Така полудя синът ми

11.05.2019

Откъс от "Приют за щастливи" на Неда Антонова

 

Романът „ПРИЮТ ЗА ЩАСТЛИВИ” – трето издание, изд.”ФАКЕЛ” , редактор Румен ЛЕОНИДОВ – e история за невъзможната любов, която въпреки всичко успява да преодолее живота; за полудяването на един млад човек, поставен в екстремни обстоятелства; за дворцовите интриги и балове и за надигащия се в Европа фашизъм.
Годината е 1923-та. Плевен. Лятото на терора след потушеното Юнско въстание.
Те са двама – майка и син Рогозанови.
Ясен е студент-юрист, загубил разсъдък по време на инквизициите в мазето на плевенската казарма.
Сияна – красива и богата първа дама на провинциалния хайлайф, дълги години залутана в лабиринта между въображаемата и преживяваната си любов, сега е 
поразена от трагичния си майчински жребий.
Те и двамата търсят спасение в Европа – в психиатричната клиника на д-р Мун, този приют за щастливи край Женева, побрал богати несретници от целия континент.
Но спасението и на двамата се оказва отново в България.
Защото убежището на душите ни е не място, а време - времето, в което сме осъдени да живеем.
Според някои романът има щастлив край. Така мислят онези от вас, скъпи читатели, които все още вярват, че човек е божествен, само когато обича… И че в любовта е безсмъртието на нас, живите !
Исках да го повярвам и затова разказах тази история…

Неда АНТОНОВА

 

ТАКА  ПОЛУДЯ  СИНЪТ  МИ

 

Три дена след като бе настъпило, нещастието из­глеждаше по-неоспоримо от вечност. Тогава разбрах, че колкото е по-голяма една мъка, толкова е по-кръгла. Кръглостта е без ъгли. И нямаше за мене ъгъл, където можех да се свия на завет.

На четвъртата сутрин синът ми се събуди прекале­но рано, погледна ме и не ме позна.

—    Колко сте хубава, госпожо! Великденска литур­гия.

Протегна се с неприличната свобода на чо­век, сам във вселената, загледа се в стената и дълго гледа с нарастващо напрежение, като че следеше надбягване с ко­не. След малко напрежението стигна своя връх, пре­върна се в блажена усмивка и се уталожи в унес...

„Ами ако е щастлив така?“

Помислих го поради безизходното си отчаяние. По­неже не можех да унищожа злото, за да не умра, тряб­ваше да го сметна за шанс. (Моят окаян инстинкт за самосъхранение.) И лъжата ме превзе. Хващах се да си внушавам как уж съм забелязала как  през тези дни погледът на сина ми е станал особено проницателен. Даже обличах лъжата в тиради. „Нали такива хора понякога правят даже открития! Нали и в Библията е казано, че когато господ иска да отличи някого за свой избраник, отнема му ума (обикновения ум, какъвто имаме всички ние) и му дава друга някаква способност за усвояване на света — по-висша... Такива хора са особено надарени. И тази тяхна свръхнадареност ние, обикновените, възприе­маме като странност и неразбирайки я, я осъждаме...“

Лъжех себе си без свян. Надеждата не се гнуси от нищо.

На петия ден всичките ми идеи се изчерпаха, оказ­вайки се заедно с това и безплодни. Остана най-елементарната — да заведа сина си на лекар.

Но малко преди да стигнем в София, без каквато и да е осезаема причина Ясен изведнъж се вгледа в мене, сякаш бях нещо, което виждаше за пръв път. Веждите му настръхнаха, а безизразното му дотогава лице се одушеви от топла бледина, прилична на свет­линен отблясък. Така изглеждаше преди в случаите, когато се гневеше. Гледах го — напълно п р е д и­ ш е н — и чак тогава разбрах, че вече е окончателно д р у г. Защото реакцията му нямаше никаква връзка със света, тя беше само отглас на неговото си вътрешно състояние и възникнала в цветния сумрак на обърканото му съзнание, се бе върнала пак там. Синът ми се беше превърнал в затворена кръгообразна система — сам си бе едновременно целият свят и себе си в него...

—    Бяла седефена душа.

Ако не знаех истината, щях да помисля, че синът ми е поет. После май го помислих, но без никаква на­дежда.

—    Ти виждал ли си седефена душа?

Погледна ме стеснително като човек със слаб слух. Примижа, може би се силеше да проумее смисъла на цялото по доловения откъслек. И каза нещо, което смяташе за отговор на моя въпрос:

—   Най-жестока е онези красота, която винаги ни ка­ра да си мислим, че малко сме достойни да я имаме...

Засмя се както преди — почти лукаво, почти победоносно, сякаш ми бе задал гатанка, която няма­ше да отгатна. Погледна ме съвсем като  н я к о г а, да­же се понадигна: ей сега ще ме прегърне (правил го е преди), ще ме завърти, опиянен от силата си на син (изпитвала съм я), и тропвайки ме на пода, ще се из­кикоти в ухото ми: „Ами ти май повярва! Пък аз само се правех!“ - „Глупак!“ — щях да извикам с честит яд. И да го шляпна по тила… „Глупав глупак!“

Сигурно съм изхлипала.

Съвзех се и това, че синът ми седеше срещу мене, вглъбен в безлюдната преизподня на състоянието си, ме накара да изхлипам повторно — с откровено възму­щение към съдбата.

Купето бе празно. Оттатък прозореца се блъскаха хора — непонятни и враждебни като същества от друг свят. Гледах ги с недоумение и отврата — видяха ми се така излишни, че се чудех защо съществуват. „Тъпи, потни, всякакви.... но нормални.“

Макар и наум, изрекох половината истина.

И се разплаках.

Ясен ме гледаше с любопитство, но без участие. Той бе    д р у г а д е  и бе там завинаги. Не можех да го следвам в уединението му и се мъчех по погледа му да отгатна какво е  т а м. В очите му имаше нещо отвъд­но — сякаш току-що бе излязъл от сън или смърт. Гле­даше ме подобно човек, необвързан с нищо със света — сякаш се бе самозаченал и самородил и никому за ни­що не бе длъжен.

Наведе се  над лицето ми, внимателно проследи мократа диря на сълзата и с недоумение се взря във влажния си пръст. „Т а м, където е той, може би няма плач, няма страдание... Там е спокойно и тихо... Там ще му бъде добре... Дори по-добре, отколкото тук.“ Така се разделих с надеждата — като змия с кожа­та си. Загубата не ме отчая. Нямаше го вече раздвояващият ду­шата ми кръстопът. Пред мене бе само истината. И като човек, лишен от съблазънта на избора, аз се усетих здрава, безчувствена и непоколебима в смисъла на пред­назначението, си.

„Съществувам само заради сина си.“

Обгърнаха ме лекота и сила. Стори ми се даже, че природата ме е поласкала. Животът ми — охолен и неизползваем досега — придоби страдание и цена. Беше сряда — ден за напредък. 

Автор на корицата Албена Лимони

 

Следващата сряда обаче се оказа по-малко напред­ничава. След като ни задържа цяла седмица в София, доктор Шиваров, за когото се говореше, че е най-доб­рият психиатър в България, ми призна, че случаят не е за него. „Защо?“ — попитах с готовността да чуя всичко. „Особен е, госпожо.“

Покани ни да седнем, осведоми се как сме прека­рали предния ден и този безпредметен разговор се водеше, докато Ясен се успокои и бъде в състояние да отговаря.      

Диалогът между двамата се водеше заради мене.

—    Господине, преди да се сбогувам с вас, бих ви помолил за някои данни, които са ми необходими по­ради формалност. Имате ли желание да ми отговаряте?

Настъпи пауза. Стори ми се, че въпросът на доктора изминава разстоянието до Ясен с тягостната бавност на повреден механизъм. Синът ми седеше с полуотво­рена уста. Изглеждаше ми страшно самотен и дишане­то му достигаше до мене като таен призив. Усетих как вътрешностите ми се притискат една о друга и някъде между сърцето и утробата ми се отваряше място, където исках да скрия тази трогателна безпомощност, пре­връщаща сина ми в опитомено животно.

—    Как се казвате, млади господине?

—    Както ме наречете?

—    Имате ли родители?

—    Само Адам и Ева нямат родители.

—    На колко сте години?

—    Като тревата, само че аз ще ги навърша наесен.

—    Ходили ли сте на училище?

—    Отидох, но то бе заминало.

Докторът изглеждаше доволен. Диагнозата му се потвърждаваше. Аз също се усмихнах, но по друга при­чина. Стори ми се, че отговорите на Ясен са особено дълбоки и многозначителни. Достойни почти за фило­соф. „Злото, отнемайки едно, може би е дало друго.“ Но не повярвах. Още във влака се бях заклела да се съмнявам във всичко, което изглежда прекалено добро. Понеже за пръв път присъствувах на преглед заедно със сина си, допуснах, че този диалог е репетиран през дните, когато Ясен влизаше при доктора сам. Още по­вече че на всички въпроси синът ми отговаряше бързо и без да се замисля, като че ги знаеше предварително.

—   Попитайте го нещо друго, докторе! — пошепнах умолително. — Например... коя съм аз. Дали ще ме познае?

Това бе най-голямата ми мъка.

—    Бихте ли ми казали, господине, коя е тази дама до вас?

Докторът ме посочи. Станах, та Ясен да ме забе­лежи:

—    Тази дама вляво от вас, господине. Погледнете я!

Погледът на Ясен се плъзна по гърлото ми — бавен картечен откос — и запълзя нагоре. Не смеех да срещ­на този поглед. В него имаше светлина, но нямаше образ.

—    Амфора. Поради красотата й се боят да я използуват. Затова я смятат за безполезна.

         Мисля, че бях щастлива. Ясен каза за мене онова, което аз мислех за себе си. Докторът поклати глава. Неговият скептицизъм ме ядосваше. Противни ми бя­ха розовата му отпусната гуша и мирисът му на изва­рено желязо. Той не можеше да разбере състоянието на сина ми, защото не знаеше за него това, което аз знаех. „Моят Ясен е надарен... необикновено. Прови­дението му е дало прозорливост... вишезнание... Той виждаше у хората и нещата невидимото. Прониква от­въд битието и може да отгатне причините, които движат света...“

А докторът се стараеше да си заслужи парите. Ха­лал да му са.

—    Аз съм стар човек, господине, и лошо виждам. Бихте ли ми помогнали? На това листче има колона цифри, които трябва да бъдат събрани. Ето ви и знака „плюс“... Виждате го, нали?

И ми пошепна: „Сборът е хиляда.“

 

888

 88

+    8

       8

       8

 

 

Ясен се взря в цифрите като в непознато изображе­ние, сякаш търсеше в него характер или поне сюжет. Докторът ме отведе до прозореца.

—    Как се отнасяше с вас до случая и непосредстве­но след него?

—    Винаги много добре. Преди ме назоваваше по име или ми измисляше прозвища... умалителни... След настъпилото... вече десетина дена не ме познава. Нарича ме доста странно. Веднъж каза, че му приличам на литургия. Друг път ме нарече седефена душа... Сега — амфора...

—  Това са нещата, които му внушавате с присъст­вието си. Той е загубил предишната си представа за вас. Сега не знае нито коя сте, нито каква сте. Отно­шението му към вас възниква като ответна реакция на вашето излъчване. А може и да е загубил нуждата си от вас.

Това не можех да повярвам. Ако синът ми нямаше нужда от мене, аз нямаше да искам да живея. А на мене ми се живееше. Усещах сила в себе си и надежда.

Докторът взе листчето.

 

888

88

+   8

      8

      8

--------

      8

      8

+   8

   88

888

 

—    Много ли е лошо?

—    Резултатът е същият, както и при другите тесто­ве. Необходимостта от логика е заменена с необходи­мост от хармония. Синът ви се намира в особено състоя­ние…

—    Чувала съм, че това отличава дарбата за твор­чество.

—    В нашия случай — едва ли. Става дума не толкова за дълбоко психическо разстройство, колкото за наличие на особено отношение към живота. И тъй като подобни случаи не винаги могат да бъдат обект на лечение чрез познатите досега в медицината средства, нещата остават малко... извън моята ком­петенция. Но имам колега, отличен специалист..

И настоятелно ми препоръча да заведа Ясен в Швей­цария — в психиатричната клиника на доктор Рудолф Мун, до когото Шиваров ми даде препоръчително пис­мо и плик с документи.

 

 

Третата сряда бяхме в Женева.