затварял очи, не мижал, не трепвал. Просто героически понасял кошмара.

      Докато една вечер...

                                                            ***

      Една вечер мама Радка, Николайчо, двете му сестри и вторият им баща седяли около масата. Разполагали с четири филии хляб и половин буркан свинска мас. Бедността в семейството била страшна. Никога не им достигала една филия. Филиите винаги били с една по-малко. Мама Радка намазала четирите филии с мас. Три от тях – наполовина. Филията за Златю, мъжът ѝ, била намазана най-обилно. Мама Радка раздала филиите. Една за Мима, една за Генка, една за себе си. За Николайчо филия нямало. Тъй ставало – Генка и Мима отстъпвали двете половини от своите две филии на малкото си братче. Хлябът бил сух, мас нямало даже по-краищата му. Ала Николайчо бил благодарен.

- Радке, къде е ракията?! – ревнал Златю

     Мама Радка скочила от стола и мигом донесла шишето с гроздова. Наляла му догоре. Оня засърбал, все едно ядял супа, а не пиел. Налял си още една. Грухтял и сърбал. Още една. Сърбал и грухтял. Като свинете в двора. Погледа му станал неясен от гроздовата. Движенията станали мудни. Замлъкнал. Засумтял. По едно време Николайчо прошепнал:

- Гладни сме, мамо Радке...

                                                            ***

     
     Златю вдигнал поглед от чашата с ракия. Всички знаели какво ще последва. Токати. Генка и Мима заплакали без шум и без утеха. Не искали отново да гледат как вторият им баща пребива любимият им брат. Но такъв бил законът в тоя дом.
- Какво рече току-що? – процедил Златю и от устата му започнала да излиза пяна. Бил вече много пиян.
- Казах, че сме гладни.
    Очите на Златю били кървавочервени. Едвам успял да се вдигне от масата. Пъшкал от тлъстина. Все пак станал. Отишъл до Николайчо. Останалите мълчали.
- Отдавна трябваше да те смеля аз тебе... Отдавна, дейба твойта майка дейба!
     После Николайчо се оказал във въздуха. Златю го бил вдигнал с една ръка. Готвил се да замахне, когато чул гласа на мама Радка:
- Не го бий, Златане! Недей, моля ти се! Не е виновно детето, че сме бедни...
    Сама съжалила, още щом го изрекла. Последвал отговора на мъжа ѝ:
- Ти си го родила, ма! Туй дете не е мое! Туй е на оня нещастник Илия! Както и тез‘ двете!
Погледнал с ненавист към Генка и Мима, изплюл се на пода и продължил:
- Вашта мама! Туй си е твойта челяд Радке! Да не съм ги правил аз тез‘ деца, ма?! Ей ся ша видиш ти, твойта кожа!
     И я заритал. С цялата жестокост, на която бил способен. Из одаята се разнесли писъци. Вътре в Николайчо нещо се счупило...

     
                                                            ***

      Така и не ви доверих как се измъквал Николайчо от терора вкъщи. Той непрекъснато фантазирал. Представял си, че половинките филии с мас били цели палачинки с конфитюр. С мармалад от шипки. С мед. Разообразявал. Представял си, че вижда самодиви през процепа на ключалката във външната тоалетна, не просто си ги представял, той ги виждал наистина, можел да си говори с тях, бил воайор на техните нощни къпания в реката.

     Рано сабале слизал в селото и разказвал вицове на руснаците, които му давали дъвки в замяна, ако вицът бил сполучлив. Съдирали се от смях с него. Бил любимецът на махалата. Шоколайчо, щото често бил нацапан с шоколада, с който го черпели съседите. Шоколайчо. Най-лудото лапи. Не хлапе – лапи. Тъй си живял той – разпнат между ада на ежедневието и рая на въображението. Веднъж се прибрал и чул плача на мама Радка. Страховит, нечовешки плач. Плач като след аборт...

                                                            ***

     Бягството! То било спасението! Нямало друг начин. Побоите над мама Радка не спрели. Напротив – станало дваж по-лошо. Била синя от лобута. Тъй показвал Златю любовта си – с кютек. Николайчо по онова време вече бил на 11 години и само чакал удобен миг да си плюе на петите и да изчезне. Било през една майска вечер това, което ще последва да разкажа. Ужасиите в тоя дом, кой знае защо ставали все вечерно време. Та и тоя път тъй се случило...
     Златю варял ориз. Чист ориз. Нямали ни мерудия, ни мръвка. Даже и сол нямали. Нищета, братко мили, какво да правиш. Николайчо стоял встрани и наблюдавал. Бил наказан. Отново. Орехите били и те изгнили, та не могли да го турят върху орехови черупки, както обикновено. Добра новина за нашия бъдещ гений.
От тенджерата взела да излиза пара. Златю рекъл:
- Чуй ме сега, изтерсак такъв! Ако не искаш да те пребивам всеки божи ден... ще ми викаш татко...
     Тия думи били краят. Николайчо хукнал да бяга. Златю го подгонил, тъй както бнл с тенджерата в ръце, направо я грабнал и хукнал подир хлапето. За негово нещастие, входната врата имала праг, височък праг, ала той пак бил наквасен и не преценил. Спънал се и паднал, изтървал тенджерата с врящия ориз върху самия себе си и закрещял:
-ААААААААААААААААА!!!! АААААААААААА!!!! ААААААААААААА!!! РАДКЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ, ТВОЙТА КОЖА, ЕЛА ТУКА МА!
     Мама Радка била стъписана. Кожата на Златю падала на парцали. На другата заран умрял. Задушил се от хрипове, напикал се и се насрал едновременно и приключил. Вонята била непоносима...
     Никой не разбрал защо станало тъй. Но на всички им олекнало.

                                                            ***

     Четиридесет години по-късно. На гробището в Пловдив не се диша, слънчевите лъчи изравят костите на мъртъвците изпод пръстта и ги оставят да отлетят с вятъра. Мама Радка е дошла на гроба на сина си. Тая корава българка го е надживяла. Било е преднаписано. Изражението ѝ е от камък. Веждите ѝ – както всякога сключени. Очите – два оазиса, без ни една капчица жива вода в тях.

     Пали нови свещи. Изхвърля старите. Поставя осем червени карамфила нейде встрани. Четири червени и четири черни. За нейната нежелана рожба гений. Излишно е да изписвам всеизвестното му име.  Вместо това, нека сега наум погледаме заедно мама Радка, преди да припаднем под натиска на зноя. Мама Радка.  Изглежда здрава. Изглежда непоклатима. Погледнете я. Не отделяйте поглед от нейния поглед, закован за надписа на паметната плоча....

     Мама Радка. Изглежда по-голяма от мъката си. Изглежда като канара. Ала само отвън. Само отвън така изглежда.

     Какво ли ѝ е отвътре?