АЗ УБИХ ВОЙВОДАТА БОТЙОВ…

01.06.2019

Из книгата на Неда Антонова "Неговата любима", роман за Христо Ботев и Венета

 АЗ  УБИХ  ВОЙВОДАТА  БОТЙОВ… 

Сутринта на двайсети май започна, а вечерта завърши последният бой на небесната Ботйова чета. По залез слънце турската тръба засвири отбой, гърмежите секнаха, аскер и башибозук се обърнаха гърбом към нас и потеглиха към селата наоколо да ядат печени пилета и да пият вино червено… Съгласно своята етикеция турците не водят нощен бой.

          Подирих Войводата, да го питам как са раните по краката му, и го видях да се отделя от четата заедно с Обретенов, Апостолов и ранения Перо, когото двамата подкрепяха да върви. Още не беше съвсем тъмно и можах да видя измъченото лице на Ботйов, отпадналата походка… Но погледът му… Това бе погледът на ликуващ човек, намерил тайния изход на ада. И тъй – четата отива натам, а щабът й – неизвестно защо – поема в противоположна посока.. Усетих дълбока тревожност. Поогледах се – четата на километър далече оттук, войводата сам сред хора, дето са престъпили революционния устав, прахосали са много комитетски пари без да купят оръжие и се боят от справедливия съд, който войводата им бе обещал…Шмугнах се в туфите отстрана и пълзешком се движех след групата. Вървяха, какво вървяха, стигнаха до голяма скала и се спряха. Припълзях до дебело дърво, залепих се за дънера му и се молех никой да не ме забележи. Беше тъмно и тихо. Перо легна на тревата, другите седнаха.

         – Е, какво ще правим сега? – попита Войводата с един такъв глас, от който личеше, че той  в е ч е  знае какво очаква от него историята.

         – Само едно можем да правим: тръгваме по билото на Балкана за към Панагюрски революционен окръг, там се срещаме с оцелелите чети и продължаваме заедно…

       Познах пискливия глас на Апостолов.

         – Накъде продължаваме заедно?

       Ботев май се усмихваше иронично.

         – Към победния край на борбата!

       Туй пък бе гласът на Обретенов.

         – Не, братя мои! Ако тръгнем от това място, то ще тръгнем само за Сърбия! Нито един човек няма повече да похарча и нито един бой няма повече да приема! Доста невинни жертви дадохме!

       Настана мълчание. Мисля, че чувах мъчителното дишане на ранения.

         – Аз тръгвам с Войводата! – каза Перо. –  Ей я Сърбия де е… на ден и половина път… Пък и доктори има там…

       Пак мълчание. Но напрегнато. Да драснеш клечка – ще лумне.

         – Така ще направим, братя! В Сърбия ще намерим спасение за всички нас, дето Бог досега ни пожали… Но нека първо да идем при момчетата и да вземем решението си с вишегласие!..

       Ботев стана, обърна се и тръгна.

         – Спри се, Ботйов ! Спри се! Никаква Сърбия няма да те спаси! Жив оттук няма да мръднеш!

       Туй беше пак Апостолов.

       Блесна дуло и се чу гръм. Ботйов падна по лице. Близо до мене падна.

       Онези стоят на три-четири крачки зад него. Едва можех да разпозная силуетите в тъмното, но гласовете им различавах.

Апостолов: „Нито дума на никого! Питат ли за него – казваме, че не знаем къде е Войводата.”

Обретенов: „Дайте да го претърсим!”

Пак Апостолов: „Вземайте кой каквото ще взема, и да вървим!

  Пистолетът, портмонето с петте наполеона, часовникът, компасът, шашката, пушката, калпакът с перото… Войниците си поделят дрехите на Христос. Всеки взе онова, за което бе завиждал на Войводата.

      Обретенов:  „Да вървим…”

         Перо: „Ама чакайте… той още диша…”

         Апостолов: „Нищо му няма. Ще подиша-подиша, па ще спре.”

       Двамата повлякоха Херцеговеца, както се влачи наръч дърва.       Заминаха. Без сбогом, без кръст и молитва…

       Постоях още някое време залепен за земята, после припълзях до Ботйова, обърнах го по гръб, той дишаше тежко, но дишаше … Опитах се да го примъкна и да облегна главата му о дънера на дървото… Дишането му се учести. И тогава, както често се случва преди смъртта, животът като че се върна за малко у умиращия и го чух да мълви:

         – Кой е…

         – Аз съм, Войводо… Щурчето…

       Въздъхна. Но скоро започна да хърка.

         – Щурче… не… не казвай… че българин ме… Закълни се…

         Разбирах, че няма надежда.

         – Заклевам се, Войводо!

         – Прости ме… наглеждай децата… и… въздай ми мъжко причастие…

       Тук не издържах и ревнах.

         – Хайде… брате… и сбогом…

       Допрях ръка до сърцето му, то биеше силно и бързо… Свалих калпака си, сложих го на гърдите му и през него гръмнах.

       Помня, че паднах до мъртвия. Исках само едно: да си тегля куршума и да остана до Ботйов в братска прегръдка завинаги, далеч от всички световни блаженства… А нощта наоколо бе като океан. И звезди блещукат… Тогаз видях нещо по самодивски бяло да се възнася нагоре… още нагоре… още… То ще да е била светата душа на Поета… И отлитна, прегърната от ангели със сияйни криле…

       Не знам колко време съм прекарал в онази несвяст. Преди да тръгна, рекох да затворя очите на Войводата. Но клепачите му бяха изстинали и вкаменени. Така го оставих – с отворени очи… Целунах челото му, скръстих ръцете му на гърдите, както е по християнски, и тръгнах нанякъде…

       Хванаха ме същия ден, вързаха ме и  с още няколко момчета от четата ни откараха в баш чаршията на Враца.. Там видях как някакъв мазен башибозушки главатар бе облякъл Ботйовата куртка с еполетите от златна сърма и се кривеше в една умопомрачителна пантомима, като подред заплюваше набучените на колове глави на нашите герои.

          Само аз знаех, че отворените очи бяха на Ботйов.

Из романа „НЕГОВАТА ЛЮБИМА”, изд. „ФАКЕЛ”.

Още за романа тук