ФАКЕЛ

Първа публикация на Стилиян Иванов

28.04.2019

Из БРОД

Накрая всички неща се сливат в едно и там тече река.

Норман Маклийн

Началото на лятото

Вятърът сресва с тежкия си северен гребен тревите в полето – високи, остри и зелени. Следобедното слънце гори високо в небето като огромен въглен, отделен от далечен, стар огън. Тънките, износени дрехи лепнат мокри върху умореното ми тяло докато се крия сред тревите, коленичил до брега на реката с думите. Всички, които сега сме тук, се стараем да сме тихи и незабележими. Аз и водното змийче, навито на спирала до съблечената си прозрачна кожа. Младото лисиче с керемидена козина и остра черна муцуна, приведено от жажда над водата сред гъстите тръстики на отсрещния бряг. Костенурката, изпънала нагоре шия между водораслите, с търпеливо затворени очи. Червеноглавите фазани, скупчени един до друг по гладките бели клони на старото, сухо дърво. Яребиците под бодливите шипки, легнали ниско върху яйцата си. Корморанът, разперил разрошените си мокри криле. Всички сме тихи. И тревите са високи и зелени. И ни скриват.

Очите ми сълзят от солената болка на дългото взиране – уморени, сини и зелени.

Скованите мускули на протегнатата ми напред ръка пулсират под тежестта на дългата ябълкова клонка. Върхът ѝ трепери ниско над реката и всеки път, когато докосне водата, рисува върху нейната повърхност малки, правилни кръгове, които течението улавя и отнася със себе си. Светлосини водни кончета са накацали върху изсъхналата ѝ кора за кратка почивка. Аз следя с поглед патешкото перо, плуващо бавно под надвисналите клони на върбата отсреща, в очакване на мига, когато то внезапно ще потъне. Днес използвам за стръв само котешко мъркане, пчелно млечице и аромат на горски ягоди, и това е причината думите, които улавям, да са все малки, спокойни и тихи. Думи, за които днес изпитвам нужда. Подреждам ги внимателно в изплетеното от върбови клонки кошче, за да ги взема със себе си, когато си тръгна. Довечера ще ги прибера вътре в мен и когато легна сред тишината на стаята, със затворени очи, ще се заслушам как те кротко заплитат топлото и меко одеяло на съня, който идва да ме обгърне. И отново ще засънувам един от онези отдавна забравени сънища – здрави, дълбоки и дълги.

Сънища, които нощем люлеят яркия пламък на горящите до главите ни свещи.

2 Дом до реката

Всички, родени край брега на реката, сме дарени с неотслабващата нужда винаги да се завръщаме при нея. Усещаме я всеки ден и всяка нощ през дългите години на нашето скитане. Тя тече с кръвта в телата ни и дава цвят на очите ни. Тази нужда е въгленче, тлеещо дълбоко под ледовете ни, което чака да го сграбчим в ръце и да разпалим топъл огън, когато сме най-студени. Кара ни да се взираме нагоре към звездите всеки път, когато се отдалечим. И дълго да не сваляме поглед от тези звезди, които в същото това време от нощта проблясват и някъде там – над спокойната малка река и над старите ни къщи.
Къщите ни имат солидни основи и дълъг живот. Дедите ни са ги строили еднакви – ниски, уютни и здрави. Много често хората тук се пропукват и рушат по-бързо от домовете си. Твърде лесно е да им бъдат отнети опорите, ако преди това те самите не са успели да ги унищожат. Хората винаги са били и ще продължават да са най-крехкте камъни, побивани някога в тази земя. Но наред със слабостите си те притежават и своя характерна твърдост, която оставя траен отпечатък във всичко, което са изградили. За да вдигнат стените на домовете си, те приготвяли тухли от наличното, което успявали да съберат и смесят в една обща сплав – речен пясък, пръст и глина, надежди и умора, житни класове, суха слама и целите си имена. Разбърквали хубаво и след това наливали събраното в еднакви форми, а после го оставяли да изсъхне под лъчите на слънцето. След това нареждали готовите тухли една върху друга, използвайки вместо хоросан кръвта от изранените си пръсти и лепкавата пот, стичаща се по уморените им тела. Изградили здрави домове, които и до днес все още ни даряват с прохлада, когато въздухът навън изгаря и с топъл подслон в най-ветровитите и снежни нощи. Сънищата, които сънуваме, заспали под подредените червени покриви винаги са силни и ярки. Нощем те кръжат като малки вихрушки в стаите и разлюляват пламъка на горящите свещи. И цяла нощ рисуват сами себе си с черните сенки по стените. А когато на зазоряване загасиме огънчето, с димът от фитила се разстилат по тъмните ъгли, зад скриновете и под леглата.
Всяка сутрин, след като се събудиме и изпълзиме от под топлите завивки, ние обличме старите си, скъсани дрехи. Носиме ги дълги години, защото имаме навика да ги зашиваме със спомените си. Когато скъсаното е малко го закърпваме с някой от лесните спомени, а когато е по-голямо – с друг, но от трудните. Излизаме навън в оградените си дворове и започваме да се грижим и да събираме.
Грижим се за своите животни, които отглеждаме в топлите дървени обори, и си набавяме от тях храна за през деня и умора, която ни помага вечер да заспиваме. Грижим се за пчелите и добиваме от тях нектара на лятото, който ни дава сила през суровите зими да разриваме от тежкия сняг каменните пътеки на затрупания ни свят. Засаждаме дървета край оградите и получаваме от тях и сянка, и огън. Плевим градините с цветя и копаем дълбоки кладенци, за да извличаме чрез тях дъха и минералите на земята. С песните си призоваваме тежки облаци в небето, когато тази наша земя изсъхне и се пропука. Грижим се за предците си и когато дойде време ги полагаме в албуми със снимки и един до друг в края на селото.

През лятото събираме търпение за зимата. През зимата - желание за лятото.

Улавяме и съхраняваме думи от реката, също както са го правили години наред хората преди нас. Често вечер се разделяме на малки или по-големи групи и насядали върху огънатите пейки пред портите на домовете си и на ниски, трикраки столчета, споделяме помежду си дневния улов. Предаваме си внимателно един на друг всяка една от уловените думи. Усещаме ги, запомняме и ги подреждаме. И под покрива на нощта ги прибираме между стените на телата си, високо горе, в таваните на паметта ни, на тъмно и тихо, с неоспоримото умение, придобито и предавано през годините, като грижливо ги запазваме там за момента, в който ще са ни нужни. И когато стане късно, доволни се прибираме по домовете и се завиваме в удобните си легла, затворили очи под яркия, танцуващ пламък на свещите.

Сенките на сънищата ни запълзяват по стените към тавана и през комините излизат да скитат навън, под звездното небе. 3

Гъба на дървото

Все още пазим в телата си една искра, остатък и дар от звездата, която преди много дълги години ни е родила. Тя може през целия ни живот да блещука слабо дълбоко в нас, докато изгаснем заедно, стигнали края. Но също така понякога е способна да разпали огън, който да огрее ярко пътя ни или да освети посоката. Да ни помогне да забележим ориентирите, когато са ни нужни. И да оставим по малко топлина и светлина във всичко, което създаваме и което ни прави каквито сме. Пламъкът умее да запълва празнини. Ако успеем да уловим искрата рано, ще сме способни да я ползваме най-добре, когато наоколо падне мрак.

Помня как дядо събираше гъби от дънерите на старите крайречни тополи. Формата им наподобяваше огромни, широки копита и той ми разказваше с най-сериозната си усмивка, озаряваща набразденото му лице, че те са именно това: копита на необикновени, древни коне, които в отдавна отминали времена са препускали нагоре към небето по стволовете на дърветата. Обикаляше по реката и ги събираше в дълбок чувал, закачен на пирон върху стената на ниската работилничка, а след като се сдобиеше с достатъчно количество от тях, се захващаше да ги реже на тънки филии като хляб, а после дни наред ги вареше, изсушаваше и счукваше, превръщайки ги в меки късчета прахан, които прибираше за съхранение в зелени платнени кесии. Казваше ми, че се нуждае от праханта, за да успее да хване искрата. Своята искра. За да запали огън, с който да стопли трима ни – себе си, баба и мен.

Често вечер, когато сядахме под лозите на двора, събрали достатъчно умора, но и водени от желание да отложим за кратко съня, той вадеше от торбичката тънкия, подобен на мидена черупка кремък, поставяше върху него няколко парченца от праханта и удряше с огнивото, при което снопове искри се разлитаха в тъмнината. Когато малкото, червено въгленче се раждаше след някой от ударите, той го вземаше в ръка и палеше с него свитата си цигара. Пушеше дълго, бавно и с наслада, а тънкият цигарен дим се издигаше нагоре и се разливаше на вълни пред яркия диск на изгряващата луна. Седяхме един до друг до късно през нощта с дядо и баба и мълчаливо наблюдавахме звездите.

Когато праханта в кесиите привършваше, дядо се залавяше да събира нови гъби, за да възстанови своите запаси. Той също така често слизаше до реката и за да лови речни думи. Двамата с баба винаги се будеха още по тъмно, закусваха и пиеха чай, след което той нарамваше раницата си и плетеното кошче, взимаше в ръка дългата ябълкова клонка и тръгваше сред ранния хлад, който покриваше като с фина, прозрачна пелена прашните улици. Аз обикновено изпълзявах от съня дълго след като дядо беше вече заминал и през тези светли дни кръстосвах неуморно с децата от съседните къщи улиците и дворовете, или помагах на баба в нейните грижи за градината и за животните. И заедно чакахме дядо да се върне от реката.

Привечер той се прибираше с уловените думи. Сядаха двамата с баба под наведената вишна пред къщата и се захващаха грижливо да ги подреждат и подготвят за споделяне. А малко по-късно, когато дойдеше време да си лягам, те се настаняваха на леглото до мен и уловът се разпределяше между трима ни. На мен ми даваха от малките и тихи думи, които стоплят и приспиват. Вятърът гонеше дългата си опашка в клоните на дървото пред прозореца, аз бавно потъвах в спокойните дълбини на съня, а те продължаваха още дълго време внимателно да избират думи и да ги редят в себе си и в мен.

Един ден реших да помоля дядо да ме вземе заедно със себе си, когато тръгне следващия път към реката на лов за думи. Той не ми отговори, само положи нежно тежката си длан върху главата ми, загледа се мълчаливо в очите ми, замисли се за кратко и накрая се усмихна. Не каза нито дума, но по-късно същата вечер, когато се приготвях да заспивам, влезе в стаята, седна до мен и завърза с тънка сива връвчица на вратлето ми малка торбичка, която, както ми съобщи, беше пълна с късчета от праханта. Намести я близо до сърцето ми, подържа за кратко ръка върху нея, след което стана и, излизайки, ми пожела лека нощ. Сънят дойде както винаги – ярък и силен.

Събуждайки се на следващата сутрин, го забелязах да седи на стария си, висок стол срещу леглото. Приближи се към мен и доразроши с пръсти щръкналата ми във всички посоки коса, докато се прозявах сред топлите завивките, развърза връвчицата и изсипа в шепата си праханта. Внимателно я заразглежда, разравяйки тънките ивички с нокътя на показалеца си. След това я прибра обратно, стегна със здрав възел гърлото на торбичката и се взря замислен в нея. Каза ми „Още е рано“, изправи се и я скри в джоба на панталона си, а малко след като излезе от стята, го чух да тръгва сам към реката. Цял ден се крих сред цветята на двора, с откъснато късо клонче в ръка, представяйки си, че съм заедно с него там, под дърветата на брега и ловя думи. Баба поливаше лехите в градината, сякаш подтикната от желанието да създаде за мен една малка и само наша, домашна река. Вечерта, когато уморен си легнах, дядо отново донесе торбичката с прахан, прибирайки я на топло под лявото джобче на пижамата ми, а на следващата сутрин пак изсипа съдържанието ѝ в ръката си и все така старателно го разгледа. Това се превърна в наш неизменен ритуал – сутрин и вечер. Първият сутрин и последният вечер. Дни наред.

Някъде по това време той започна да носи вкъщи нови, по-различни думи. По-дълги, силни и диви. Вечер двамата с баба, седнали един до друг на леглото ми, споделяха с мен и някои от тях, но винаги по малко – една или най-много две, като неизменно ми ги даваха в последния миг, точно преди сънят да ме обгърне. Нощем усещах, че се движат вътре в мен, излизат за кратко в стаята, за да поплуват сред вълните от сенките по тавана и после отново се връщат обратно в сънищата ми. Беше ново, непознато и приятно чувство. Денем дядо и баба започнаха да ме учат как мога да запазвам по-дълго думите в себе си, как да ги избирам и използвам. Как да взимам от тях и да им давам от себе си.

Засънувах все по-често реката, такава, каквато беше в представите ми – спокойна и бавна, с разлистени дървета, надвесени над бреговете и гъсти водорасли, олюляващи се в дълбините. Виждах и себе си, застанал там – неподвижен и скрит сред тревите. Понякога се будех нощем и установявах, че пламъкът на свещта подскача и се развява в див и буен танц, а сенките пълзят по стените, вплетени една в друга, по-големи и по-ясни от когато и да било преди. Всяка следваща сутрин усещах, че вечерният глад за нови думи е все още тук и става по-остър. Той растеше в мен и с мен.

Една сутрин дядо остана загледан в шепата си с праханта от моята нощна торбичка по-дълго от обичайното. Той сви устни и леко подухна в нея. Изчака за кратко и пак духна в дланта си. Слязох все още сънен от леглото и се приближих до него, любопитен да разбера какво е грабнало вниманието му и забелязах в ръката му да тлее малко ярко въгленче, а тънка ивичка дим се извиваше плахо нагоре към тавана. След няколко кратки мига и с последната струя въздух от дядовите устни, която сякаш му вдъхна живот, жълто пламъче се разгоря сред свитите му пръсти и огря щастливата му усмивка и моето безкрайно удивление. Искрата се беше хванала. Моята искра.

На следващата сутрин вървях след дядо към реката.

С най-широките си крачки.

Клонка от череша

Рано сутрин тревите са чисти, свежи и студени. Мократа роса измива обутите ни в сандали крака и отнася последните остатъци от нашите сънища. Новото слънце се разлива като огромна, червена капка кръв далеч пред нас над полето. Закъснелите последни отломки от нощта се скриват забързано в дневните си пещери и хралупи.

Денят задъхан бърза да започне навсякъде край нас. Дърветата и птиците в гнездата по високите им клони се олюляват шумни в сутрешното си нетърпение. Ние вървим под тях по застланата с бял мъх от тополи пътека към реката и сухите клонки пукат като въгленчета под краката ни. Движението и звуците около нас се усилват и нарастват. Едри зелено-кафяви скакалци прелитат над неподвижните, лениви богомолки, пробождащи въздуха с пипалата си, като с два остри рога. Гъсениците закусват с листата на храстите, над които скоро ще полетят, превърнали се в пъстри пеперуди. Кълвач дълбае за своята закуска във високото дърво на отсрещния бряг. Един зелен гущер е застинал учуден под шипката, загледан във вчерашната си опашка.

Следвам дядо по пътеката към реката. Стискам в ръка тънко клонче от череша, на върха на което, под трите неразцъфнали пъпки, е завързано влакното. Острата, черна кукичка е закачена за дръжката до дланта ми, а малко над нея се поклаща патешкото перо. На дължина е почти колкото моя ръст и тежи приятно в ръката ми. Дядо крачи отпред и носи дълга ябълкова клонка, малко по-висока от него. С орлово перо на влакното над куката. Приведени се провираме под гъстите клони на последните ниски върби и се изправяме на брега на реката.