Антон Павлович Чехов

24.04.2019 1

За писането Кореспонденция

 

 Кореспонденция с Александър Павлович Чехов

 

Александър Павлович Чехов (1855-1913) е по-голям брат на Чехов. Завършил е Физико-математическия факултет на Московския университет, журналист, автор на няколко сборника с разкази и на ценни спомени за Чехов.

Чехов нарича писмата на брат си Александър „първостепенни произведения” и високо цени неговия литературен вкус. Голяма част от кореспонденцията между двамата засяга литературата и разсъжденията върху литературния труд, като много от Чеховите изказвания, предизвикани най-често от братовото му бохемство и безхарактерност, впоследствие се превръщат в крилати фрази: „Литературата е труд”, „Краткостта е сестра на таланта”, „Сюжетът трябва да бъде нов, а фабула може и да няма”, „Езикът трябва да бъде прост и изящен”, и т.н.

Талантлив и образован човек, с тънка наблюдателност и забележителна хумористична дарба, Александър твърде рано проявява една душевна и нравствена неустойчивост, както и все по-силен уклон към развлеченията и алкохола, които, въпреки че е по-възрастният от двамата, бързо го поставят в позицията на наставляван и възпитаван. Писмата на Чехов до него са изпъстрени с размисли за нравственото и естетическото възпитание на човека, а също и с немалко горчивина, породена от прахосването на таланта и липсата на твърдост от страна на брат му. Същевременно те са ценен източник за детството и младостта на Чехов, както и за ранните му творчески години.

 

До Ал. П. Чехов

 

20 февруари 1883 г., Москва

 

Доброкачествени мой братко Александър Павлович!

 

Преди всичко поздравявам теб и твоята половинка с благополучния изход и придобивка, а град Таганрог - с новата гражданка. Да живее (…кръсти се!) новородената много години, да преизобилства (кръсти се!) с красота физическа и нравствена, със злато, с глас, с разум, и да си хване след време мъж доблестен (кръсти се, глупако!), след като предварително го прелъсти, хвърляйки в отчаяние всички таганрогски гимназисти!!!

Поднесъл такова поздравление, пристъпвам направо към работата. Ей сега Николка ми връчи писмото ти да го прочета^*. Въпроса за правото да четеш или да не четеш чужди писма поради липса на време ще оставим настрана. Ако писмото касаеше само Николкината персона, бих се ограничил с поздравлението, но то засяга и някои доста любопитни въпроси. Тях именно искам да обсъдим, а пътьом ще отговоря и на твои предишни запитвания. За съжаление, нямам време да пиша много, но заради благоприличието и подробностите ще прибягна и към рамки, и към система: ще разнищя писмото ти от „а” до „я”. Аз съм критик, а то – произведение, представляващо белетристичен интерес. Имам право като читател. Ти ще погледнеш на него като автор и всичко ще мине благополучно. Между другото, на нас, пишещите, не ни пречи да пробваме своите силици и в критикарство. Това предупреждение е нужно, защото същината е именно в гореспоменатите въпроси; ще се помъча анализът ми по възможност да избегне личното отношение.

 

* Писмото е неизвестно. – Бел. пр.

 

1) Че Николка не е прав - за това не си и струва да се говори. Той не отговаря не само на твоите писма, но даже и на служебните; по-неучтив от него в това отношение не познавам. Цяла година се кани да пише на Лентовски, който го издирва; половин година на етажерката се търкаля писмото на един порядъчен човек, търкаля се без отговор, а нали само заради отговора е било написано. Друг по-безотговорен от нашего брата е трудно да се намери. И което е най-ужасно – той е непоправим. Ти го трогна с твоето писмо, но не мисля, че ще намери време да ти отговори. А и работата не е в това. Но да започна с формата на писмото. Помня как ти се смееше над чичовите манифести… Смял си се комай над себе си. Твоите собствени манифести съперничат по сладникавост на чичовите. Всичко има в тях: „прегърнете…” „душевни рани”… Остава само да се просълзиш. Ако се вярва на чичовите писма, той, чичо, отдавна да е изтекъл като сълза. (Провинция!...) Ти плачеш от началото на писмото си до самия му край… Във всичките си писма впрочем и във всичките си произведения… Ще рече човек, че двамата с чичо сте направени само от слъзни жлези. Не се присмивам и не остроумнича… Не бих се занимавал с тази сълзливост, с този задух от радост и мъка, от душевни рани и пр., ако те не бяха така ненавременни и… пагубни. Николка (знаеш отлично) се държи несериозно; гине добър, силен, руски талант, гине за нищо… Още година-две и песента на нашия художник е изпята. Той ще се затрие в тълпата пияници, подли Ярони и други гадости… Ти виждаш сегашните му работи… Какво прави той? Прави всичко, което е пошло, евтино… а между това в салона стои започната забележителна картина. От „Русский театр“ му предложили да илюстрира Достоевски…^* Той е дал дума и няма да я спази, а тези илюстрации биха му дали име, хляб… Но какво да говорим? Преди половин година ти си го видял и надявам се, не си забравил това… И ето, вместо да подкрепиш, да ободриш талантливия добряк с добра, силна дума, носеща му неоценима полза, ти му пишеш жални, тъжни слова… Разтъжи го за половин час, размекна го, разкисна го и нищо повече… Утре ще забрави за твоето писмо. Ти си прекрасен стилист, много си чел, много си писал, разбираш нещата също тъй добре, както и другите – и нищо не ти струва да напишеш на брата добра дума… Не наставление, не! Ако вместо да рониш сълзи, беше поговорил с него за неговата живопис, той със сигурност би се захванал за нея и би ти отговорил. Ти знаеш как може да му се повлияе… „Забравих… пиша последното писмо“ – това са глупости, същността не е в това… Не това трябва да се подчертава… Подчертай ти, силният, образованият, развитият, това, което е жизнено, вечно, което действа не на дребното чувство, а на истински човешкото чувство… Ти си способен на това.. Ами че ти си остроумен, ти си правдолюбив, ти си художник. Заради писмото, в което описваш молебена на коловете (с хатерасовите ледове)^**, ако бях Бог, щях да ти простя всички прегрешения, волни или неволни, било с дела, било с думи… (Между другото: на Николка, прочитайки тези твои думи, ужасно му се прииска да нарисува коловете.) Ти и в произведенията си подчертаваш дреболиите… а между другото, не си се родил субективен писач… Това не е вродено, а придобито впоследствие… Но да се отречеш от лично придобитата субективност, е лесно и сигурно… Трябва само да бъдеш по-честен: винаги да се скриваш, да не се навираш в героите на своя роман, да се отречеш от себе си, макар и за половин час. Ето, имаш разказ, в който младите съпрузи по време на целия обяд се целуват, хленчат, наливат от пусто в празно… Нито една смислена дума, само едно благодушие. Не си писал ти за читателя… Писал си, защото на теб самия ти е било приятно това дрънкане^***. А опиши ти обяда, как са яли, какво са яли, каква е готвачката, колко пошъл е твоят герой, доволен от ленивото си щастие, колко пошла е героинята ти, колко смешна в любовта си към този сит, ояден гъсок със салфетка на врата… Всекиму е приятно да види сити, доволни хора – вярно е, но за да ги опишеш, не стига само това какво са говорили и колко пъти са се целунали… Нужно е и нещо друго: да се откажеш от онова лично впечатление, което меденото щастие прави на всеки неозлобен човек… Субективността е ужасно нещо. Тя не е добра и с това, че издава обикновен автор с беден ум. Обзалагам се, че в теб са влюбени всички попски и писарски дъщери, чели произведенията ти, а ако беше немец, щеше да пиеш безплатна бира във всички пивници, където търгуват немкини. Ако не беше тази твоя субективност, тази чмирьовщина^****, от теб би излязъл най-полезен художник. Умееш така добре да се смееш, да се подиграваш, да се надсмиваш, имаш такъв съвършен стил, преживял си много, видял си твърде много… Ех! Материалът пропада нахалос. Да беше го вмъквал в писмата си, да беше окуражавал Николкината фантазия… от твоя материал могат да се коват железни неща, а не манифести. Колко нужен човек можеш да станеш! Опитай се, напиши на Николка веднъж-дваж смислено слово, честно, добро – ами че ти си сто пъти по-умен от него, – напиши му и ще видиш какво ще стане… Той ще ти отговори, колкото и да е мързелив… А жални, разкисващи слова не пиши: той и бездруго е разкиснат…

 

* Илюстрации на Н. П. Чехов към Достоевски не са известни. – Бел. пр.

** Молебен на коловете (дървени или железобетонни колове за привързване на кораби в морско пристанище). Във връзка с края на плаването и акостирането на корабите Ал. П. Чехов пише на брат си на 23 ноември 1882 г.: „Представи си такава картина: безбрежно море, безкрайни ледове, ярко слънце, неголям студ, палуба на параход, угасил парата, мръзнещи униформени лица, матроси, плешив и едва блеещ като коза поп, дим от кандила, понесъл се на струи в мразовития въздух над леденото поле на морето… Представи си това и ще получиш нещо от рода на утринната литургия на кораба на капитан Хатерас“ (Писмо на Ал. Чехов, стр. 80). „Пътешествията и приключенията на капитан Хатерас“ (1866) – роман от Жул Верн. – Бел. пр.

*** Разказът не е намерен в печата. – Бел. пр.

**** Н. А. Чмирьов сътрудничи в „Московский листок“, долнопробно издание на „малката преса“. – Бел. пр.

 

„Не е нужна голяма интуиция – пишеш по-нататък, – за да разбереш, че заминавайки, съм се откъснал от семейството и съм се обрекъл на забрава…“ Излиза, че са те забравили. Ти сам не вярваш в това, което пишеш, и то не си струва да се обсъжда. Няма защо да лъжеш, друже. Познавайки характера на хленчещата ни майка и Николай, който в пияно състояние си спомня всички и целува целия свят, ти не можеш да напишеш това; и ако не бяха слъзните жлези, ти нямаше да напишеш това. „Аз очаквах и разбира се, дочаках…“ Да впечатлиш искаш… Нужно е да впечатлиш, много е нужно, но не с такива думи. Това са цитати от „Сестричка“, а ти имаш и по-сериозни неща, които с успех можеш да цитираш.

2) „Баща ни ми писа, че не съм оправдал себе си“ и т.н. Пишеш това за стотен път. Не зная какво искаш от татко. От враг на пушенето и незаконното съжителство искаш да го превърнеш в приятел? С мама и леля можеш да го направиш, но с татко не. Той е същият кремък като разколниците, с нищо не е по-лош и няма да го помръднеш. Това, изглежда, е силата му. Той, колкото и сладко да пишеш, ще въздиша, ще ти пише едно и също, и което е най-лошо, ще страда… Като че не го познаваш. Странно… Извинявай, братче, но ми се струва, че тук немалка роля играе и една друга подла струнчица. Ти не риташ срещу ръжена, а сякаш му угодничиш… Какво те интересува как гледа на твоето съжителство този или онзи разколник? Какво му се навираш, какво искаш? Нека да си гледа както иска… То си е негова разколническа работа… Знаеш, че си прав, отстоявай своето, каквото и да пишат, както и да страдат… В (неугодническия) протест е и цялата сол на живота, друже.

Всеки има право да живее с когото и както му е угодно – това е право на развития човек, а ти, значи, не вярваш в това право, щом намираш за нужно да изпращаш адвокати при Пименовни и Стаматичи^*. Какво е твоето съжителство от собствената ти гледна точка? Ами че това е твоето гнездо, твоето топло местенце, твоята мъка и радост, твоята поезия, а ти се носиш с тази поезия като с открадната диня, гледаш всеки подозрително (какво ли, казваш си, мисли той за това?), навираш я на всеки, хленчиш, мрънкаш…

 

* Таганрогската готвачка и гъркът посредник, постоянен посетител в бакалницата на П. Е. Чехов. – Бел. пр.

 

Ако бях на мястото на твоето семейство, най-малкото бих се обидил. Интересно ти е какво мисля аз, какво - Николай, какво - татко?! Но какво те интересува? Няма да те разберат, както и ти не разбираш „бащата на шест деца“, както и по-рано не разбираше бащиното чувство… Няма да те разберат, колкото и близки да са ти, а и нищо няма за разбиране. Живей и толкоз, това стига. Да чувстваш заради всички, не бива, а ти искаш ние и заради теб да чувстваме. Видиш ли, че и нашите мутри са равнодушни, тогава хленчи. Чудни са делата ти, Господи! Ако бях на твое място, семеен човек, аз не бих позволил никому не само да дава мнение, но и да иска да разбере. Това е моето „аз“, моята светая светих, и никакви сестрици нямат право (чисто и просто по силата на естествения ред) да навират своя жаден да разбере и да се умили нос! Нямаше да пиша и писма заради бащината радост… Няма да разберат, а над манифеста ще се посмеят – и ще бъдат прави. Ти и Анна Ивановна си настроил в твоя тон. Още в Москва при среща с нас тя се заливаше в горчиви сълзи и питаше: “Нима на трийсет години… е късно?“. Сякаш сме я питали… Наша работа е какво мислим и не е ваша работа да ни обяснявате. По-скоро бих допуснал да се проваля, отколкото да позволя на жена си да се кланя на хората, колкото и високопоставени да са те! Така е… Това е добра тема за повест. А виж, време за повест няма.

3) „От сестра си нямам право да изисквам… Не е успяла още да си състави за мен… добро мнение. А да надниква в душата, тя още не умее…“ (Да надниква в душата… Не ти ли прилича това на някакво стражарско ровичкане в сърцето?) Прав си… Сестра ни те обича, но и понятие си няма от теб… Украшенията, с които пишеш, са направили така, че тя се бои да мисли за теб. И съвсем естествено! Спомни си поговорил ли си с нея човешки поне веднъж? Тя вече е голяма девойка, на курсове ходи^*, захвана се с наука, стана сериозна, а ти, казвам, написал ли си ѝ макар и една сериозна дума? Същата история като с Николай. Ти мълчиш и не е за чудене, че двамата сте като непознати. За нея чуждите са направили повече, отколкото ти, своят… Тя би могла много да вземе от теб, но ти си скъперник. (С любов няма да я учудиш, защото любовта без добри дела е мъртва.) Сега тя преживява борба, и то каква – отчаяна. Удивляваш се! Всичко, което трябваше да стане нейна жизнена задача, рухна… Сега тя с нищо не е по-лоша от всяка тургеневска героиня… Говоря без преувеличения. Почвата е най-благотворна, само сей! А ти лирика ѝ съчиняваш и се сърдиш, че не ти пише! Та за какво ще ти пише? Веднъж седнала да пише, мислила, мислила и написала за Федотиха…^** Искала още нещо да напише, но не се намерил човек, който да ѝ гарантира, че на думите ѝ няма да погледнат с очите на Третяков и К^***. Зная – и се кая, – че съм доста нервен с домашните. Изобщо съм нервен. Често съм груб, несправедлив, но защо сестра ни говори с мен за неща, които не би казала на никого от вас? Вероятно защото не виждам в нея само „горещо обичаната сестра“, както у Мишка не отричам човека, с когото задължително трябва да се говори… Нали и тя е човек, даже, Бога ми, какъв човек. Ти се шегуваш с нея: дал си ѝ полица, купил си ѝ на вересия маса и часовник… Хубава педагогика! А за нея на оня свят няма да отговарят родителите. Не е тяхна работа…

 

* М. П. Чехова учи в историческия отдел на Историко-философския факултет на Московските висши женски курсове при проф. В. И. Герие. Преди това иска да постъпи в Училището по живопис, моделиране и архитектура, но не е приета (нямало свободни места). – Бел. пр.

** Писмото на М. П. Чехова за артистката от Малий театър Г. Н. Федотова не е запазено. – Бел. пр.

*** Университетските другари на Ал. П. Чехов, братята Иван и Леонид Третякови. Получават в наследство от рано починалите си родители голямо състояние, водят разхайтен живот. – Бел. пр.

 

„За Антон ще премълча. Остана само ти…“ Ако се погледне работата по джентълменски, и аз би трябвало да премълча и да отмина. Но в началото на писмото ти писах, че ще пренебрегна личното… и ще засегна само „въпросите”… (Ужас – колко много въпроси!) Има на белия свят една такава лоша болест, позната на всеки пишещ човек... (Защото другите са много, а ние, пишещите - малко. И нашият лагер е малък и болен: хора от една черга не искат да се разберат един друг. Записах се и аз в този лагер, но май ще трябва да се отпиша...) А ти впрочем си запознат с въпросната болест… Това е кичеевщина^* – нежеланието на хората от един и същи лагер да се разберат един друг. Подла болест! Ние сме хора свои, дишаме един и същи въздух, мислим еднакво, роднини по дух, а в същото време… сме достатъчно дребнави да пишем: „ще замълча!“. Знаменателно! Ние сме тъй малко, че сме длъжни да се държим един за друг… е, vous comprenez^**! Колкото и да сме били грешни един към друг (а ние едва ли сме били много грешни!), не можем да не уважаваме даже най-малките от ония, „солта на земята”. Ние, аз, ти, Третякови, Мишка наш – стоим по-високо от хиляди, а не по-ниско… Имаме обща и ясна задача: да мислим, да имаме глава на раменете си… Което ние не сме, то е против нас. А ние се отричаме един от друг! Дуем се, хленчим, вкисваме се, клюкарстваме, плюем си в мутрите! Колцина са оплюти само от Третяков и К! Пили с „Вася“^*** брудершафт, а останалото човечество вписали в категорията „ограничени”! Аз съм глупав, да се секна, не умея, много не съм чел, но се моля на вашия бог – това стига, за да съм ви по-скъп и от злато! Степанов е глупак, но университетски глупак и стои хиляда пъти по-високо от Семьон Гаврилович и Вася – а след канкана са го карали да удря чело в капака на рояла! Безобразие! Чудесно разбиране и използване на хората! И аз щях да съм добър, ако бях нахлупил на Зембулатов шутовска шапка за това, че не познава Дарвин! Но той е възпитаник на крепостното право, а враг на крепостничеството – само заради това го обичам! Ако се отричах от А, Б, В… Ж, от един, втори, трети, в края на живота си щях да остана съвсем сам!

 

* П. И. Кичеев – сътрудник на „малката преса“.– Бел. пр.

** Вие разбирате (фр.) – Бел. пр.

*** В. И. Малишев, чичо и опекун на братята Третякови. – Бел. пр.

 

У нас вестникарите са болни от завист. Вместо да се радват на твоя успех, те ти завиждат и… ти натриват носа! А между това на един бог се молят, всички една и съща работа вършат… Дребнавост! Невъзпитаност някаква… Ах, как трови живота всичко това!

Имам работа, затова и спирам. После по някое време ще довърша. Написах ти приятелски, честна дума; никой не те е забравял, никой няма нищо особено против тебе и… нямам причини да не ти пиша приятелски.

Покланям се на Анна Ивановна и на самата Ма^*.

 

* Новородената дъщеря на Ал. П. Чехов Мария. – Бел. пр.

 

Получаваш ли „Осколки“? Уведоми ме. Изпратих ти потвърждение от самия Лейкин.

Засега – моите почитания.

 

А. Чехов

 

Не искаш ли темичка?

Нахвърлих я! 20 рубли! Даже повече...

 

 

До Ал. П. Чехов

 

4 януари 1886 г., Москва

 

Карантинно-митнически Саша!^*

 

* От есента на 1885 г. до юни 1886 г. Ал. П. Чехов служи като секретар в новоросийската митница. – Бел. пр.

 

Честита Нова година, на теб и твоята юдол^*, желая ти щастие и нови младенци…^** Да ти даде Бог всичко най-добро. Ти навярно се сърдиш, че не ти пиша… Аз също ти се сърдя… Добиче! Фуста! Детероден чиновник! Защо не пишеш? Нима писмата ти са изгубили предишната си прелест и сила? Нима си престанал да ме смяташ за свой брат? И нима след всичко това не си свиня? Пиши, хиляда пъти пиши! Ако щеш, пищи, но пиши… При нас всичко е благополучно освен може би туй, че татко накупи още лампи. Той има мания за лампи. Впрочем, ако я намеря на масата, ще приложа тук една рядкост, която те моля, след като прочетеш, да ми върнеш.

 

* Долина, бездна, място за мъки и страдания или човешкия живот изобщо, с неговите грижи и страдания. (стар. поет.) – Бел. ред.

** Дъщерята на Ал. П. Чехов, Мария, родена през 1883 г., умира на една годинка. Синът му Николай се ражда през 1884 г., а на 7 януари 1886 г. се ражда синът му Антон. – Бел. пр.

 

Бях в Питер у Лейкин и преживях всички ония мъки, за които в Писанието е речено: „до конца претерпех“… Хранеше ме той великолепно, но нали е говедо, едва не ме задуши с лъжите си… Запознах се с редакцията на „Петербургская газета“, дето бях приет като персийски шах. Вероятно ще работиш в този вестник, но не по-рано от лятото. На Лейкин не се надявай. Той всячески ми подлага крак в „Петербургская газета“. Ще подхлъзне и теб. През януари при мен ще дойде Худеков, редакторът на вестника. Ще си поговоря с него.

В името на аллаха! Имай милост, изхвърли твоите изтормозени колежки регистратори! Наистина ли не усещаш, че тази тема вече е отживелица и докарва прозевки? И къде там в Азия намираш тия мъки, които преживяват бюрократите в твоите разкази? Истина ти казвам: страшно е дори да се чете! Разказът „Нов-новеничък“^* е замислен великолепно, но… чиновниците! Ако беше турил вместо чиновник просто добродушен еснаф, без да изтъкваш неговото началство и чиновничество, разказът щеше да е вкусен като ония раци, които плюскал Еракита^**. Не позволявай също така да съкращават и преправят разказите ти… Нали е гнусно, ако във всеки ред се вижда лейкинската намеса… Да не позволиш, е трудно; по-лесно е да използваш средство, което ти е подръка: сам да съкращаваш до краен предел и сам да преправяш. Колкото повече съкращаваш, толкоз по-често те печатат… Но най-важното: по възможност бди, пази се, съкращавай и пъшкай, преписвайки по пет пъти едно и също, като не забравяш, че цял Питер следи работата на братя Чехови. Аз бях поразен от приема, който ми оказаха питерци. Суворин, Григорович, Буренин… всичко това ме канеше, величаеше… и ми стана страшно, че съм писал небрежно, през пръсти. Ако знаех по-рано, че тъй ме четат, не бих писал така по поръчка… Помни: теб те четат. По-нататък: не употребявай в разказите си фамилии и имена на свои познати^***. Това е некрасиво, фамилиарно и освен това… познатите губят уважение към печатното слово… Запознах се с Билибин. Много порядъчен момък, комуто в случай на нужда можеш да се довериш напълно. След две-три години той ще играе видна роля в питерската вестникарска сфера. Ще стигне до редактор на някакви си там „Новости“ или „Новое время“. Значи нужен човек…

 

* Напечатан в „Осколки“, 1885, бр. 51. – Бел. пр.

** М. П. Чехова си спомня, че таганрогският посредник Еракита изял цяло блюдо с раци в бакалницата на Павел Егорович. – Бел. пр.

*** В разказа „Визити“ Ал. П. Чехов споменава всички членове на своето семейство и близкия познат на Чехови, М. М. Дюковски; в по-ранния разказ „Утре на изпит“ главен герой е студентът медик в пети курс Антон Павлович. – Бел. пр.

 

Още веднъж в името на аллаха! Кога си успял да допуснеш в себе си в ж (…) толкоз страх? И кого искаш да трогнеш със своето малодушие? Което за другите е опасно, за университетския човек може да бъде само повод за смях, снизходителен смях, а ти сам от цялата си душа се излагаш! Откъде този страх пред пликовете с редакционно клеймо? И какво могат да ти направят, ако узнаят, че пишеш? Плюй на всички, нека знаят! Нали няма да те набият, да те обесят, да те прогонят… Между другото: Лейкин, срещайки се с директора на вашия департамент в кредитното дружество, започнал да го обсипва с упреци за гоненията, които търпиш за своето писателство… Оня се сконфузил и започнал да се кълне… Билибин също пише, а междувременно служи отлично в Департамента на пощите и телеграфа. Левински издава хумористично списание и заема шестнайсет длъжности. Колко строго е при офицерите, но и там не се стесняват да пишат. Да криеш, може, но да се криеш – не-не! Не, Саша, време е заедно с угнетените чиновничета да пратиш в архива и преследваните кореспонденти… По-правдиво е да изобразяваш колежки регистратори, които тровят живота на техни превъзходителства, и кореспонденти, съсипващи чуждото съществуване… И така нататък. Не се сърди за морала. Пиша ти, понеже ми е и жално, и досадно… Ти си добър писач, можеш да заработваш двойно, а се храниш с див мед и акриди… по силата на някакви недоразумения, намиращи се в твоя череп…

Аз още не съм женен и деца нямам. Не се живее лесно. През лятото вероятно ще има пари. Ех, хубаво би било!

Пиши, пиши! Често мисля за теб и се радвам, като знам, че съществуваш… Не бъди баба и не забравяй

твоя А. Чехов.

 

Николай се разтакава. Иван си е същият Иван. Сестра ни е в опиянение: поклонници, симфонически сбирки, голяма квартира…

 

 

До Ал. П. Чехов

 

3 февруари 1886, Москва

 

Дългуч^*, известна печалба^**, рушветчия, изнудвач и всичко друго пакостно, което още ми идва на ум! Смъркам тютюн, за да ти кихна три пъти на главата, и отговарям на всичките ти писма, които „четох, за да те упреквам в нехайство“.

 

* Висок, слаб като върлина. – Бел. пр.

** Прозвище на таганрогско момче, което спестява дребни пари, повтаряйки: „Все пак известна печалба“, влиза в разговорния речник на семейство Чехови. Използвано е в повестта „Моят живот“. – Бел. пр.

 

1) На куция дявол не вярвай. Ако в Светото писание дяволът се нарича баща на лъжата, то нашият редахтур е неин чичо. Работата е в това, че в изпратеното от теб лейкинско писмо няма нито капка истина. Не той ме замъкна в Питер; ходих по своя воля въпреки желанието на Лейкин, за когото присъствието ми там в много отношения е неизгодно. Той ти обещава пред свидетели увеличение не по-късно от 1 януари (а не от 1 март). Обеща на мен и тия дни му припомних това обещание. Освен това той цени псевдонимите, макар че стане ли дума за увеличение, си дава вид, че плюе на тях. Изобщо – лъжец, лъжец и лъжец. А ти плюй на него и продължавай да пишеш, като помниш, че пишеш не за болните, а за здравите.

2) Не разбирам защо ме съветваш да се пазя от Билибин? Той е душа човек и аз се учудвам как при цялата си меланхолия и склонност към сантименталност още не се е сближил с теб в Питер. Познанството ми с него и писмата, които ми пише, едва ли ме лъжат… Не се ли мамиш ти? Твоя разказ „Нов-новеничък“ го преправяше пред мен Лейкин, а не Билибин, който никога не е пипал разказите ти и винаги се е възмущавал да ги гледа изцапани от ръката на глупака. Голике също е великолепно момче… Нима ако го познаваше, ни веднъж нямаше да пиянстваш с него? Не ми се вярва… Впрочем ето извадка от писмото на Билибин: „Помолих Лейкин за увеличение от 10 рубли на месец, но получих отказ. Посрамих се!“. Значи – не само ти се ругаеш… Късметлия е този Лейкин! По една щастлива случайност всичките му служители са твърде възпитани – вежливи, та чак киселеят, говорят за хонорари деликатно, предпазливо, а в същото време самият Лейкин със зъби и нокти се бори за своето.

3) Худеков още не съм виждал, но скоро ще го видя и ще обсъдим сътрудничеството ти в „Петербургская газета“.

4) В „Будильник” материалът предаден^*. За изпращането на списанието – говорих.

 

* В бр. 7 на списание „Будильник“ за 1886 г. е поместена сценката на Ал. П. Чехов „На обяд“ („Монолог на бащата”). – Бел. пр.

 

5) За това, че си нарекъл сина си Антон, ти изпращам презрителна усмивка. Гледай ти каква смелост! Че да беше го нарекъл Шекспир! Нали на тоя свят има двама антоновци: аз и Рубинщайн. Другите не ги признавам... Ами ако твоя Антон Чехов след време го изтипосат във вестниците затуй, че е буйствал в кръчмата? Няма ли да пострада от това моето реноме?.. Впрочем трогнат съм и архиерейски благославям кръщелника си, като му дарявам сребърна рубла, която Маша ще скрие до неговото пълнолетие. Обещавам му също така протекция (във висшите кръгове), книга с мои съчинения и безплатно лечение. В случай че забогатея, може да разчита да му плащам и обучението… Обясни му какво ми е званието…

6) Твоето поздравително писмо е дяволски, проклетнически, божествено художествено. Разбери, че ако пишеше разказите си така, както пишеш писмата си, отдавна вече щеше да си велик, голям човек.

Адресът ми е: Якиманка, къщата на Клименкова. Още не съм се оженил. Сега имам отделен кабинет, а в кабинета - камина, около която често седят Маша и нейният Ефрос – Реве-хаве, Нелли и баронесата^*, девиците Янови и прочие.

 

* М. К. Маркова, по мъж Спенглер. – Бел. пр.

 

Домът ни е пълен със студенти от консерваторията – музицират, врещят като козли и ухажват Маря.

Сега прилагам писмото на поета^*, един от най-симпатичните хора, които познавам… Той те обича до безобразие и заради теб е готов да си избоде очите. Николай все така мечтае за невъзможни неща и от нямане какво да прави си протрива гащите.

 

* Писмото на Л. И. Палмин е неизвестно. – Бел. пр.

 

Не бъди баба, пиши и вярвай в моята преданост. Поздрави дома и чедата твои! Питай ме как още не съм банкрутирал? Утре ще нося в бакалничката 105 рубли – събрани за един месец. Прощавай… Бъди сигурен, че ще се видим по-рано, отколкото очакваш. Ще те изненадам като крадец в късна доба… наложи си лико^*!

 

 Твой А. Чехов

 

* Израз от детството на Чехов: „Наложи си лико на задника“ – да не боли при наказание: удари с камшик, пръчка или ремък. – Бел. пр.

 

 

До Ал. П. Чехов

 

10 май 1886 г., Москва

 

Най-миличък Александър Павлович г-н Чехов!

 

Ако не си размислил, пиши ми на адрес: г. Воскресенск (Московска губерния), до г-н доктора Ант. П.

Току-що се върнах от Питер, дето прекарах две седмици. Беше великолепно. Посближих се с Григорович и Суворин. Подробностите са толкоз много, че не можеш ги описа в писмо и затова ще ти ги разкажа при среща. Четеш ли „Новое время”?

 „Градът на бъдещето“ е великолепна тема и любопитна по своята новост. Мисля, че ако не те домързи, ще я изпипаш нелошо, но нали, дявол да го вземе, си такъв лентяй* „Градът на бъдещето“ ще стане художествено произведение само при следните условия: 1) отсъствие на дълги словоизлияния от политико-социално-икономически характер; 2) абсолютна обективност; 3) правдивост в описанието на действащите лица и предмети; 4) пределна краткост; 5) смелост и оригиналност; бягство от шаблона; 6) сърдечност.

Според мен природните описания трябва да бъдат съвсем кратки и да имат характер ά propos. Общите места от рода на „Залязващото слънце, къпейки се във вълните на тъмнеещото море, заливаше с пурпурно злато“ и пр., „Лястовиците, летящи над повърхността на водата, весело цвърчаха“ – такива общи места трябва да се изхвърлят. В описанията на природата трябва да се улавят дребните подробности, като се групират по такъв начин, че след прочитане, затвориш ли очи, да видиш картината. Например на теб ще ти се получи лунната нощ, ако напишеш, че на воденичния бент като ярка звездица проблясва стъкълце от счупена бутилка и се търкаля като топка черната сянка на куче или вълк и т.н.^** Природата оживява, ако не се колебаеш да сравняваш природните явления с човешки дейности и т.н.

 

* На 25 април 1886 г. Ал. П. Чехов пише на брат си: „За мен е трудно обяснимо: маса неща, написани за „Осколки“, „Сверчок“ и „Будильник“ – и не се решавам да ги изпратя: съвестно ми е за моите произведения. Така се и търкалят… Не зная що за духовно прозрение ме е обзело. Сега пиша ревностно и съзнателно голяма творба, обмислям всеки ред и напредвам бавно. Пиша „Градът на бъдещето“ и копирам Новоросийск, излагайки наблюденията и впечатленията си от Кавказ. Струва ми се доста диво и неправдоподобно, но е взето от натура, от природата. Като свърша, ще ти я изпратя да я прочетеш…“ (Писма на Ал. П. Чехов, с. 136). Вероятно творбата не е завършена (в печата така и не се появява). – Бел. пр.

** Такова описание на лунна нощ е използвано от Чехов в разказа „Вълк“, а по-късно – в „Чайка“ (Четвърто действие). – Бел. пр.

 

В сферата на психиката – отново улавяй подробностите. Опазил те Бог от общите места. Най-добре да се избягват описанията на душевното състояние на героите; нужно е старание, за да се разбере то от действията им… Изобилието от действащи лица е ненужно. Център на тежестта трябва да бъдат двама: той и тя…

Пиша ти като читател с определен вкус. Също и заради това – докато пишеш, да не се чувстваш самотен. Самотата в изкуството е тежко нещо. По-добре лоша критика, отколкото нищо… Не е ли тъй?

Изпрати ми началото на твоята повест… Ще я прочета в деня на получаването и ще ти я върна с мнение още на другия ден. Не бързай да я завършваш – по-рано от средата на септември нито един питерски човек няма да започне да чете ръкописа ти – някои са в чужбина, други на вилата…

Радвам се, че си се захванал за сериозна работа. Човек на трийсет години трябва да бъде положителен и с характер^*. А аз съм все още конте и ми е простено да се занимавам с дреболии. Впрочем петте разказа, поместени в „Новое время“^**, предизвикаха в Питер суматоха, от която се задуших като от пушек.

 

* „Аз съм човек с характер, положителен“ – пише П. Е. Чехов на синовете си Антон и Николай още през 1883 г. В семейството на Чехов изразът започва често да се употребява в ироничен смисъл. Използван е от Чехов в разказа „Добър край“ и във водевила „Сватба“. – Бел. пр.

** „Панихида“, „Вещица“, „Агафя“, „Кошмар“, „През светата нощ“. – Бел. пр.

 

Хонорарът от „Сверчок“ и „Будильник“ ти е изпратен от Мишка на два пъти.

След всичко това бъди здрав и не забравяй твоя

 

 А. Чехов

 

Времето е лошо: вятър.