За отварянето на възможностите

08.05.2019

Цвета Делчева представя на 13.05.19 в "Перото" събраните си стихове

 Който се опита да раздели “Отворени възможности”, тази цялостна поетическа отливка на Цвета Делчева, на отделни заглавия, теми, мотиви, обеми, жанрове, стилове, цикли и подцикли, дори родове и изкуства, наполовина ще се лиши от възможностите, които отваря стихосбирката. Който се подведе да я чете само литературно, без види срещата на изкуствата в нея, ще съкрати още възможностите. Съзнателно бягаща от институциите “избрани”, “събрани”, “нови” стихотворения, тук са заедно – публикувани и непубликувани (включително стихотворението “Стихотворенията, от които се отрекох”) – в едно гигантско поетическо изречение, съставляващо мегасинтаксиса на книгата, или, както го казва поетесата: Онова, което ми беше дадено да напиша.

    Написаното, от своя страна, можем да наречем идеограма на един обикновен, но тънкоинтелектуален, но чувствен, но мъдър живот: на места лесна, но на други – трудно интерпретируема, особено ако сме забравили, че става дума именно за идеограма: колкото и да са сетивни поетическите образи и мисли, някои фигури в редовете (да ги наречем инверсии) подсказват други, много по-вътрешни нива на разбиране. Такова е предизвикателството на поетесата към себе си и към читателите.  Не е лесно да останеш при рефлексивните понятия, когато имаш насреща си автор, който непрекъснато се държи на висотата на думите – условие, което можем да разбираме като висока степен на истинност и като постигане на тяхната референтна способност едновременно да означават, но и да рушат универсални граници като Аз и другия/другите; мъжът и жената, родното и световното, външното и вътрешното и още по-вътрешното, спокойствието и тревожността и т.н.

В текстовата сплав на “Отворени възможности” се открояват масиви, които могат да напомнят стихотворна проза. Още Далчев гледа на вмъкването на прозаични елементи в поезията като на “трудно” и “опасно” изкуство, но пък постигането му според него видимо повишава нейната сила. Той гледа на прозата като на точната доза “отрова”, която тонизира поезията. При Цвета Делчева тези „а ла” прозаични слоеве нямат подобна целесъобразност – те са нейният друг начин за поетическо отлагане на впечатления, усети, размисли, които няма как да се “свият”, защото или са преживявания, несводими в стихове, или искат да опишат, да пресъздадат поетическото вдишване и траене на дадено място – така че само фигуративно могат да напомнят проза, каквато не са.

Стихосбирката като че настоява: който иска да предаде неравномерната интензивност на съществуващото, не може да създава еднородни текстове. Така се появява и златната жила (без метафората да преследва йерархизиращ смисъл) в това разнородно единно цяло – късите поетически фрагменти.  Те са архивирани мисли или осмислени възприятия, които, верни на поетическата логика, откриват възможностите на антиномии от рода: Един в друг преливаме / един друг се угнетяваме; или: С възрастта искаш да кажеш едно, / а произнасяш друго. Поезия на грешките.

Накрая, нека рискуваме с най-важния въпрос, който задава заглавието на книгата на Цвета Делчева: за отварянето на кои възможности става дума. На този напълно относителен въпрос можем да извлечем примерни решения. Първо, за възможността да се завърнем към собственото си “пожелано” начало (още първото стихотворение); да застроим собствените си спомени, защото никой друг няма право на това; да проверим собствените си илюзии на полето на паметта; да надмогнем настоящето, за да върнем усета си, че живеем истински; да пресечем собствените си пулсиращи като мускус пространства и времена до възможност за максимално опредметяване на вътрешното ни съществуване;  да засънуваме с луискароловска фантазност; да повярваме, че единствено в нас е оригиналът; да усетим поезията като сексуалност; да възпитаме известно хладнокръвие пред истината; да се наблюдаваме като метатекст; последно... няма последно, “последното” е винаги оставено на читателите. Но нека да вметнем още един отговор: „Отвореността” на възможностите може най-общо да се приеме и като преодолени невъзможности, от които най-голямата според авторката като че ли е невъзможността да бъдеш.

 Светлана Стойчева