Върху крилете на гълъб

04.08.2011 | автор:  Георги Константинов

Има в тази книга стихотворение на Анелия Янковска-Сенгалевич, което започва така:

Върху крилете на гълъб моето детство се връща...

Не на крилете на стремителния орел, не с високата песен на сладкопойната чучулига – срещам отново носталгичните изповеди на Анелия, затрептели с крилете на кроткия гълъб, прелитащ от покрив на покрив, от един електрически стълб до друг, от спомен на спомен... Една добродушна, галеща въздуха птица, преминаваща през всяко детство като символ на доброта, ведро спокойствие и крилата интимност. Като че ли авторката не се е променила много от преди – същата искрена изповедност, същата бистрота на езика и чувството... Усещат се, разбира се, и парещите прашинки на житейските болки и разочарования, довеяни от годините, но близостта с творческото начало не е изчезнала.
А защо изричам тази дума – отново? Защото прочетох първите гълъбови изповеди на тази авторка някъде преди малко повече от четвърт век. И това се случи в ученическото списание „Родна реч“, където аз, доскорошен студент, посрещах с привидна редакторска строгост юношите поети и между тях – осмокласничката Анелия Янковска...
Сега едва ли мога да си спомня, дори с приблизителна точност, първите нейни стихове. Но е останал в мен техният мек светлик, тяхното вълнение от красотата на българската природа, доброто чувство към близките хора...
Днес, разгръщайки нейната нова стихосбирка, долавям, че споменатият вече гълъб размахва криле в същите видими от всички небеса. Нищо, че небето не винаги е ведросиньо, нищо, че понякога прииждат тъмни облаци. Все пак:

И само между облаците спряло,
парче небе все още се синее,
така дълбоко и прозрачно ясно,
като тунел, препълнен милостиво
от някаква незрима светлина.

От същата „незрима светлина“ са докоснати и нейните стихотворения, посветени на майката, цял живот криеща сълзите си, и на сломения от инфаркт баща, на любимия съпруг, на порасналия син, на всички хора, оставили следа в живота й.
Неведнъж тя се вълнува от морските вълни, от зелените хълмове или от „езерото с небесна повърхност“, от двете сенки, които „разделиха си братски двата различни пътя“ – изобщо нейният  лиричен свят, както вече споменах, е добродушен, прост и ясен.
Авторката се стреми да постигне пастелна мекота на образа и на чувството:

А гласът ми е камъче, устремено към дъното лунно
и, невидима, лодката плува по небесна повърхност.

Има в тези стихове далечно напомняне на пасторалния Никола Ракитин, или даже искрици от „Сън за щастие“ на Пенчо Славейков, например. Но само напомняне – тази неголяма стихосбирка прилича преди всичко на своята авторка. И в никакъв случай (за добро или за зло) не забелязваме амбицията да се следва сегашната поетическа мода, в която неяснотата често пъти е самоцел...
Ето още един пример за такава ведра яснота на чувството:

    До шибоя яростно лумнал, тънкостебла и росна те слушам.
    Думите почти ме пречупват в делничната си гъвкавост.
    Как да ти кажа внимателно – мълчалив си съвсем достатъчен.
    Пеят в мен щури косове, сякаш съм вишна през облаци.

Поетическите образи в тази тънка стихосбирка едва ли ще смаят някой литературен специалист, но в тях трепти пламъчето на светлия говор, на искреното споделяне, на човечността.
Да помълчим над тази стихосбирка и след това – да поговорим. Сигурно ще има защо.